Рик Риърдън
Мечът на лятото (40)

Четиридесета глава
Приятелят ми е еволюирал от… не, не мога да го кажа

Не помня как кацнах.

Намерих се на тъмна улица в студена и облачна нощ. Триетажни къщи опасваха тротоара. В края на блока с неонови надписи светеха прозорците на кръчма.

— Сути — казах аз — на улица Д.

— Това тук е Нидавелир, хлапе — поклати глава Блицен, — прилича на южен Бостън или по-скоро обратното… нали ти казах, Бостън е центърът. Деветте свята се сливат там и си влияят един на друг. Сути определено има нещо джуджешко в излъчването си.

— Мислих, че Нидавелир ще е под земята. С клаустрофобични тунели и…

— Момче, това над главата ти е таванът на пещера. Просто е много високо и е скрит от замърсяването на въздуха. Тук никога не става ден. Винаги е тъмно.

Загледах се в тъмните облаци. След селението на Фрея светът на джуджетата ми се видя потискащ, но също и по-познат и… по-истински. Предположих, че няма истински бостънчанин, който би се почувствал на място там, където винаги е слънчево и приятно. Но мрачно, студено и покрито със сенки? Ако имаше понички, щях да се чувствам като у дома си.

Блиц прибра шапката с черна мрежа. Цялото нещо се сви на малка черна кърпичка, която той прибра в джоба на палтото си.

— Да вървим.

— Няма ли да ми кажеш какво стана във Фолксваген?

— Какво има за казване?

— Ами например, че сме братовчеди.

— Радвам се да съм ти роднина, хлапе — сви рамене Блиц, — но децата на богове не държат много на тези връзки. Божествените линии са така оплетени, че ако се замислиш за тях, може да полудееш. Всеки е роднина на някого.

— Ти обаче си полубог — казах, — това не е лошо, нали?

— Мразя думата полубог. По-точно е да кажеш, че съм мишена.

— Стига де, Блиц. Фрея ти е майка. Това е важна информация, която някак си пропусна да ми споменеш.

— Фрея е моя майка — съгласи се той. — Много тъмни елфи произхождат от нея. Но тук долу това не е от значение. Спомена ли ти как взе Брисингамен? Преди няколко хилядолетия обикаляла Нидавелир, никой не знае защо. Попаднала на четири джуджета, които изработвали огърлицата. Вманиачила се. Държала да я има. Джуджетата казали, че няма проблем, но си искали съответната цена. Фрея трябвала да се ожени за всеки от тях, един след друг за един ден.

— Тя… — тъкмо щях да кажа колко гадно е, че се е омъжила за четири джуджета, когато се усетих кой ми разказва историята. — О!

— Да — Блиц звучеше нещастен. — Имала четири джуджешки деца, по едно от всеки брак.

— Чакай малко — намръщих се аз, — ако е била женена за по ден за всеки от тях, предвид колко трае една бременност математиката не излиза.

— Не ме питай. Богините живеят по свои правила. Така или иначе, взела огърлицата. Било я срам, че се е омъжила за джуджета. Опитала да го опази в тайна, но проблемът бил, че обожавала джуджешките бижута. Продължила да се връща в Нидавелир за съкровища и всеки път…

— Олеле.

— Това — увиснаха раменете на Блицен — е основната разлика между тъмните елфи и обикновените джуджета. Сварталф сме по-високи и като цяло по-хубави заради кръвта на ваните. Произхождаме от Фрея. Каза, че съм полубог. Аз ти казвам, че съм касова бележка. Татко направи чифт обеци за Фрея и тя се омъжи с него за ден. Не можеше да устои на уменията му, а той на красотата й. Сега иска нови, защото старите са й писнали, но и не би искала Асгард да я видят с нов малък Блицен.

Горчилката в гласа му можеше да разтопи и желязо. Исках да му кажа, че знам как се чувства, но не бях убеден в това. Макар да не познавах татко си имах мама, а на мен тя винаги ми бе стигала. Блицен не бе имал този лукс. Не знам какво беше станало с баща му, но си спомних какво ми каза на Еспланадата, че не съм единственият, изгубил семейството си заради вълци.

