Рик Риърдън
Мечът на лятото (61)

Шестдесет и първа глава
Пиренът става новото ми най-омразно цвете

Не мислех, че може да има нещо по-лошо от риболовната ни експедиция с Харалд. Бърках.

Веднага щом напуснахме пристанището, небето притъмня. Водата стана черна като мастилото на калмар. През снежната буря брегът на Бостън се промени в нещо първобитно — както може би беше изглеждал, когато потомъкът на Скирнир за пръв път беше навлязъл в кораба си нагоре по река „Чарлз“.

Центърът се бе превърнал в няколко сиви хълма. Пистите на летище „Логан“ в ледени улеи, плуващи над водата. Островите потъваха и се издигаха като забързан кадър на последните две хилядолетия.

Хрумна ми, че може би наблюдаваме не миналото, а бъдещето — начина, по който ще изглежда Бостън след Рагнарок. Реших да запазя тази мисъл за себе си.

В притихналия залив външният мотор на Гялар вдигаше невъобразим шум — давеше се, ръмжеше и кашляше пушек, докато лодката ни напредваше през водата. Всички чудовища в радиус от осем километра щяха да са разбрали къде да ни намерят.

Фялар стоеше на пост на носа и от време на време крещеше предупреждения към брат си:

— Скали вляво на борд! Айсберг вдясно на борд! Кракен на два часа!

Нищо от това не успокои нервите ми. Суртур бе обещал, че ще се срещнем тази нощ. Планираше за изгори мен и приятелите ми живи и да унищожи Деветте свята. Но в подсъзнанието ми имаше още по-голям страх. Боях се да се изправя срещу Вълка. Тази мисъл ми напомняше за всеки кошмар, който някога съм имал за блестящи сини очи, бели зъби и ръмжене в тъмнината.

Сам седеше до мен с брадва в скута, там, където джуджетата да могат да я видят. Блицен си играеше с жълтия шал, все едно можеше да смае домакините ни с дрехите си. Хартстоун се упражняваше в това да кара жезълът му да се появява и изчезва. Ако го направеше както трябва, жезълът идваше в ръката ми от нищото като букет цветя от ръкава на фокусник. Ако объркаше, или сръчкваше Блицен, или ме хлопваше по главата.

След няколко часа и дузина цицини, причинени ми от жезъла, лодката потрепери все едно сме попаднали на вторично течение. Фялар се обади от носа.

— Малко остава — обяви Фялар, — наближаваме Амсвартнир, Черния залив.

— Леле — погледнах аз мастиленотъмните води, — защо ли му викат така?

Облаците се разсеяха. Пълната луна се появи в беззвездното небе, бледа и сребриста. Пред нас мъглата и лунната светлина се сплетоха в едно и образуваха бряг. Никога досега не бях мразел пълната луна толкова.

— Лингви — обяви Фялар, — това е Островът на Пирена, затворът на Вълка.

Островът изглеждаше като кратера на древен вулкан — сплескан конус може би на около петнайсет метра над морското равнище. Винаги съм си представял пирена като лилав, но каменистите склонове бяха покрити с призрачни бели цветя.

— Ако това е пирен — казах, — значи има много от него.

— Растението е вълшебно, приятелю — изсмя се Фялар. — Използвали са го за да предпазва от злото и да държи призраците настрана. Какъв по-добър затвор за вълка Фенрир от остров, изграден изцяло от това?

— Ако Фенрир е толкова голям, колкото разказват, защо още не сме го видели? — изправи се Сам.

— О, не — каза Фялар, — за тази цел ще трябва да слезете на острова. Фенрир е окован в центъра на острова като рунически камък в паница.

Погледнах към Хартстоун. Съмнявах се да може да разчете устните на Фялар под тази рунтава брада, но не ми хареса сравнението с рунически камък в паница. Спомних си другото значение на петро — чашка за зарове. Не исках да вляза на сляпо в кратера и да разчитам само на късмета си.

