Рик Риърдън
Мечът на лятото (31)

Тридесет и първа глава
Или миришеш, или си вървиш

Никога не съм се боял от лодки, докато не видях коритото на Харалд.

На носа имаше нарисуван надпис: „СМЪРТОНОСНИТЕ МОРСКИ ПЪТЕШЕСТВИЯ НА ХАРАЛД“.

Това звучеше помпозно за съд, дълъг около шест метра. На палубата имаше купчина въжета, кофи и кутии с инструменти. Мрежи и шамандури висяха отстрани като коледна украса. Корпусът някога би бил зелен, но сега бе избледнял до цвета на хубаво сдъвкана дъвка с аромат на мента.

Наблизо на дока седеше самият Харалд, облечен с жълт комбинезон и риза така парцалива, че моята, с детския рок концерт, щеше да е като ъпгрейд. Беше дебел като сумист и с ръце, напомнящи въртящите се дюнери при фалафелите на Фадлан (и да, мислех си за храна).

Най-странното нещо бе косата му. Рошавите кичури, брадата, дори косматите му ръце блестяха в бяло, все едно е бил навън през нощта и го е покрил скреж.

Когато приближихме, вдигна поглед от въжето, което навиваше.

— Я виж ти. Джудже, елф и двама човеци дошли на кея ми. Звучи като началото на виц.

— Но не е — отвърнах, — искаме да наемем лодката за рибарска експедиция. Трябва ни специалната примамка.

— Вие четиримата на моя експедиция? — изсумтя Харалд, — не мисля.

— Големият шеф ни прати.

Харалд се намръщи и лек снежец покапа по бузите му.

— Големият шеф, а? Че каква полза може да има той от такива като вас?

— Не ти влиза в работата — пристъпи напред Сам. Извади голяма монета от джоба на палтото си и я подхвърли на Харалд, — една червена жълтица сега и още пет като се приберем. Ще ни заемеш ли лодката, или не?

— Какво е червена жълтица? — приведох се към нея.

— Валутата на Асгард и „Валхала“ — рече тя. — Приемат я и в другите светове.

Харалд подуши монетата. Златната й повърхност блестеше така топло, че изглеждаше като да е пламнала.

— Да нямаш великанска кръв, момиче? Виждам го в очите ти.

— Това също не ти влиза в работата.

— Хм. Парите си ги бива, но лодката е малка. Мога да взема максимум двама пътници. Теб и човешкото момче няма проблем. Джуджето и елфа — забрави.

Блицен стисна юмруци в кожените си ръкавици.

— Слушай внимателно, Дядо Мраз…

— Никога не наричай леден великан Дядо Мраз! Мразим го! Освен това изглеждаш почти вкаменен, джудже. Не ми трябва втора котва. Що се отнася до елфите, те са създания на въздуха и светлина. Не вършат работа на кораб. Приемаме максимум двама пътници. Такава е сделката. Приемайте или си заминавайте.

— Може ли за момент? — Погледнах към приятелите си.

Отведох ги надолу по пристанището, така че Харалд да не ни чуе.

— Този тип леден великан ли е?

Ледена коса, грозен, голям, изписа знаците Харстоун. — Да!

— Едър е наистина… но чак великан?

Изражението на Сам ми подсказа, че не би била търпелив учител по геометрия.

— Магнус, великаните невинаги са гигантски. Някои са. Други могат да бъдат само ако поискат. Но сред тях има по-голямо разнообразие от хората. Повечето изглеждат обикновени. Някои могат да се превръщат в орли, гълъби или каквото си поискат.

— Но какво търси един леден великан по доковете на Бостън? Можем ли да му имаме доверие?

— Първо ще отговоря на първия ти въпрос — каза Блицен. — Ледените великани са навсякъде, особено на север от Митгард. Що се отнася до доверието, категорично не. Може да ви отведе направо в Йотунхейм и да ви хвърли в тъмница, а може и да ви ползва за стръв. Трябва да настоявате Харт и аз да дойдем с вас!

Харт побутна Блиц по рамото.