— Хайде — рече, — ако продължим да стоим на улицата, ще ни пребият, за да откраднат торбата със сълзи. Джуджетата надушват червено злато от километър и половина.

Той посочи барчето в ъгъла.

— Мисля да те черпя в кръчмата на Наби.

 

 

Кръчмата на Наби върна вярата ми в джуджетата, понеже наистина беше клаустрофобичен тунел. Таванът си бе опасен, ако не си нисък като… джудже. Стените бяха облепени със стари плакати на свободни боеве с участници като „Донър Унищожителя срещу Мини Убиеца, само тази нощ!“. Имаше и картинки на мускулести джуджета, маскирани като Рей Мистерио.

Масите и столовете бяха с различни размери, а дузината джуджета, седнали на тях, също. Някои сварталф като Блицен можеха лесно да минат за хора, а други по-ниски за градински гноми. Някои от клиентите ни загледаха, но на никой не му направи впечатление, че съм човек. Не знам дали дори го осъзнаваха. Идеята, че мога да мина за джудже, ме смути.

Най-невероятното нещо в бара беше, че музиката бе от Тейлър Суифт.

— Джуджетата обичат човешка музика? — попитах Блицен.

— Не, хората обичат джуджешка.

— Но… — представих си как майката на Тейлър Суифт и тази на Фрея имат моминско парти в Нидавелир — няма значение.

Докато вървяхме към бара, осъзнах, че мебелите не просто са с различни размери. Всяка маса и всеки стол бяха уникални, видимо ръчно изработени от различни метали, с различен дизайн и тапицерия. Една маса бе оформена като колело на бронзов фургон със стъклен връх. Друга като шахматна дъска от тенекия и месинг, забита в повърхността. Някои столове имаха колелета. Другите подвижни облегалки. Някои дори можеха да те масажират.

На лявата страна три джуджета играеха дартс. Кръговете на мишената им се въртяха и изпускаха пара. Едно от джуджетата хвърли стреличката си и тя полетя към целта като малък дрон. Докато летеше, друго джудже се прицели. Неговата стреличка удари дрона и избухна, сваляйки го от въздуха.

— Добър изстрел — коментира първото джудже.

Накрая стигнахме полирания дъбов бар, където самият Наби ни очакваше. Познах кой е, тъй като имам обучения ум на детектив, но и също защото на престилката му пишеше: Здравей! Аз съм Наби!

Помислих, че това е най-високото джудже, което съм срещал досега, докато не осъзнах, че е застанал на поставка зад бара. Всъщност Наби бе висок около шейсет сантиметра, като в това включвам и черната му коса, която стоеше на скалпа му като морски таралеж. Гладко избръснатото му лице ме накара да разбера защо джуджетата носят такива. Безбрадият Наби беше безбожно грозен. Нямаше брадичка, а устата му бе нацупена, все едно е ял кисело.

Намръщи се все едно сме дошли кални.

— Здравей, Блицен, сине на Фрея — каза той, — без повече експлозии в дома ми, става ли.

— Здравей, Наби, сине на Лорета — поклони се Блицен, — ако трябва да бъда честен, не аз донесох гранатите. А това е моят приятел Магнус, син на…

— На Натали.

Наби кимна към мен. Косматите му вежди бяха внушителни. Шаваха като гъсеници.

Посегнах към стола, но Блицен ме спря.

— Наби — каза той уважително, — може ли моят приятел да използва стола. Как се казва и каква е историята му.

— Столът се казва Почини-задник — заяви Наби, — изкован е от Гонда. Веднъж на него седна майсторът ковач Алвис. Настани се удобно, Магнус, син на Натали. А ти, Блицен, можеш да седнеш на Дома на задника, прословут стол, изкован от самия мен. Той оцеля от великата битка на баровете от 4109-тата година!

— Благодаря — покатери се на стола си Блицен. Той бе от полиран дъб и с кадифена седалка — наистина Дом на задника!

Наби ме погледна очаквателно. Опитах моя стол, който беше от твърда стомана и нямаше възглавничка. Задникът ми нямаше да си почине, най-много да се натърти. Въпреки това опитах да се усмихна.

