Рик Риърдън
Мечът на лятото (5)

Пета глава
Винаги съм искал да взривя мост

— Не можеш да ми кажеш нещо подобно и просто да си тръгнеш! — извиках, когато Рандолф си тръгна.

Въпреки бастуна и скования си крак, той беше доста бърз, като олимпийски шампион по спортно ходене. Продължи напред и тръгна по тротоара на моста Лонгфелоу, докато аз подтичвах зад него. Вятърът фучеше в ушите ми.

Сутрешният трафик от Кеймбридж се бе събрал и от едната страна на моста имаше редица коли, която почти не се придвижваше. Сигурно смятате, че само аз и вуйчо сме толкова тъпи, че да тръгнем по моста при температура под нулата. Това обаче бе Бостън и затова имаше няколко бегачи около нас, които приличаха на измършавели тюлени в анцузите си. Майка с две деца в количка вървеше по отсрещния тротоар. Децата й изглеждаха толкова щастливи, колкото се чувствах аз.

А вуйчо оставаше на около пет метра пред мен.

— Рандолф — извиках аз, — на теб говоря!

— По течението на реката — промърмори той, — на дъното в очакване на хиляда години вълните да го разместят…

— Ехо! — дръпнах го за ръкава на кашмиреното палто, — върни лентата назад и ми разкажи кой е тоя бог на Севера, дето ми се пада татко.

Рандолф огледа околността. Бяхме спрели под една от основните кули на моста — гранитен конус, който се извисяваше на петнайсет метра над нас. Хората казваха, че приличат на гигантски солници, но според мен бяха повече като Далеците от „Д-р Кой“. (Да, аз съм нърд. Може да ме осъдите. И да, бездомните също гледат понякога телевизия — в приютите, в обществените зали с компютри… имаме си начини.)

На трийсет метра под нас река „Чарлз“ блестеше в стоманеносиво. По повърхността й се влачеха парчета сняг и лед като кожата на масивен питон.

Рандолф се подпря на перилата толкова напред, че потреперих.

— Каква ирония — промърмори той, — точно тук, от всички места.

— Та — намесих се аз — за баща ми?

Рандолф ме стисна за рамото.

— Погледни надолу, Магнус. Какво виждаш?

— Вода — отвърнах аз, след като надникнах предпазливо.

— Не, виж издълбания орнамент точно под нас.

Погледнах надолу. На половината път надолу по кея гранитен стълб излизаше от водата като киноседалка с остър връх.

— Прилича ми на нос.

— И то не какъв да е, а на викингски кораб. Виждаш ли? Другият кей също има такъв. Поетът Лонгфелоу, на който е кръстен мостът, бил изумен от скандинавците и написал поеми за техните богове. Както и Ибън Хорсфърд, Лонгфелоу смятал, че викингите са идвали в Бостън. Затова и дизайнът на моста е такъв.

— Можеш да станеш екскурзовод — казах аз, — всички фенове на Лонгфелоу ще припадат по теб.

— Не виждаш ли — Рандолф не бе пуснал рамото ми, което ме изнервяше допълнително — колко хора през вековете са знаели. Тази местност не само е била посещавана от викингите, била е свещена за тях! Точно под нас, близо до декоративните кораби, има останки от истински такъв, който носи нещо безценно!

— Но аз виждам само вода и искам да науча за татко.

— Магнус, викингите дошли тук в търсене на оста, която свързва световете, основата на дървото. И я намерили.

По реката отекна тътен. Мостът се разтърси. На около километър от нас, след комините и камбанариите на залива Бек, се издигна колона мазен черен пушек, който оформи гъба.

Подпрях се на перилата.

— Това не е ли някъде до вас?

Изражението на Рандолф се изопна и щръкналата му брада заблестя в сребърно на слънчевата светлина.

— Нямаме време. Магнус, протегни ръка над водата. Мечът е долу. Извикай го. Съсредоточи се, все едно е най-важното нещо на света, онова, което искаш най-много.

— Меч? Виж, Рандолф, знам, че денят ти е тежък, но…

— НАПРАВИ ГО!

Остротата в гласа му ме накара да потреперя. Рандолф сигурно бе луд, за да разправя врели-некипели за богове, мечове и древни кораби. Но пък пушекът над залива Бек бе напълно истински. В далечината завиха сирени. На самия мост шофьорите подадоха глави от прозорците си да видят какво става и да го снимат със смартфоните си.

Колкото и да не ми се искаше да го призная, думите на Рандолф отекнаха в мен. За пръв път почувствах все едно тялото ми е настроено на правилната вибрация, че саундтракът на скапания ми живот е тръгнал.

Протегнах ръка над реката.

Нищо не се случи.

— Разбира се, че няма да се случи — скарах се сам на себе си, — какво очакваше?

Мостът се разтърси още по-силно. Надолу по тротоара един бегач падна. Зад мен се чу ударът на един автомобил в друг. Засвириха клаксони.

Над покривите на залива Бек се издигна втора струя пушек. Пепел и жарава ни покриха, все едно експлозията е вулканична, изригнала от недрата на земята.

— Това беше по-близичко — отбелязах, — все едно нещо се цели в нас.

