Рик Риърдън
Мечът на лятото (72)

Седемдесет и втора глава
Губя бас

— Това е много по-добро от последното погребение, на което присъствах — каза Анабет, — твоето.

Бяхме застанали на хребета на Сините хълмове и гледахме как пепелта на мама се носи по заснежените дървета. Далеч под нас слънцето се отразяваше в езерото Хутън. Денят бе студен, но не ми беше неприятно. Чувствах се топъл и спокоен. За пръв път от години насам.

Прибрах празната керамична ваза под ръка. Сивите очи на Анабет ме изучаваха по начина, по който изучаваха всичко — преценяваха не само вида ми, но и състоянието ми, дали съм напрегнат, дали имам потенциал да се обновя. Това, в крайна сметка, бе момиче, което правеше модели на Партенона от рунически камъни, когато бе на шест.

— Радвам се — каза тя. — Майка ти… от това, което помня, беше страхотна.

— Тя щеше да се зарадва, че си тук.

Анабет погледна към дърветата. Лицето й изглеждаше обрулено от вятъра.

— Да знаеш, че те кремираха. Имам предвид другото тяло… каквото и да бе то. Поставиха пепелта ти в семейния мавзолей. Дори не знаех, че имаме семеен мавзолей.

Потреперих, като си представих пепелта в порцеланова ваза в някакво влажно каменно подземие. Бе много по-добре да съм тук, на свеж въздух и ярка слънчева светлина.

— Сигурно не ти е било лесно да се правиш, че съм умрял — казах.

— За Рандолф опелото бе по-тежко — отметна кичур коса от лицето си тя. — Изглеждаше разтърсен, особено предвид факта, че…

— Никога не го е било грижа за мен.

— Или който и да е било от нас. Татко обаче… Магнус, това бе различно. С него имаме неприятно минало, но сега опитвам да съм честна с него. Мразя да крия разни неща.

— Съжалявам — разперих ръце аз, — мислех, че е по-добре да не те завличам в проблемите си. Последните няколко дни не бях сигурен дали ще се справя. Случваха се някакви опасни неща. Трябваше да се оправям с роднините си по бащина линия.

— Магнус, може би те разбирам по-добре, отколкото си мислиш.

Но аз вече се досещах. Анабет изглеждаше по-нащрек и по-здраво стъпила на земята от повечето хора, които познавах, дори тези във „Валхала“. От друга страна, не исках да я излагам на излишен риск или да застраша крехките взаимоотношения, които бяхме започнали да изграждаме.

— Вече всичко е наред — уверих я аз, — с приятели съм. Мястото е хубаво, но не от тези, които повечето хора биха разбрали. Вуйчо Рандолф не знае за него. Ще се радвам да не казваш никому, дори на баща си.

— Хмм — каза тя, — предполагам, не мога да получа детайли.

Помислих за това, което ми бе казал Фрей.

Трябва да поговорите. Ще ти трябва помощта й, преди всичко това да приключи.

Спомних си какво ми бе казала Сам за собственото си семейство — че привличат вниманието на боговете вече поколение наред. Рандолф бе намекнал, че нашето семейство е същото.

— Просто не искам да те излагам на опасност — казах. — Надявах се да си едничката ми връзка с нормалния свят.

Анабет ме погледна, изсумтя и се засмя.

— Леле. Нямаш идея колко смешно е това.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Магнус, ако знаеше колко странен е животът ми…

— Добре, да кажем, че това да съм тук — прекъснах я, — е най-нормалното нещо, което ми се е случвало последните няколко години. След всички караници между родителите ни, глупавите обиди и годините, в които не си говорим, се надявах да имаме поколение, което не е сбъркано.

— Това определение на това какво е нормално ми харесва — стана сериозна Анабет и ми подаде ръка. — За нас, братовчедите Чейс. Да не сме толкова сбъркани.

Стиснах ръката й.

— А сега изплюй камъчето — нареди тя. — Кажи ми какво става. Обещавам, че няма да издавам. Дори може да помогна. Също обещавам, че каквото и да става с теб, моят живот е по-странен. Ще направи твоя да изглежда спокоен.

Помислих за всичко, през което бях минал — смъртта и възкресението, риболова с Вселенския змей, битките с великаните, бягството от чудовищната катерица, връзването на Вълка от изчезващия остров.

— На колко искаш да се обзаложим? — казах.

— Колкото кажеш, братовчеде.

— Един обяд — предложих. — Знам добро място за фалафели.

— Става — каза тя. — Да чуем какво толкова си направил.

— О, не — казах, — твоята история е толкова невероятна. Давай първа!