Рик Риърдън
Мечът на лятото (30)

Тридесета глава
Ябълка на ден и си умрял

В списъка на най-омразните ми дейности влезе и сърфирането с орел.

Глупавата птица не би трябвало да може да излети с горе-долу пораснал Магнус на гърба си. Но успя да го направи.

— Хей, спри! — Извиках Блиц и Сам зад мен, очевидно смятайки, че много ще помогнат по този начин. Орелът мина с мен през маси, столове и растения в саксии, след което профуча през двойните стъклени врати и полетя над улица „Чарлз“.

Един пич, който обядваше на десетия етаж от другата страна на улицата, си изплю чипса, като ме видя. Оставих отпечатък от крак на прозореца му.

— Пусни ме! — извиках на орела.

Птицата се изкикоти и ме вдигна над един покрив.

— Сигурен ли си, че го искаш? Горе главата!

Завъртях се и едвам избегнах да се забия в един индустриален климатик. Минах през един тухлен комин, използвайки гърдите си като таран. После орелът се спусна от другата страна на сградата.

— Готов ли си вече да преговаряш? — попита птицата.

— С мутирал гълъб, който краде фалафели — извиках. — Не, благодаря!

— Както пожелаеш — орелът се извъртя и ме заби в един противопожарен изход. Усетих как ребрата ми изпукват като стъкленици с киселина в гърдите ми. Празният ми стомах неуспешно се опита да повърне.

Изкачихме се над една от църквите в Бойлстън и обиколихме храма. Не знам какво щяха да помислят вярващите, ако можеха да ни видят.

Опитах да изцеря ребрата си със силата на волята, но не можех да се съсредоточа. Болката бе прекалено силна. Продължавах да се удрям в стени и да ритам прозорци.

— Единственото, което искам — каза орелът, — е услуга за услуга. Казвам ти как да намериш меча и ти ми даваш нещо в замяна. Нищо кой знае какво. Просто една ябълка.

— Къде е уловката?

— Уловката е, че ако не се съгласиш… да, виж. Шипове срещу гълъби.

Пред нас на върха на хотелския покрив блестеше стомана като миниатюра на бодливите телени мрежи от Първата световна война. Шиповете бяха там, за да не могат птиците да гнездят, но щяха да се справят и с разкъсването на стомаха ми.

Страхът ме надви. Не обичам острите предмети. Коремът още ме болеше от разтопения асфалт.

— Хубаво — извиках, — без шипове!

— Кажи: „Кълна се в моя трот, че съм съгласен с условията ти“.

— Но аз дори не знам какво означава!

— Кажи го!

— Кълна се в моя трот, че съм съгласен с условията ти! Да, на ябълките! Не на шиповете!

Орелът се вдигна във въздуха и избегна покрива на косъм. Върховете на обувките ми докоснаха шипове. Започнахме да кръжим над площад „Копли“ и кацнахме на покрива на Обществената библиотека в Бостън.

Мечът се освободи от орловия гръб. Ръцете ми се разлепиха, което бе страхотно, само дето нямах за какво да се хвана. Бе почти невъзможно да остана прав върху глинените, изкривени червени керемиди. Покривът се накланяше заплашително. На двайсет и пет метра под мен се простираше смъртта под формата на паваж.

Приклекнах, за да не падна. Внимателно прибрах Меча си, който веднага се стопи обратно на верижка.

— Оу — казах.

Ребрата ме боляха. Ръцете ми бяха като извадени от ставите си. Чувствах гърдите си като татуирани с тухли.

Вляво от мен орелът кацна на гръмоотвода и надвисна над декоративните бронзови грифони в основата му.

Не смятах, че орлите имат изражения, но този определено изглеждаше самодоволен.

— Радвам се, че прозря истината — каза той, — макар да ти призная, полетът ми хареса. Радвам се обаче, че можем да поговорим насаме.

— Изчервих се — изръмжах. — А, не, чакай. Това си е истинска кръв по лицето ми.

— Ето информацията, която ти трябва — продължи орелът. — Когато мечът ти падна в реката, течението го отнесе надолу. Той бе намерен от богинята Ран. Много ценни вещи се озовават в мрежата си.

