Рик Риърдън
Мечът на лятото (41)

Четиридесет и първа глава
Блиц прави лоша сделка

Трябваше да му го призная на Наби. Домашният му чипс бе отлична последна вечеря.

Бях изял половината чиния вкуснотия, когато Младшия се появи. На пръв поглед се запитах дали няма да е по-бързо да изпия „Бум Дядо“ и да бумна, понеже шансовете за сделка със старото джудже не ми харесаха.

Младшия изглеждаше на двеста години. Кичури сива коса бяха залепнали за покритата му с петна глава. Меко бе да се каже, че брадата му е чорлава. Злобните му кафяви очички огледаха бара, все едно си мислеше: Мразя това. И това. А онова още повече.

Физически не беше страшен, опрял се на златна проходилка, но вървеше с двама джуджешки телохранители. Всеки от тях бе толкова як, че ръгбисти можеха да тренират с него.

Останалите клиенти станаха и тихичко си излязоха като в стар уестърн. Блицен и аз останахме.

— Младши — поклони се Блицен, — благодаря, че се съгласи да се срещнеш с нас.

— Колко си нагъл — изръмжа Младшия.

— Би ли искал да седнеш на стола ми — предложи Блицен. — Дома на задника, направен от…

— Не, благодаря — каза Младшия, — ще остана прав благодарение на моята проходилка, Крупието на Бабите, известен гериатричен продукт, направен от личната ми асистентка, сестра Бамби.

Прехапах буза. Съмнявах се, че е дипломатично да избухна в смях.

— Това е Магнус, синът на Натали — каза Блицен.

— Знам го кой е — загледа ме старото джудже, — намерил е Меча на лятото. Не можа ли да изчакаш да умра? Стар съм вече за Рагнарок.

— Съжалявам — казах, — трябваше да се обадя преди Суртур да ме нападне и прати във „Валхала“.

Блицен се изкашля, а телохранителите му ме загледаха, все едно съм направил деня им по-интересен.

— Харесваш ми — изсмя се Младшия, — ти си груб. Да ти видим Меча тогава.

Показах му номера с украшението. На неоновата светлина в бара руните на острието засияха в оранжево и зелено.

Старото джудже скръцна със зъби.

— Наистина е оръжието на Фрей. Много лоша новина.

— Тогава може би ще се съгласиш да ни помогнеш? — попита Блицен.

— Да ти помогна? — изхриптя Младшия. — Баща ти ме съсипа. Ти опетни репутацията ми. А сега искаш помощта ми. Железни нерви имаш, Блицен, признавам ти го.

Жилите по врата на Блиц изглеждаха все едно могат да скъсат добре зашитата му яка.

— Тук не става дума за семейната ни вражда, Младши, а за въжето. За това вълкът Фенрир да остане в плен.

— Разбира се — озъби се Младшия на телохранителите си, — факт е, че баща ми, Етри Старшия, бе единственото джудже, достатъчно талантливо, за да сплете Глейпнир, а твоят баща, Били, прекара целия си живот в това да се съмнява в качествата му. Нима това няма нищо общо?

Блицен стисна кесията с червени златни сълзи. Страхувах се, че ще цапне Младшия по главата с тях.

— Мечът на лятото е тук. След шест мидгардски нощи, Суртур смята да пусне Вълка. Трябва да направим каквото можем, за да го спрем. Ти знаеш, че годността на Глейпнир е изтекла. Трябва ни информация за това как е бил окован Фенрир. И ни трябва ново въже, просто за всеки случай. Само ти имаш таланта да изплетеш такова.

— Я повтори — изкриви ухо Младшия.

— Ти си талантлив, злобно старче… — Блицен се спря — само ти имаш уменията да изплетеш ново въже.

— Така е — ухили се Младшия, — дори имам такова, вече направено. Не заради проблеми с Глейпнир или скандалните обвинения на родата ти относно качествата му, а просто защото обичам да бъда подготвен. За разлика от татко ти, който самичък отиде да навести Фенрир като пълен идиот и му послужи за закуска.

Трябваше да застана пред Блицен, за да му попреча да нападне старото джудже.

— Ясно — казах аз, — момчета, сега не е моментът. Младши, ако имаш ново въже, това е просто чудесно. Остава да уточним цената. Освен това ни трябва чифт нови обеци.

— Разбира се — избърса уста Младшия. — За скъпата майчица на Блицен, несъмнено. Какво предлагаш в замяна?

— Покажи му, Блицен! — казах.

Очите на Блиц продължаваха да пламтят от яд, но той отвори кесията и изсипа малко червени златни сълзи в дланта си.

— Добри пари — каза Младшия, — приемлива оферта… Стига да не идваше от Блицен. Ще ви продам каквото искате за кесийката сълзи, но първо трябва да възстановя честта на семейството си. Време е да уредим това веднъж и завинаги. Какво ще кажеш, сине на Фрея? Състезание. Аз и ти. По стария начин. С традиционния залог.