Надявах се Рандолф да отрече.

Не, разбира се — исках да каже той, — не бъди глупав!

Но вместо това той сякаш се състари пред очите му. Бръчките му станаха по-дълбоки, раменете му увиснаха. Подпря се тежко на бастуна си.

— Моля те, не отново — промърмори си той, — не както миналия път.

— Миналия път? — после си спомних какво ми разказа за това как е загубил дъщерите и жена си в буря и пламъци, дошли от нищото.

— Опитай отново, Магнус — кръстоса погледи с мен Рандолф, — моля те.

Протегнах ръка над реката. Представих си как се протягам към мама, как се опитвам да я издърпам от миналото, да я спася от вълците и горящия апартамент. Потърсих отговорите на въпросите, които биха обяснили защо съм я изгубил, защо целият ми живот оттогава вървеше към провал.

Точно под мен от повърхността на водата се издигна пара. Ледът се разтопи, а снегът изчезна, оставяйки дупка с размерите на ръка — на моята ръка, но около двайсет пъти по-голяма.

Не знаех какво правя. Чувствах се както първия път, когато мама ме учеше да карам колело.

— Не мисли за това какво правиш, Магнус, не се колебай, иначе ще паднеш. Продължавай напред.

Размахах ръка напред-назад. На трийсет метра под мен парещата ръка повтори движенията ми и разчисти повърхността на река „Чарлз“. Внезапно спрях. Центърът на дланта ми изпита топлина, все едно е срещнал слънчев лъч.

Долу имаше нещо… източник на топлина, погребан дълбоко в замръзналата кал по речното дъно. Затворих пръсти и дръпнах.

Воден купол се изду като леден мехур и предмет, подобен на тръба, се издигна, за да се приземи в ръката ми.

Не приличаше особено на меч. Държах го в единия край, но нямаше дръжка. И да бе имал някога връх или острие, вече не си личеше. Предметът наистина бе с големината на меч, но бе толкова ръждясал и покрит с кал, слуз и налепи, че дори не бях сигурен, че е метален. Казано накратко, това бе най-тъжният, мазен и отвратителен боклук, който бях призовавал с магия от реката.

— Най-после! — Рандолф вдигна очи към небесата. Имах чувството, че ако кракът му беше здрав, щеше да падне на колене на паважа и да изрече благодарствена молитва към несъществуващите богове на Севера.

— Ами да — вдигнах аз наградата си, — чувствам се много по-сигурен.

— Можеш да го поправиш! — извика Рандолф, — само опитай!

Завъртях острието. Бях изумен, че още не се е разпаднало в ръката ми.

— Не знам, Рандолф. Чини ми се, че вече е малко късно да го поправяме. Не съм сигурен дали става дори за вторични суровини.

Не се сърдете, ако звуча неблагодарен. Бях се изкефил затова как издърпвам меча от реката. Винаги бях искал да имам суперсили. Но не бях очаквал те да се изразяват в намирането на боклуци по речното дъно. Доброволците от чистотата щяха да се влюбят в мен.

— Съсредоточи се, Магнус! — каза Рандолф — бързо, преди…

На около петнайсет метра от нас центърът на моста избухна в пламъци. Ударната вълна ме притисна до перилата, а дясната част на лицето ми изгоря като да съм бил на плаж някъде далече от Бостън. Пешеходците се разкрещяха. Колите започнаха да завиват и да се блъскат една в друга.

По някаква нелепа причина аз изтичах към взрива. Не можах да се удържа. Рандолф закуцука подире ми и ме извика по име, но гласът му звучеше далечен и маловажен.

По покривите на колите затанцуваха пламъци. Прозорци се пръснаха от жегата и покриха улицата със стъкла. Шофьорите се измъкнаха от колите си и избягаха.

Изглеждаше все едно мостът е ударен от метеор. Диаметърът от три метра разтопен асфалт пушеше. В центъра му се издигаше човекоподобна фигура — черен човек в черен костюм.

И като казвам черен, имам предвид, че кожата му бе в най-тъмния и красив оттенък на чернотата, който съм виждал. Мастило от сепия в полунощ не би било така черно. Такива бяха и дрехите му, скъпо сако и панталони, делова риза и вратовръзка, всички направени като от неутронна звезда. Лицето му бе нечовешки красиво, като издялан обсидиан. Дългата му коса бе зализана назад, а очите му блестяха като малки късчета магма.

„Ако Сатаната бе истински, щеше да изглежда така“, помислих си аз. А после си казах, че Сатаната би бил мърльо пред този. Той щеше да е модният му консултант.

Червените очи се спряха върху мен.

— Магнус Чейс — гласът бе дълбок и плътен, с лек акцент, немски или скандинавски, — донесъл си ми подаръче.

Една изоставена тойота „Корола“ стоеше между нас. Модният консултант на Сатаната мина право през нея и разтопи каросерията все едно е от восък. Двете половинки на королата се разпаднаха зад него, а гумите се стопиха на локви.

— И аз ще ти направя подарък — протегна ръка черният човек. От ръкава и абаносовите му пръсти се издигна дим, — дай ми меча и ще пощадя живота ти.