Рик Риърдън
Мечът на лятото (33)

Тридесет и трета глава.
Събудихме грубо баткото на Сам

Когато казвам, че змеят е отворил очи, имам предвид, че е пуснал зелени фарове с размера на трамплини. Ирисите му блестяха така ярко, че бях сигурен, че всичко, което ще видя до края на живота си, ще е в цвета на желатин.

Добрата новина — изглеждаше, като да няма да живея още дълго.

Ръбестото чело и скосена муцуна на змея го караха да прилича повече на змиорка, отколкото на змия. Люспите му блестяха в камуфлажна смес от зелено, кафяво и жълто. (Тук го описвам спокойно, но когато го видях, мислех само УЖАС, ГИГАНТСКА ЗМИЯ!)

Змеят отвори уста и изсъска. Смрадта на изгнила бича глава ме лъхна заедно с полъха на отрова, тъй силна, че дрехите ми запушиха. Може и да не ползваше паста за зъби, но Вселенският змей очевидно го бе грижа за зъбите. Те блестяха като редици съвършени бели триъгълници. Розовата му уста бе тъй голяма, че можеше да глътне лодката на Харалд и дузина от тези на най-близките му приятели.

Куката ми за месо бе забита в задната част на устата му, където при човешките същества бе мъжецът. Змеят не изглеждаше особено доволен от това.

Той се разклати напред-назад и изкриви металната кука по зъбите си. Въдицата ми се отклони настрана. Лодката се наклони отляво надясно, а дъските жално изскърцаха. Някак си обаче не потънахме, а въдицата не се счупи.

— Сам — простенах, — защо не ни е убил още?

Тя се притисна толкова близо до мен, че усетих как трепери.

— Мисля, че ни изучава. Може би дори опитва да говори с нас.

— Какво казва?

— Мисля, че… — Сам преглътна. — „Как смеете?“

Змеят изсъска и изплю храчки отрова, които вдигнаха пара на палубата.

— Пуснете въдицата, глупаци! — простена зад нас Харалд. — Всички ни ще убиете!

Опитах да срещна погледа на змея.

— Здравейте, господин Йормунганд. Можа ли да ви казвам господин Йо? Съжалявам, че ви обезпокоихме, не е нещо лично, трябвахте ни, за да привлечем вниманието на друг човек.

Господин Йо не бе доволен да чуе това. Главата му се изстреля от водата и надвисна над нас, после удари носа на кораба и предизвика десетметрови вълни.

Сам и аз определено седяхме в окото на бурята. Солена вода напълни стомаха ми. Дробовете ми установиха, че не могат да я дишат. Хубаво си измих очите. Но лодката продължи да не потъва. Когато цялото пляскане спря, се намерих все още жив и държащ въдицата, а кукичката си бе останала в устата на Вселенския змей. Чудовището се загледа в мен, все едно иска да пита: Ти защо не си умрял още?

С крайчеца на окото си видях цунамито да удря Грейвс и да измива цялата основа на фара. Запитах се дали току-що не съм наводнил Бостън.

Спомних си защо наричат Йормунганд Вселенския змей. Според легендата тялото му било толкова голямо, че увивало земята и се простирало по морското дъно като чудовищен телекомуникационен кабел. През по-голямата част от времето си спял, захапал опашката си и, хей, аз ползвах биберон почти докато станах на две, така че не го съдя. Явно обаче бе решил, че бичата глава си струва да опита и нещо друго.

Въпросът бе относно това, че когато Вселенският змей се разтърси, целият свят трепери с него.

— Та — питах просто така — какво да правим сега?

— Магнус — каза Сам задавено, — опитвай да не се паникьосваш и погледни надясно.

Не знаех какво може да е по-паникьосващо от господин Йо, докато не видях жената във водовъртежа.

Беше мъничка, в сравнение със змея, само около три метра. От кръста нагоре носеше сребърна риза, по която бяха полепнали рапани. Някога може и да бе била красива, но перлената й кожа бе сбръчкана, а водорасленозелените й очи бяха побелели от катаракти. Русата й коса бе прошарена със сиво и приличаше на житна нива, поразена от главня.

От кръста надолу ставаше странно. Водовъртеж се вихреше около нея като поличка на танцьорка, а от сребърната й мрежа, която бе с радиус от сто метра, бликаше фонтан. В него имаше хванат калейдоскоп от ледени късмети, умряла риба, пластмасови бутилки, автомобилни гуми, колички от магазини и друг боклук, хвърлен във водата. Докато жената кръжеше зад нея, крайчецът на мрежата й тупна по корпуса ни и одраска врата на Вселенския змей.

— Кой смее да прекъсва грабежа ми? — проговори тя с дълбок баритон.

Леденият великан Харалд изпищя. Той бе шампион по писъците. Изпълзя до носа и хвърли няколко златни монети в морето. След което се обърна към Сам.

— Бързо, момиче, плащай това, което ми дължиш, на Ран!

Сам се намръщи, но хвърли още пет монети зад борда. Вместо да потънат, червените жълтици попаднаха в мрежата на Ран и се присъединиха към фонтана с боклуци.

