Четиридесет и пета глава
Запознавам се с Джак
Бива ме да върша няколко неща едновременно, затова прецених, че ще можем да бягаме в ужас и да спорим по едно и също време.
— Конска муха? — викнах на Сам. — Можеш да се превръщаш в конска муха?
Тя се приведе, за да избегне един дрон стрела, който прелетя с парния си двигател над главата й.
— Сега ли е моментът?
— Извинявай. Ще почакам удобния момент за специалния разговор за мухите.
Хартстоун и Блицен ни водеха. Зад нас тълпа от трийсет джуджета приближаваше бързо. Не ми харесваха жестоките изражения на лицата им или добре изработените оръжия.
— Насам! — зави по една уличка Блицен.
Но уви, Харстоун не гледаше и продължи право напред.
— Майка…
Тъкмо помислих, че Блиц е изпсувал, докато със Сам не завихме зад ъгъла и не спряхме. На края на улицата Блиц бе хванат от светлинна мрежа. Той присви очи и изруга, когато сияйната мрежа го издигна във въздуха.
— Това е мама! — извика той. — Иска си проклетите обеци! Вървете! Настигнете Харстоун! Аз ще ви срещна…
ПУК! Джуджето ни изчезна в светкавица.
— Това наистина ли се случи? — обърнах се аз към Сам.
— Имаме си други проблеми — изтегли тя брадвата си.
Тълпата ни бе настигнала. Джуджетата образуваха брадясал намръщен полукръг от мечове и бейзболни бухалки. Не знам какво чакаха. Тогава чух хрипкавия глас на Младшия.
— Чакайте! — изхриптя той — Аз… хрип… ще… хрип… ги убия лично!
Тълпата се раздели. Обградено от телохранителите си, старото джудже тръгна към нас с проходилката си. Погледна първо мен, а после и Сам.
— Къде са Блицен и елфа? — промърмори Младшия. — Няма значение. Ще ги намерим. За теб, момче, не ми пука особено. Бягай и ще те оставя жив. Момичето обаче е дъщеря на Локи. Тя ме ухапа и съсипа труда ми. Трябва да умре.
Дръпнах висулката. Мечът на лятото достигна пълния си размер. Тълпата джуджета отстъпи назад. Предполагам, можеха да познаят кога едно острие е опасно.
— Никъде няма да ходя — казах, — трябва да победите и двама ни.
Мечът изжужа, за да привлече вниманието ми.
— Грешка — казах, — трима ни. Това е Сумарбрандер, Мечът на лятото, изкован от… Всъщност не съм сигурен, но Мечът е известен и ще стане още по-известен, когато ви направи на салата.
— Благодаря ти — каза Мечът.
Сам изписука. Шокираните изражения на джуджетата ми подсказаха, че не съм си въобразил как Мечът говори.
Вдигнах острието.
— Ти говориш? Всъщност, разбира се, че говориш. Имаш много невероятни способности.
— Винаги това съм казвал. — Гласът на Меча определено бе мъжки. Излизаше от руните по острието, които вибрираха и блестяха при всяка дума като светлините на синтезатор.
Погледнах надменно джуджетата, все едно искам да кажа — да, точно така. Имам говорещ диско меч, а вие — не.
— Сумарбрандер — казах, — според теб можеш ли да се справиш с тази тълпа?
— Естествено — каза Мечът. — Мъртви ли ги искаш, или…
Тълпата се размърда неспокойно.
— Мне — реших, — само ги накарай да се разкарат.
— Ех, че си значи! — отвърна Мечът. — Добре, пусни ме.
Поколебах се. Не исках много да държа говорещ светещ и жужащ меч, но да пусна оръжието си не ми звучеше като естествената първа стъпка към победата.
Младшия явно усети колебанието ми.
— Можем да ги победим! — кресна той. — Това е само едно момче, което не знае как да използва меча си!
— И бивша валкирия, която знае как да върти брадвата си! — изръмжа Сам.
— Ха! — каза Младшия. — Да ги сбъркаме, момчета! Бабешко крупие, активирай се!
Редица остриета на ножове изскочиха от предницата на проходилката. Два миниатюрни ракетни двигателя се запалиха от задната част и издигнаха Младшия към нас с умопомрачителната скорост от километър и половина в час. Другарите му изреваха и нападнаха.
Пуснах Меча. Той застина във въздуха за частица от секундата, след което нападна. По-бързо, отколкото може да кажете „син на Една“, джуджетата бяха обезоръжени. Оръжията им бяха срязани наполовина, разцепени по средата, насечени на малки кубчета като лук. Кинжалите и ракетите бяха сръчно окастрени от проходилката на Младшия. Отсечените части на бради паднаха на паважа и оставиха трийсет смаяни джуджета с петдесет процента по-малко брада.
Мечът на лятото застина между мен и тълпата.
— Още искате ли? — запита Мечът.
Джуджетата се извърнаха и побягнаха.
Младшия изкрещя през рамо, докато куцукаше подир телохранителите си, които вече бяха на пресечка пред него.
— Това не е краят, момче! Ще се върна с подкрепления!
— Да — съгласих се. — Благодаря ти, Сумарбрандер.
— Но проблемо — отвърна Мечът. — Но да знаеш, че Сумарбрандер е ужасно дълго име и никога не ми е харесвало.
— Добре. — Не знаех къде да гледам, докато говоря с Меча. Към светещите руни? Към върха на острието? — Как би искал да те наричаме?