Великанът е прав, каза той. — Казах ти, че дневната светлина ти идва в повече. Почти си станал на камък и си твърде упорит, за да си го признаеш.

— Не, добре съм си.

Харт се огледа около пристанището. Забеляза метална кофа, взе я и удари Блиц по главата. Блиц не реагира, но кофата придоби формата на черепа му.

— Добре де — призна Блиц, — може и малко да се вкаменявам, но…

— Скрий се от светлината за известно време — казах му, — ще се оправим. Харт, можеш ли да му намериш уютна подземна бърлога?

Ще опитаме да узнаем и нещо повече за оковите на Фенрир, кимна Харт. — Ще се видим довечера. Отново в библиотеката?

— Звучи прекрасно — казах. — Сам, да идем за риба!

Върнахме се при Харалд, който правеше примка от въжето си.

— Добре — казах му, — двама пътници. Трябва ни да ловим риба навътре в залива „Масачузетс“. Трябва ни специалната стръв.

Харалд се ухили подло. Зъбите му изглеждаха като направени от същото кафяво въже, което навиваше.

— Ами добре тогава, малко човече — той посочи плъзгащата се врата на склада си — изберете си стръв… стига да може да я носите.

Когато със Сам отворихме вратата, почти припаднах от вонята.

— Окото на Один — прокле Сам. — Надушвала съм по-ароматни бойни полета!

Вътре в склада от куки за месо висеше впечатляваща колекция трупове. Най-малкият бе скарида, голяма метър и половина. Най-голяма бе отсечената глава на бик с размерите на фиат.

Покрих носа си с ръкава на якето си. Това не помогна. Чувствах все едно някой е направил граната от развалени яйца, ръждясала стомана и суров лук, след което я е хвърлил в синусите ми.

— Боли ме като дишам — казах, — коя от тези вкусни хапки смяташ, е специалната стръв?

— Най-голямата — посочи Сам бичата глава. — Ако не можем да я вдигнем, по-добре да си вървим у дома.

— Лесно ти е да го кажеш, аз съм бездомен. — Принудих се да разгледам бичата глава. Кривите черни рога, висящия розов език, подобен на въздушен матрак, бялата, вдигаща пара козина и блестящите слузести ноздри.

— Как е възможно бик да порасне толкова голям?

— Ако е пасъл в Йотунхейм… — отвърна Сам. — Техните говеда стават големи.

— Не думай. Имаш ли идея какво ще ловим с него?

— В дълбините живеят много морски чудовища. Стига да не е…

Сянка мина през лицето й.

— Няма значение. Някое от морските чудовища.

— Какво облекчение — отвърнах.

Изкуших се да взема голямата скарида и да се махам, но имах чувството, че ми трябва нещо наистина голямо, ако ще вдигам шум като за богиня.

— Нека бъде бичата глава — реших.

— Не знам как ще я съберем на лодката на Харалд, но… — вдигна брадвата си Сам, после я метна върху веригата, на която висеше куката. Тя се счупи с пукот. Главата на бика падна на пода като огромна, отвратителна пината, а брадвата се върна в ръката на Сам.

Заедно дръпнахме куката за месо и понесохме бичата глава извън склада. Дори с чужда помощ не би трябвало да мога да я помръдна, но силата ми на айнхери бе достойна за тази задача.

Умри мъчително и иди във „Валхала“. Спечели силата да мъкнеш огромни отсечени глави по доковете. Ура.

Когато стигнахме лодката, дръпнах веригата с всичка сила. Бичата глава падна от кея на палубата. Лодката на Харалд едва не потъна, но някак си остана над водата. Бичата глава зае задната половина от кораба, а езикът й увисна от кърмата. Изглеждаше сякаш страда от морска болест.

Харалд стана от кофата си. И да бе изненадан или ядосан, че съм пуснал двестакилограмова бича глава на лодката му, не го показа.

— Дръзко решение за стръв. — Харалд огледа пристанището. Небето притъмня. Лека суграшица набразди повърхността на водата.

— Да вървим тогава. Следобедът е прекрасен за риболов.