— О, велика Ран — заяви Харалд, — моля те, не ме убивай. Ето, вземи котвата. Вземи и хората. Можеш да вземеш дори и обяда ми!

— Тишина! — богинята изшътка на ледения великан, който направи всичко по силите си, за да се поклони, простене и отстъпи едновременно.

— Ще сляза в каютата — захлипа той — и ще се моля.

Ран ме погледна все едно преценяваше дали съм достатъчно голям за кюфте.

— Пусни Йормунганд, смъртнико! Последното нещо, което ми трябва, е световно наводнение!

Вселенският змей изсъска в знак на съгласие.

— А ти млъкни, тлъста змиорка такава — обърна се към него Ран, — с всички тези гърчове вдигна такава тиня, че нищо не се вижда долу! Колко пъти съм ти казвала да не лапаш всяка бича глава, която ти спуснат! Бичите глави не са поникнали във водата!

Вселенският змей изръмжа сърдито и дръпна стоманения кабел в устата си.

— О, велика Ран — казах, — аз съм Магнус Чейс. Това е Сам ал-Абас. Дошли сме да се пазарим. Но се питам… защо не срежеш кордата лично.

Ран изригна с порой от нордически псувни, от които въздухът буквално закипя. Сега, когато вече бе по-близо, видях и по-странни неща да се гърчат в мрежата й — призрачни брадати лица, които пъшкаха ужасено, докато се опитваха да изплуват, ръце, които драскаха по въжетата.

— Безполезен айнхери — каза богинята, — отлично знаеш какво си направил.

— Така ли? — попитах.

— Ти си дете на ваните! На Ньорд? — Ран подуши въздуха. — Не, миризмата му е слаба. Сигурно си негово внуче.

— Точно така — ококори се Сам, — Магнус, ти си син на Фрей, сина на Ньорд, бога на корабите, рибарите и мореплавателите. Затова лодката не потъна! Затова успя да хванеш змията!

Тя погледна към Ран.

— Ние, разбира се, знаехме това.

— Веднъж изваден на повърхността, Вселенският змей не е вързан за въдичката ви — изръмжа Ран, — свързан е със съдбата ви! Сега трябва да решите дали да го освободите и да го оставите да се върне към дрямката си, или да го оставите да се събуди и да унищожи света ви! Решавайте бързо!

В тила си усетих как нещо прещраква — вероятно последните остатъци от куража ми. Погледнах Вселенския змей. За пръв път забелязах, че блестящите му зелени очи бяха покрити с тънка прозрачна мембрана, втори чифт клепачи.

— Искаш да кажеш, че той дори не се е събудил напълно?

— Ако се беше събудил напълно — каза богинята, — цялото ви източно крайбрежие вече щеше да е под водата.

— А! — Сподавих подтика да хвърля въдицата настрани, да сваля предпазните хамути и да хукна, пищейки, по палубата като един малък Харалд.

— Ще го пусна — казах, — но първо, велика Ран, трябва да ни обещаете да преговаряте с нас честно. Искаме да търгуваме с вас.

— Да търгувате? С мен? — Полите на Ран се завихриха още по-бързо. Запукаха лед и пластмаса, а няколко колички от магазини се удариха една в друга. — По право ми принадлежиш, Магнус Чейс! Почина от удавяне! Удавниците са моя собственост!

— Всъщност — каза Сам, — той загина в битка, което означава, че принадлежи на Один.

— Подробности! — излая Ран.

Лицата в мрежата на Ран зяпнаха и простенаха, молейки се за помощ. Сам ми бе казала, че има и по-лоши места от „Валхала“, където да прекараш живота след смъртта. Представих си се оплетен в тази сребърна мрежа и внезапно се изпълних с благодарност към моята валкирия.

— Добре тогава — казах, — допускам, че може да оставим господин Йо да се събуди напълно. И без това нямах планове за вечерта.

— Не! — просъска Ран. — Знаете ли колко трудно е да грабиш от морското дъно, когато Йормунганд се развълнува! Пазете го!

— И обещавате, че ще се пазарите с нас честно? — попитах.

— Да. Хубаво. Не съм в настроение за Рагнарок. Не и днес.

— Кажете: „Кълна се в своя трот“…

— Аз съм богиня! Не съм толкова глупава, че да се закълна в своя трот!

Погледнах към Сам, която сви рамене. Подаде ми брадвата, с която аз скъсах въжето на въдицата.

Йормунганд потъна под вълните и ме зяпна под бълбукащия зелен облак отрова, докато се спускаше, все едно, за да каже: ДО СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ, МАЛКИ СМЪРТНИКО.

Полите на Ран се завихриха със скоростта на тропическа буря.

— Хубаво, айнхери. Обещах да се пазаря честно. Какво искаш?

— Меча на лятото — казах, — беше в мен, когато паднах в река „Чарлз“.

— Ами да — блеснаха очите на Ран, — мога да ти дам Меча. Но в замяна ще искам нещо ценно. Например душата ти…