— Ти как се казваш? — изжужа въпросително Мечът.
— Магнус.
— Това е хубаво име. Наричай ме Магнус.
— Не може и ти да си Магнус. Аз съм Магнус.
— Тя тогава как се казва?
— Сам, но и така не може да се казваш. Прекалено ще е объркано.
Острието се размърда наляво-надясно.
— Кажи тогава някакво хубаво име? Което да пасва на характера и многото ми таланти?
— Но ние не те познаваме така, както бихме искали — погледнах към Самира, но тя само поклати глава, сякаш да каже: „Хей, това си е твоят меч!“.
— Честно — казах, — нямам идея. Примерно Джак?
— Джак! — викна Мечът — Страхотно!
С говорещите мечове никога не е сигурно дали не се шегуват, тъй като нямат изражения на лицата. Понеже нямат лица.
— Значи… искаш да ти викаме Джак?
— Това е благородно име — рече Мечът. — Достойно за крале и остри предмети!
— Добре — отвърнах. — Ами тогава, Джак, благодаря ти, че ме спаси. Имаш ли нещо против…
Посегнах към дръжката, но Джак отлетя надалеч от мен.
— Не още — предупреди той. — Цената за моите невероятни способности е, че веднага щом ме прибереш или превърнеш във висулка или нещо подобно, ще се чувстваш тъй изтощен, все едно сам си извършил подвизите ми.
Мускулите на раменете ми се напрегнаха. Прецених колко уморен ще се чувствам, ако съм унищожил всички тези оръжия и обръснал всички тези бради.
— Преди не го забелязах.
— Защото преди не сме вършели нищо невероятно!
— Ясно.
В далечината зави сирена за въздушно нападение. Съмнявах се в подземния свят редовно да имат въздушни нападения, затова прецених, че алармата е свързана с нас.
— Трябва да се махаме — каза Сам — и да намерим Хартстоун. Съмнявам се, че Младшия се е шегувал за подкрепленията.
Лесно бе да намерим Хартстоун. На две пресечки го срещнахме, докато той ни търсеше.
Какво, в името на Хелхейм?, направи знак той. — Къде е Блицен?
Разказах му за златната мрежа на Фрея.
Ще го намерим. Точно сега Младшия вика джуджешката национална гвардия. Мечът ти лети, отбеляза Харт.
— Елфът ти е глух — отбеляза Джак.
— Знам — обърнах се към него аз. — Извинете, нека ви запозная. Джак, Харт. Харт, Джак.
Той говори ли?, направи знак Харт. — Не мога да разчитам мечове по устните.
— Какво казва? — попита Джак. — Не мога разчитам ръцете на елфите.
— Момчета — посочи зад нас Сам. На няколко блока от нас огромна желязна машинария с гъсенични колелета и прикачено оръдие бавно се показваше по улицата.
— Това е танк — казах аз. — Младшия има танк!
— Трябва да се махаме — реши Джак. — Аз наистина съм невероятен, но ако опитам да унищожа танк, усилието може да те убие.
— Аха — съгласих се аз. — Хайде да се махаме от Нидавелир.
Харт плесна с ръце, за да привлече вниманието ми.
Насам!
Хукнахме подир него, криволичейки през уличките и събаряйки внимателно поставени кофи за боклук, които сигурно имаха имена и души. Някъде зад нас отекна едно дълбоко БУМ, което накара прозорците да задрънчат и над нас да падат камъчета.
— Танкът кара небето да трепери? — извиках. — Това не е на хубаво!
Хартстоун ни проведе през друга редица къщички. Джуджетата стояха на прозорците, ръкопляскаха и подвикваха, докато бягахме покрай тях. Някои ни записваха на уникално изработени смартфони. Предположих, че опитът ни за бягство ще се разпространи в джуджешкия интернет, известен сред всички интернети.
Накрая стигнахме това, което в нашия свят беше южния край на Южен Бостън. В далечния край на булеварда вместо плаж земята свършваше с пропаст.
— Е, това много ни помага — каза Сам.
— Насочете базуките надясно! — долетя гласът на Младшия в сумрака зад нас.
Хартстоун ни отведе до края на каньона. Далеч под нас бучеше реката.
Ще скочим, направи знак той.
— Сигурен ли си? — попитах аз.
Блицен и аз сме правили това преди. Реката се излива от Нидавелир.
— Накъде?
Зависи, направи знак Хартстоун.
— Това не ме успокоява — рече Сам.
Хартстоун посочи назад към булеварда. Беше се събрала тълпа джуджета с танкове, джипове и РПГ-та, а сред тях и група наистина гневни джуджешки старци с бронирани проходилки.
— Скачаме — реших.
Мечът Джак надвисна над мен.
— По-добре се хвани за мен, шефе. Иначе може отново да се загубим.
— Но ти каза, че изтощението…
— Може да те накара да припаднеш — съгласи се Мечът, — но пък от друга страна изглежда, че, така или иначе, ще умрем.
Сечеше му пипето. (Да, сечеше. Безвкусна шега.) Взех Меча и си пожелах отново да стане на висулка. Имах време да го закача на верижката си преди коленете ми да се подгънат. Сам ме хвана.
— Хартстоун! Вземи му другата ръка!
Причерня ми, но Сам и Харт ми помогнаха да скоча от ръба. За какво иначе са приятелите?
