Рик Риърдън
Мечът на лятото (71)

Седемдесет и първа глава
Изгаряме една лебедова лодка, което според мен е незаконно

Погребението се състоя на едно езеро в Градската градина. Някак си айнхеряр бяха придобили лебедова лодка — от типа, които обикновено не влизаха във водата през зимата. Бяха я модифицирали, превръщайки я в плаваща погребална клада за трите валкирии. Телата им бяха увити в бяло и положени на златно ложе, а около телата им бяха струпани оръжия, брони и злато.

Езерото бе замръзнало. Не би трябвало да има начин да подкарат лодката, но айнхеряр бяха довели приятелка — петметровата великанка на име Хирокин.

Въпреки времето Хирокин бе облечена с шорти и риза XXXXL от клуба за гребане на Бостън. Преди церемонията затъпка боса по езерото, натроши леда и изплаши патиците. После се върна и зачака почтително на брега. Пищялите й блестяха от замръзналата вода, докато айнхеряр идваха, за да се сбогуват с падналите. Много оставиха оръжия, монети и други подаръци на погребалната клада. Някои говориха за това как Гунила, Маргарет или Ирен са ги довели във „Валхала“.

Накрая Хелги запали кладата и Хирокин избута лодката във водата.

В Градската градина нямаше случайни минувачи. Може би магията ги държеше надалеч. И да имаше някой наоколо, може би магическата прах им пречеше да видят тълпата немъртви воини, които гледаха горяща лодка.

Погледът ми се премести към мястото под моста, където преди две седмици бях жив, бездомен и нещастен. Чак сега си позволих да призная колко ужасен се бях чувствал през цялото време.

Лодката влезе в огнената колона и закри тялото на валкириите. Тогава пламъците изчезнаха все едно някой е спрял газта и лодката изчезна без следа — остана само димящ кръг в езерото.

Опечалените се обърнаха и тръгнаха през градината, като се отправиха към хотел „Валхала“ на улица „Бийкън“.

— Идваш ли, Магнус — хвана ме за рамото Ти Джей.

— След мъничко.

Докато съседите ми се отправяха към дома, се зарадвах да видя, че Полуроденият Гундерсон прегръща с една ръка Малъри Кийн през кръста. Тя дори не го плесна затова.

Блицен, Харт, Сам и аз останахме зад тях и гледахме пушека, стелещ се над езерото.

Накрая Харт направи знак.

Отивам в Асгард. Благодаря ти, Магнус.

Видях завистта, с която го гледаха някои от айнхеряр. Десетилетия, може би дори векове не бе имало смъртен, получил разрешение да посети града на боговете. А сега Один се бе съгласил да обучи елф.

— Това е страхотно, братле — казах му, — но слушай, не забравяй да се връщаш и да идваш на гости, става ли? Вече имаш семейство.

Хартстоун се усмихна и направи знак:

Зная.

— О, ще идва, как няма да идва — рече Блицен, — обеща да ми помогне с новия магазин. Не мога да напълня всичките кутии без вълшебна помощ!

Зарадвах се за Блиц, макар да ми бе трудно да си представя, че още един от приятелите ми ще си тръгне.

— Сигурен съм, че ще имаш най-хубавия магазин в цял Нидавелир.

— Нидавелир? — изсумтя Блицен — ха! Джуджетата не заслужават моите модни умения. Червеното злато от Один ще ми купи хубав магазин на улица „Нюбъри“. „Най-доброто от Блицен“ ще отвори врати напролет, така че няма да имате извинение да не дойдете и да не получи една от тези!

Той отвори палтото си и разкри бляскава и стилна бронебойна жилетка.

Не можах да се въздържа и прегърнах Блицен.

— Хубаво, хлапе, хубаво — потупа ме той по гърба, — само да не намачкаме материала.

— Може и да ми направиш нов хиджаб — ухили се Сам, — старият стана на парцали!

— И то на специална цена, с още повече вълшебства — обеща Блицен. — Имам идеи и за цветовете.

— Ти си експертът — каза Сам. — Що се отнася до мен, аз трябва да се върна у дома. Наказана съм. И имам купища домашни от училище.

— И гадже, с което да се оправяш — казах.

Тя се изчерви, което беше сладко.

— Той не ми е… добре де, е. Да, трябва да се оправям и с това, каквото и да означава.

После ме мушна в гърдите.

— Благодарение на теб мога да летя отново. Това е най-важното. Опитай да не умираш прекалено често, докато не се видим отново.

— А кога ще е това?

— Скоро — обеща Сам. — Один не се шегуваше за рисковите начинания. Добрата новина е, че…

Тя постави пръст на устните си.

— Мога да си избирам сама екипа. Така че всички вие се чувствайте… предупредени.

Исках да я прегърна и да й кажа колко съм благодарен за всичко, което е направила, но знаех, че на Сам това няма да й хареса, затова се задоволих с усмивка.

— Когато кажеш, ал-Абас. Сега, когато Один ни е дал разрешение да пътуваме между световете, може и да дойда да те видя в Дорчестър.

— Това — каза тя — е ужасна идея. Баба и дядо ще ме убият. А Амир…

— Добре бе — казах, — няма проблем. Но запомни едно. Не си сама.

— Ще запомня — тя ме сръчка с лакът, — а ти, Магнус, няма ли да се връщаш във „Валхала“ за пира? Съседите ти те величаят с хвалби. Дори чух, че няколко валкирии се чудят дали в близките няколко века няма да станеш тан.

Усмихнах се, но не бях готов да мисля за близките няколко века. Загледах се през Градската градина. Едно такси спря пред бар „Наздраве“ на ъгъла на улиците „Бийкън“ и „Бримър“. Керамичната делва натежа във вътрешния джоб на зимното ми палто.

— Първо имам среща — казах, — трябва да изпълня едно обещание.

Казах си довиждане с приятелите, а после отидох да видя братовчедка си.