Рик Риърдън
Мечът на лятото (6)

Шеста глава
Не пречи на патиците, за да не те клъвнат по главата

Виждал съм шантави неща в този живот.

Веднъж видях тълпа, която носеше само бански и шапки на Дядо Коледа да тича по „Бойлстън“ посред зима. Друг път срещнах човек, който свиреше на хармоника с носа си, барабан с краката си, китара с ръцете си и ксилофон със задника си. Познавах жена, която бе осиновила количка за пазаруване и я бе кръстила Кларънс. А също и един тип, който твърдеше, че е от „Алфа Кентавър“ и водеше философски спорове с канадските гъски.

Затова някак си приех добре облечения модел сатанист, който разтапяше автомобили. Мозъкът ми просто се разшири и го прие като поредния особняк.

Черният човек зачака с протегната ръка, а въздухът около него затрептя от мараня.

На около трийсет метра надолу един влак спря и кондукторът зяпна разрухата пред себе си. Двама бегачи опитаха да издърпат един човек от смачкан модел „Приус“. Жената с двойната количка разкопчаваше пищящите си деца, а до нея един идиот, вместо да помогне, се опитваше да заснеме разрушенията на смартфон.

Ръката му трепереше толкова силно, че едва ли щеше да направи добри кадри.

— Използвай меча, Магнус! — извика застаналият зад рамото ми Рандолф. Изпитах неприятното чувство, че якият ми вуйчага се крие зад мен.

— Професор Чейс — изсмя се черният човек, — възхищавам се на вашата упоритост. Сметнах, че последната ни среща ви е пречупила. Но ето ви отново, готов да пожертвате поредния роднина!

— Млъкни, Суртур — изкрещя Рандолф! — Магнус притежава Меча! Върни се в ада, от който си изпълзял!

Суртур не изглеждаше стреснат, макар на мен приказките за ад да ми се сториха стряскащи.

Огненият демон ме загледа, все едно съм налеп по меча.

— Давай оръжието, момче, инак ще ти покажа мощта на Муспелхейм. Ще изпепеля моста и всичко живо върху него.

Суртур вдигна ръце. Пламъци запукаха между пръстите му. Паважът в краката му забълбука. Още прозорци се пръснаха. Релсите на влака изскърцаха. Кондукторът изкрещя нещо по уоки-токито си. Пешеходецът, който снимаше, припадна. Майката падна върху количката, а децата продължиха да плачат. Рандолф простена и отстъпи крачка назад.

Но жегата на Суртур не ме накара да припадна. Само ме ядоса. Не знаех кой е този пламтящ задник, но можех да разпозная насилник от пръв поглед. А първото правило на улицата е никога да не допускаш насилник да ти взима вещите.

Посочих предмета, който някога може и да бе бил меч към Суртур.

— Охлади страстите, пич. Имам парче ръждясал метал и не ме е страх да го използвам.

— Но ти не си никакъв боец — изсмя се Суртур, — както не беше и баща ти.

Стиснах зъби. Време бе да съсипя костюмчето на този изтипар. Преди да мога да се намеся обаче нещо профуча покрай ухото ми и удари Суртур по челото.

Ако стрелата бе истинска, Суртур щеше да изпадне в беда, но за негов късмет бе пластмасова играчка с розово сърчице на върха, нещо за Свети Валентин, предположих. То удари Суртур между очите с весело писукане, падна в краката му и се стопи.

Суртур премигна. Изглеждаше не по-малко объркан от мен.

— Бягай, хлапе, бягай — провикна се познат глас зад гърба ми, а по моста в атака се впуснаха старите ми аверчета, Блиц и Харт. В атака е силно казано всъщност. Намеква се, че се опасни, а те не бяха. По някаква причина Блиц бе сложил широкопола шапка и тъмни очила, които заедно с дългото черно палто го караха да изглежда като много нисък италиански поп. В покритите си с ръкавици ръце държеше страховита дървена шпилка, на която пишеше „Сторете път на патиците“.