Бяхме на около три метра от плажа, когато килът на кораба се закачи за плитчина. Звукът ми напомни неприятно на смъртта на мама — вратите на апартамента бяха изскърцали по същия начин, преди да зейнат отворени.

— Хайде, тръгвайте — бодро каза Фялар, — приятна разходка. Вървете към хребета хей там. Мисля, че Вълкът си струва пътуването!

Може би си въобразявах, но ноздрите ми се изпълниха с мириса на пушек и мокра животинска кожа. Новото ми сърце на айнхери изпита лимита на това колко бързо може да бие.

Ако не бяха приятелите ми, не бях сигурен дали щях да имам куража да сляза от лодката. Хартстоун пръв скочи навън, а Сам и Блицен го последваха. И понеже не исках да остана в лодката с ресторантското джудже и хранещия се с месо негов брат, прескочих от лодката в морето. Дълбоката до кръста вода бе толкова студена, че предположих как ще пея сопрано до края на седмицата.

Слязох на плажа, а вълчи вой прониза тъпанчетата ми.

Да, очаквах вълк, това е ясно. От детинство вълците ме бяха ужасявали, затова направих каквото мога, за да събера смелостта си. Но воят на Фенрир не приличаше на нищо познато — това бе звук на първична ярост, толкова дълбока, че сякаш ме накара да се разпадна на съставните си части, разделяйки молекулите ми на аминокиселини, готови да изтекат в Гинунгагап.

Двете джуджета се изсмяха доволно от лодката.

— Трябваше да споменем — обади се Фялар, — че пътят на обратно е малко по-скъп. Дайте всичките си принадлежности. Съберете ги в една от торбите ви, подхвърлете ни ги, иначе ще ви оставим тук.

— Те, така или иначе, ще ни оставят тук — прокле Блицен, — това правят винаги.

В момента не исках да ходя до острова и да се изправя срещу вълка Фенрир. Предпочитах да се разплача и помоля гадните джуджета да ме отведат обратно до Бостън.

Гласът ми потрепери, но се постарах да звуча по-храбро, отколкото се чувствам.

— Разкарайте се — казах на джуджетата, — вече не ни трябвате.

Фялар и Гялар се спогледаха. Лодката им вече се отдалечаваше.

— Вие не чухте ли Вълка? — Фялар заговори по-бавно, все едно е надценил интелекта ми. — Оставате сами на острова. С Фенрир. Това не е хубаво.

— Знам — казах.

— Вълкът ще ви изяде! — извика Фялар. — Окован или не, но ще ви изяде! Призори островът ще изчезне и ще ви отнесе със себе си!

— Благодаря за екскурзията — казах, — приятно пътуване на обратно.

— Дебили! — започна да кърши ръце Фялар. — Ами хубаво тогава, оправяйте се. Ще ви съберем ценностите от скелетите догодина. Хайде, Гялар, да се връщаме на пристанището. Може и да имаме време да хванем още някой турист.

Обърнах се към приятелите си. Имах чувството, че нямат нищо против още една вдъхновяваща реч за това как сме семейство от празни чаши и ще спечелим.

— Е — казах, — след като избягахме от армията джуджета, изправихме срещу гигантска катерица, убихме три сестри великанки и заклахме два говорещи козела… колко лош може да е вълкът Фенрир?

— Много — отговориха Сам и Блиц едновременно.

Хартстоун направи два знака за окей, след което ги кръстоса с китки и ги раздели — знака за ужасно.

— Ясно. — Изтеглих Меча от формата му на висулка. Блясъкът на острието накара пирена да изглежда още по-блед и призрачен. — Готов ли си, Джак?

— Пич — отвърна Мечът, — изкован съм готов. Но въпреки това имам чувството, че влизаме в капан.

— Който е изненадан — обърнах се аз към приятелите си, — да вдигне ръка.

Никой не вдигна ръка.

— Хубаво — каза Джак. — Щом ви е ясно, че вероятно ще умрете в агония и ще започнете Рагнарок, няма проблем. Да го направим!