— Ран?

— Богиня на морето — изцъка с клюн орелът. — С мрежа. Слушай ме, като ти говоря!

— Къде мога да я намеря? И, моля те, не казвай в морето.

— Тя може да е навсякъде, но трябва да привлечеш вниманието й. Начинът да го направиш, е през един познат, Харалд. Той има лодка на риболовния кей и прави морски турове. Кажи му, че големият шеф те праща.

— Големият шеф?

— Едно от многото ми имена. Харалд ще разбере за кого говориш. Убеди го да те отведе в залива „Масачузетс“. Ако вдигнеш достатъчно шум, ще привлечеш вниманието на Ран. После ще преговаряйте. Поискай меча и една от ябълките на Идун.

— Еден?

— Всичко ли трябва да повтарям? И-Д-У-Н. Тя разпространява ябълките на безсмъртието, които поддържат боговете млади и пъргави. На Ран със сигурност ще й се намира една, понеже, ако трябва да говорим сериозно, още като я видиш, ще разбереш, че тя не си яде ябълките. Когато вземеш ябълка, донеси ми я обратно. Дай ми я и ще те освободя от клетвата ти.

— Два въпроса. Ти луд ли си?

— Не.

— Вторият въпрос. Как риболовът в залива ще вдигне шум, който да привлече богиня?

— Ами зависи от това за колко голяма риба си тръгнал. Кажи на Харалд, че ти трябва специалната стръв. Той ще те разбере. Ако възрази, кажи, че Големият шеф настоява.

— Нямам идея какво означава това — признах. — Да предположим, че срещна Ран. Как да се пазаря с нея?

— Това е трети въпрос и твой проблем.

— Последен въпрос.

— Вече четвърти.

— Какво ми пречи да си взема меча и да не ти донеса ябълката?

— Ти се закле в твоята трот — каза орелът. — Ще рече, твоята дума, вяра, чест и душа. Тази клетва се изпълнява, особено от един айнхери. Освен ако не искаш внезапно да изгориш и да бъдеш пленен завинаги в ледения мрак на Хелхейм.

Прехапах устна.

— Ще гледам да изпълня обещанието си.

— Отлично — плесна с криле орела. — Сега идват и приятелите ти, което означава, че е време да си ходя. Ще се видим, като ми донесеш плодовата закуска!

Орелът отлетя и се скри зад стъклените стени на кулата „Ханкок“, като ме остави да намеря сам пътя си надолу по покрива.

Долу на площад „Копли“, Блицен, Хартстоун и Сам тичаха на замръзналата ливада. Сам ме видя първа. Спря на място и посочи.

Аз й махнах.

Не можах да видя изражението й, но тя разпери ръце, все едно да пита: Какво, по дяволите, търсиш там горе?

С известна трудност станах на крака. Благодарение на здравните осигуровки от „Валхала“ раните ми вече се изцеряваха, но още се чувствах схванат и с болки. Намерих пътя си до ръба на покрива и надникнах надолу. Магнус 1.0 не би си и помислял подобно нещо, но сега планирах няколко скока от по три метра — до онази издатина на прозореца, до онзи флагщок, до върха на леката фисура и после обратно до предните стъпала. И си помислих: — Ами няма проблем.

Стигнах земята за секунди. Приятелите ми ме срещнаха на тротоара.

— Какво бе това? — попита Блицен. — Този великан ли беше?

— Нямам идея — отвърнах. — Каза, че се нарича Големият шеф и обича ябълки.

Разказах им историята.

Хартстоун се плесна по челото. Направи знак:

Дал си клетва в своя трот?

— Ами иначе щяха да ме разкъсат на гълъбовите шипове.

Сам се загледа в небето, може би с надеждата да види орела, за да го удари с брадвата си.

— Това няма да свърши добре. Сделките с гиганти винаги се провалят.

— Магнус поне разбра къде е мечът — отвърна Блицен, — а и Ран е богиня. Няма ли да е на наша страна?

— Явно не си чувал историите, които аз знам — изсумтя Сам, — но на този етап нямаме голям избор. Да намерим Харалд.