Червеният шал на Харт се вееше зад него като счупени криле. Той зареди още една стрела валентинка в пластмасовия си лък и стреля към Суртур.

Веднага разбрах откъде са се въоръжили — на улица „Чарлз“ имаше магазин за играчки. Понякога просех пред това място и имаха такива артикули на витрината си. Явно Харт и Блиц бяха успели да ме последват и в бързината си бяха сграбчили най-близките смъртоносни оръжия, които можеха да намерят.

Дори за луди бездомници не се бяха справили много добре. Беше глупаво и безсмислено. Но пък стопли душата ми.

— Ще те прикриваме! — викна Блиц и мина покрай мен — бягай!

Суртур не бе очаквал да го атакуват с играчки и остана неподвижен, когато Блиц го халоса по главата със знака за патици. Уви, следващият изстрел на Харт бе неточен и ме уцели в задника.

— Хей! — оплаках се аз.

Харт беше глух и не можа да ме чуе. Мина покрай мен и влезе в битка, като заудря Суртур по гърдите с пластмасовия си лък.

Вуйчо Рандолф ме хвана за ръката. Беше се задъхал.

— Магнус, трябва да вървим! ВЕДНАГА!

Може би наистина трябваше да побягна, но останах замръзнал, загледан в това как двамата ми приятели нападат мрачния владетел на пламъците с евтини пластмасови играчки.

Накрая на Суртур му писна. Той плесна един шамар на Харт и го накара да литне към другия край на паважа. След това ритна Блиц в гърдите толкова силно, че дребосъкът се олюля назад и падна по задник право пред мен.

— Достатъчно — протегна ръка Суртур. Огънят се завихри около отворената му длан, докато не оформи извит меч от бял пламък, — омръзнахте ми. Всички вие ще умрете!

— Да потъна в галошите на боговете! — заекна Блиц. — Това не е кой да е огнен великан, а самият Черен господар!

„Нима има и Жълт господар“, изкуших се да попитам, но видът на пламтящия Меч потисна порива ми за шеги. Пламъците се завихриха около Суртур. Огнената буря тръгна напред, като превърна колите в разтопени купчинки, втечни паважа и накара нитовете на моста да изхвръкнат като тапи от шампанско.

Оказа се, че само съм си мислел, че досега е топло. Суртур тепърва усилваше климатика.

Харт увисна на перилата на около девет метра от мен. Изпадналите в несвяст пешеходци и пленени мотористи нямаше да издържат още много. Дори пламъците да не ги изпепелиха, щяха да умрат от недостиг на кислород или сърдечен удар. По някаква причина обаче жегата не ми пречеше.

Рандолф се олюля и увисна на ръката ми с цялата си тежест.

— Аз… ъъъх…

— Блиц — казах, — разкарай вуйчо оттук. Ако трябва, го изтегли.

Тъмните очила на Блиц пушеха, а периферията на шапката му започна да гори.

— Хлапе, не можеш да се бориш с този тип. Това е Суртур, самият Черен господар.

— Разбрах, каза ми вече.

— Но аз и Харт… трябваше да те пазим.

„Биваше си ви с патешките знаци“, исках да го скастря аз, но какво можех да очаквам от двама бездомници? Те не бяха командоси, просто приятели. Нямаше да ги остава да умрат заради мен. А що се отнася до вуйчо Рандолф… почти не го познавах и никак не го харесвах, но си беше мой вуйчо. Беше казал, че не може да изгуби още един роднина, а аз се чувствах по същия начин. Този път нямаше да бягам.

— Върви — казах на Блиц, — аз ще намеря Харт.

Блиц някак си вдигна вуйчо. Двамата се отдалечиха с клатушкане.

— Мечът ще е мой, момче — изсмя се Суртур, — не можеш да промениш съдбата. Ще превърна света ти в пепел!

— Сериозно ми лазиш по нервите — обърнах се към него аз, — ще ми се наложи да те убия.

Хукнах към стената с пламъци.