Блицен отстъпи към бара и потрепери толкова силно, че почти повярвах как е произлязъл от личинки. (Изтрий това, Магнус. Проклета памет!)

— Младши — каза той — знаеш, че аз не съм… че не бих могъл…

— Утре по мъхнат изгрев — попита Младшия, — съдиите ще се ръководят от някой неутрален. Може би Наби, за който вярвам, че не ни подслушва под бара.

Нещо се удари в поставката. Иззад касата се чу сподавеният глас на Наби.

— За мен ще бъде чест.

— Значи е уредено — ухили се Младшия. — Какво ще кажеш, Блицен? Призовавам те според старите обичаи. Ще защитиш ли честта на семейството?

— Аз… — Блицен увеси нос. — Къде трябва да се видим.

— Пещите на площад „Кенинг“ — каза Младшия, — това ще е весело. Хайде, момчета. Трябва да разкажа на сестра Бамби затова!

Старото джудже се изнесе с бодигардовете подире му. Веднага щом си тръгнаха, Блицен падна върху Дома на задника и пресуши Златната купа.

Наби се появи иззад бара. Гъсеничните му вежди се размърдаха загрижено, докато пълнеше наново бокала на Блиц.

— Тази е за моя сметка, Блицен. Радвам се, че те познавах.

След това се върна в кухнята и остави Блиц и мен насаме с музиката на Тейлър Суифт. Песента й „Know Places“ придобиваше съвсем друго значение в света на джуджетата.

— Ще ми обясниш ли какво стана? — попитах Блиц. — Какво е това състезание по мъхнат изгрев? И какво е мъхнатият изгрев?

— Мъхнатият изгрев… — загледа се Блиц в бокала си — джуджешката зора, когато мъхът започва да свети. Що се отнася до състезанието…

Той сподави хлипа си.

— Нищо. Ще се оправиш и без мен.

Точно тогава се отвориха вратите на бара. Сам и Хартстоун влетяха вътре, все едно ги е блъснала кола.

— Живи са! — скочих аз. — Блиц, виж!

Хартстоун бе толкова развълнуван, че дори не можеше да направи знаците си. Той се втурна и едва не събори Блицен от стола.

— Здрасти, приятелче — потупа го по гърба Блиц, — да, аз също се радвам да те видя.

Сам не ме прегърна, но успя да се усмихне. Още бе покрита с листа и клонки, но не изглеждаше зле ранена.

— Магнус, радвам се, че още не си умрял. Искам да присъствам, когато това стане.

— Благодаря ти, ал-Абас. Какво стана с вас, приятели?

— Крихме се под забрадката, доколкото може — сви рамене тя.

С всичко останало бях забравил за нея.

— Какво беше това? Да нямаш хиджаб невидимка?

— Не ме прави невидима, а е камуфлаж. Всички валкирии имат лебедови наметала, с които да се крият в случай на нужда. Аз направих моя на хиджаб.

— Но ти не стана на лебед. Стана на дървесен мъх.

— Може да прави различни неща. Така или иначе, изчакахме катерицата да си тръгне. Лаят ме остави съсипана, но за щастие Харт не бе засегнат. Катерихме се малко по Игдразил…

— Един лос се опита да ни изяде — направи знак Харт.

— Моля? — попитах. — Лос?

Харт изсумтя и изписа: Е-Л-Е-Н. Един и същи е знакът за двете животни.

— Сега всичко ми стана ясно — отвърнах, — елен е опитал да ви изяде.

— Да — съгласи се Сам. — Двалин или може би Дунейр. Един от елените, които обикалят Световното дърво. Измъкнахме се, озовахме се по погрешка В Алфхейм…

Хартстоун потрепери, а после просто направи знак.

Ужас.

— И ето ни тук — Сам погледна Блицен, чието изражение още бе застинало в шок. — Та, какво става?

Разказах им за посещението при Фрея, а после и за разговора с Младшия. Харстоун се облегна на бара и направи знак с една ръка:

Занаят?

После поклати глава.

— Какво имаш предвид с това занаят? — попитах.

— Занаят — промърмори Блиц, — такова е състезанието на джуджетата. Изпитва уменията ни в ковашкия занаят.

Сам потропа с пръсти по брадвата.

— Ако съдя по изражението ти, нямаш вяра в уменията си.

— Лош ковач съм — каза Блицен.

— Не е вярно — възрази Хартстоун.

— Хартстоун — каза Блицен, — и да бях отличен ковач, нямаше да има значение. Младшия е най-умел от всички нас, джуджетата. Ще ме смачка.

— Хайде де — отвърнах, — ще се оправиш. А и да загубиш, ще намерим друг начин да вземем въжето.

Блицен ме погледна тъжно.

— Не е толкова просто, хлапе. Според традицията ако загубя, губя и главата си!