Рик Риърдън
Мечът на лятото (65)

Шестдесет и пета глава
Мразя тази част

Най-странните неща на света понякога спасяват живота ти. Лъвове например. Или бронебойни шалчета.

Фенрир скочи към лицето ми. Аз ловко се измъкнах, като паднах по задник. Една размазана фигура се хвърли към Вълка и го събори.

Две животни се затъркаляха по полето от кости във водовъртеж от зъби и нокти. Когато се разделиха, осъзнах, че Фенрир се е изправил срещу лъвица с подуто око.

— Сам? — извиках.

— Вземи въжето — не изпусна от поглед врага си тя, — трябва да поговоря с брат си.

Фактът, че говореше дори в тялото на лъвица, ме шокира повече от това, че е лъвица. Устните й се движеха като на човек, очите й бяха в същия цвят, гласът й си беше на Сам.

Козината на Фенрир настръхна по шията му.

— Значи реши да приемеш каква си по рождение малко преди смъртта си, сестрице?

— Приемам коя съм — каза Сам, — но не така както ти си мислиш. Аз съм Самира ал-Абас, от рода на Лъва.

Тя скочи към Вълка. Започнаха да се дерат, ритат и вият. Бях чувал израза „стана на кълбо“, но не си бях представил колко е ужасяващо. Двата звяра буквално опитваха да се разкъсат. И един от тях бе моя приятелка.

Първият ми инстинкт бе да вляза в битка. Но това нямаше да се получи добре. Фрея ми бе казала, че да убива, е най-малката сила на Меча. „Синовете на Фрей никога не са били бойци“, пък бе рекъл Вълкът.

Какъв бях тогава?

Блицен се превъртя, стенейки. Хартстоун паникьосан провери пулса на врата му.

Шалът засия. Някак си се превърна от жълта коприна в ризница и така спаси гърлото на джуджето. Това бе наистина бронебойна вратовръзка!

Не можах да не се ухиля. Блиц беше жив. Бе използвал силите си.

Той не беше боец. И аз не бях. Но имаше и други начини да спечелиш битка.

Взех кълбото прежда. Усетих го като вплетен сняг — невъзможно меко и студено. В другата ми ръка Мечът застина неподвижен.

— Какво правиш? — попита Джак.

— Уточнявам някои работи.

— Браво — потрепери Мечът, все едно се протяга след дрямка. — И как върви?

— Чудесно — забих върха на Меча в земята. Джак не опита да отлети. — Суртур може и да те докопа някой ден, но не разбира силите си. Аз те разбирам. Ние сме отбор.

Завих примката на нишката около дръжката на Джак и я затегнах здраво. Битката около мен сякаш избледня. Спрях да мисля за това как да се боря с Вълка. Той не можеше да бъде убит. Поне не и сега, не и от мен.

Вместо това се съсредоточих върху топлотата, която чувствах винаги когато лекувах някого. Силата на растежа и живота. Силата на Фрей. Норните ми бяха казали преди девет дни — Слънцето трябва да иде на изток.

Това място бе на зимата, нощта и сребърната лунна светлина. Аз трябваше да бъда лятното слънце.

Вълкът Фенрир забеляза промяната във въздуха. Той замахна към Сам и я запрати към купчината кости. Муцуната му бе изподрана от ноктите й, а руната на Тир блестеше грозно и в черно на челото му.

— Какво си намислил, Магнус? Да си нямаме такива!

Той скочи към мен, но преди да успее да ме стигне падна от въздуха и зави от болка.

Обкръжи ме светлина — същата златна аура, с която бях изцерил Сам и Хартстоун в Йотунхейм. Тя не бе гореща като пламъците на Муспелхейм. Не бе и особено светла, но очевидно причиняваше болка на Вълка. Той започна да ръмжи и да се гърчи, мижейки към мен все едно съм станал на прожектор.

— Спри това! — зави той. — Да ме подразниш до смърт ли искаш?

Лъвицата Сам се изправи с мъка на крака. Беше зле одрана по хълбока. Лицето й изглеждаше все едно се е ударила в трактор.

— Какво правиш, Магнус?

— Ставам предвестник на лятото.

Раните на гърдите ми заздравяха. Силите ми се върнаха. Баща ми бе бог на топлината и светлината. Вълците бяха създания на мрака. Силата на Фрей можеше да ограничи силите на Фенрир така, както удържаше крайностите на огъня и леда.

Джак, който бе забит в земята, зажужа нетърпеливо.

— Лятото. Да, помня лятото.

Развъртях Андскоти, докато не се провеси зад Джак като опашката на хвърчило.

След това се изправих срещу Вълка.

— Едно старо джудже веднъж ми каза, че най-силните материали са парадоксите. Въжето е направено от тях. Но аз имам още един. Последният парадокс ще е, че Мечът на лятото ще те окове с това, че е оръжие, което не е направено да бъде оръжие, острие, което е най-полезно, когато го оставиш.

Пожелах на Джак да полети, като му вярвах, че ще се справи с останалото.

Той можеше да пререже и последното въже, което стягаше Вълка. Можеше да полети през бойното поле право към ръцете на Суртур. Но не го направи. Мина под корема на Вълка и оплете въжето Андскоти по-бързо, отколкото Фенрир можеше да реагира, а после го върза целия.

— Не! — воят на Фенрир разтърси острова. — Няма да…

Въжето се уви около муцуната му. Джак пусна въжето след въздушен пирует и отлетя обратно при мен. Острието му блестеше от гордост.

— Как се справих, шефе?

— Джак — рекох, — ти си един страхотен меч.

— Знам това — каза той, — но какво ще кажеш за възлите, а? Оня там е морски, а дори нямам ръце.

— Успяхте — олюля се към нас Сам. — Ти… ъх.

Лъвското й тяло се превърна в старата Сам — зле ранена, с насинено лице и подгизнала от кръв. Преди да падне я хванах и я отнесох настрани от Вълка. Дори напълно вързан, той се гърчеше и пяна излизаше от устата му. Не исках да съм по-близо до него, отколкото се налага.

Хартстоун закуцука към мен, подпирайки Блицен. Четиримата от нас паднаха на леглото от пирена.

— Живи сме — рекох, — не очаквах това.

Триумфалният ни миг продължи… един миг.

След това звуците на битката около нас станаха по-шумни и ясни, все едно някой е дръпнал завеса. Защитната магия на Хартстоун може и да ни бе дала извънредна защита срещу Вълка, но и ни бе отдалечила от битката на огнените великани… а моите приятели айнхеряр не се справяха особено добре.

— За валкириите! — извика Ти Джей. — Побързайте!

Той закуцука по хребета, като простреля един огнен великан и опита да стигне Гунила. През цялото време, докато се бяхме разправяли с Вълка, капитанката на валкириите бе удържала Суртур, но сега бе на земята и едвам държеше копието си, когато Суртур надигна ятагана.

Малъри се олюляваше обезоръжена. Бе прекалено далеч и прекалено ранена, за да помогне. Екс опитваше да се изрови от купчина великански трупове. Полуроденият Гундерсон стоеше окървавен и неподвижен, опрял гръб в една скала.

Видях всичко това за части от секундата и в същия миг осъзнах, че нито аз, нито Харт, Блиц или Сам може да помогнем.

Въпреки това стиснах Меча и се изправих, след което закуцуках към Гунила. Погледите ни се срещнаха през бойното поле. Последното изражение на лицето й бе на примирение, но и гняв.

Дано не е било напразно.

След това господарят на огъня свали ятагана си.