— Да, наистина хубав стол!

Блицен потропа с кокалчета по бара.

— За мен медовина, Наби. А за приятеля ми…

— Нещо безалкохолно?

Не бях сигурен, че искам да се напивам в джуджешка кръчма.

Наби наля две чаши и ги постави пред нас. Бокалът на Блицен бе златен отвътре и сребрист отвън, украсен с изображенията на танцуващи джуджешки жени.

— Тази чаша е Златната купа — каза Наби, — направена е от баща ми Дарби. А тази…

Той побутна моя калаен съд.

— Бум Дядо, направена от самия мен. Винаги искай още, преди да я изпиеш до дъно. Иначе — разпери той пръсти — бум! Дори да не си дядо.

Искрено се надявах да се шегува, но реших да пия на малки глътни.

— Мм — отпи от медовината си Блиц, — хубава чаша за почерпка! И сега, след като минахме формалностите, Наби… трябва да говоря с Младшия.

Една вена започна да пулсира по лявото слепоочие на Наби.

— Да умреш ли си дошъл?

Блиц посегна към кесията си и избута една златна сълза по плота.

— Тази е за теб — каза той приглушено, — за да направиш обаждането. Кажи на Младшия, че имам още. Искам само да направим една сделка.

След моя опит с Ран думата „сделка“ ме накара да се почувствам дори по-неудобно, отколкото Почини-задник. Наби започна да гледа ту към Блицен, ту към сълзата. Изражението му преминаваше от страх към алчност, но накрая алчността победи. Барманът взе сълзата.

— Ще се обадя. А вие се насладете на пиячката.

Той слезе от поставката си и се скри в кухнята.

— Имам няколко въпроса — обърнах се аз към Блиц.

— Само няколко? — изкикоти се той.

— По коя датировка я смятате тази 4109-та година? Време ли е, или…

— Календарът на джуджетата започва със създаването на вида ни — каза Блиц — съкращението е сл.лич. Ще рече след личинките.

Реших, че съм оглушал от лая на Рататоск.

— Я пак?

— При сътворението на света… хайде стига, знаеш историята. Боговете убили най-големия от гигантите, Имир. Използвали плътта му за да създадат Мидгард. Нидавелир се развил под Мидгард, където личинките изяли мъртвата плът на великана и създали тунели. Някои от тези личинки еволюирали в джуджета, с малко помощ от боговете, разбира се.

Блицен изглеждаше горд от този исторически факт. Реших да направя каквото мога, за да го изтрия от паметта си.

— Още един въпрос — попитах, — защо бокалът ми си има име?

— Джуджетата са ковачи — каза Блицен, — отнасяме се с уважение към това, което правим. Вие хората правите хиляда скапани стола, които са еднакви и се чупят до година. Но когато ние направим стол, го правим от векове за векове и винаги различен. Чаши, мебели, оръжия… всяко нещо, щом е изковано, има душа и име. Не можеш да оцениш нещо истински, освен ако не е достойно да си има име.

Изучих бокала си, който бе изписан детайлно с руни и вълни. Прииска ми се да имаше друго име, като „Няма да избухвам“ например, но трябваше да призная, че е хубава чашка.

— А това, че наричаш Наби „син на Лорета“? — попитах аз. — Или мен „син на Натали“?

— Джуджетата са матриархат. Следим рода си по майка. Това е по-смислено от вашия патриархат, защото може да те роди една майка, освен ако не си богът Хеймдал. Той има девет биологични майки. Но това е друга история.

— Да продължим — щях да получа аневризъм, — сълзите на Фрея са от червено злато? Сам ми каза, че това е валутата на Асгард.

— Да. Но сълзите на Фрея са стопроцентово чисти. Това е най-хубавото червено злато, създавано някога. Повечето джуджета биха извадили дясното си око за тази кесийка, която носим.

— Значи този тип, Младшия. Той ще направи сделка с нас?

— Или това — каза Блиц, — или ще ни разкъса на части. Искаш ли малко чипс, докато чакаме?