Рик Риърдън
Мечът на лятото (69)

Шестдесет и девета глава
Ето на какво е ухаел Фенрир в шестдесет и трета глава.

Явно бяхме изгубили цял ден при завръщането си от „Валхала“, понеже вече сервираха вечеряха в Залата на погиналите. Валкириите летяха със стомни медовина. Айнхеряр се целеха с хляб и печения Сехримнир един друг. Из цялата стая имаше групи музиканти.

Фиестата бавно заглъхна, когато нашата процесия стигна масата на тановете. Почетна стража на валкириите пренесе телата на Гунила, Ирен и Маргарет, покрити с бял лен, на носилки. Надявах се, че падналите ще възкръснат, когато стигнат „Валхала“. Не можеха ли валкириите да станат айнхеряр? Явно не, защото не се случи.

Малъри, Екс, Ти Джей и Полуроденият последваха носилките. Сам, Блицен, Харт и аз останахме най-отзад.

Войните ни гледаха кръвнишки, докато минавахме покрай тях. Израженията на валкириите бяха дори по-лоши. Изненадах се, че не ни убиха, преди да стигнем тановете. Предполагам, че тълпата искаше да ни види публично унизени. Не знаеха какво сме сторили. Знаеха само, че сме бегълци, хванати и готови за съд, а заради нас са загинали три валкирии. Не бяхме оковани, но все пак се движех все едно са ме вързали с въжето Андскоти за глезените. Държах керамичната делва в ръка и каквото и да станеше, нямаше да я изгубя.

Спряхме пред масата на тановете. Ерик, Хелги, Лейф и останалите Ерици изглеждаха мрачни. Дори моят стар приятел портиера Хундинг ме загледа с шок и разочарование, все едно съм му взел шоколада.

— Обяснете — каза накрая Хелги.

Не виждах смисъл да крия каквото и да е било. Говорих тихо, но думите ми отекнаха в залата. Когато стигнах до битката с Фенрир, гласът ми изневери. Сам продължи историята.

Когато завърши, тановете останаха смълчани. Не можех да разчета настроението им. Може би бяха повече объркани, отколкото ядосани, но това нямаше значение. Въпреки разговора с татко, не се чувствах горд от стореното. Бях жив само защото трите валкирии пред мен бяха удържали огнените великани, докато оковавахме Вълка. Нямаше наказание на тановете, което можеше да ме накара да се чувствам по-зле.

Накрая Хелги се изправи.

— Това е най-сериозният проблем, за който ми долагат на масата от години насам. Ако говориш истината, си извършил дела, достойни за велики воини. Попречил си на вълка Фенрир да се освободи. Върнали сте Суртур в Муспелхейм. Но, от друга страна, сте избягали като престъпници, без разрешение от тановете и в… съмнителна компания.

Той погледна с презрение Харт, Блиц и Сам.

— Лоялността е всичко, Магнус Чейс. Лоялност към „Валхала“. Тановете ще трябва да обсъдят станалото помежду си, преди да отсъдят, освен ако Один не пожелае да се намеси.

Той погледна към празния дървен трон, който, разбира се, си остана празен. Гарваните, кацнали на облегалките, ме погледнаха с блестящите си черни очички.

— Ами хубаво — въздъхна Хелги, — тогава…

Тогава вляво от мен гръмна глас.

— Один желае да се намеси.

Разнесе се нервен шепот из трапезарията. Екс вдигна каменното си сиво лице към тановете.

— Екс — прошепна Ти Джей, — не е време за бъзици.

— Один желае да се намеси — повтори упорито полутролът. Външният му вид се смени. Огромната му тролска фигура изчезна като камуфлаж. На мястото на Екс стоеше човек, напомнящ сержант от запаса. Беше широкоплещест, с огромни ръце, издуващи късите ръкави на рекламната риза на хотел „Валхала“. Сивата му коса бе късо подстригана, а брадата подрязана квадратно, за да подчертава обветреното и грубо лице. Черна превръзка покриваше лявото му око. Дясното бе тъмносиньо, като вена. От кръста му висеше меч — така огромен, че висулката Джак потрепери на верижката си.

Табелата с името на мъжа гласеше:

ОДИН, БАЩА НА БОГОВЕТЕ, СОБСТВЕНИК И ОСНОВАТЕЛ

— Один — падна на едно коляно Сам.

Богът й се усмихна. После ми намигна заговорнически, макар че бе трудно да съм сигурен, предвид това, че е едноок.

Името му се разнесе из столовата. Айнхеряр станаха на крака. Тановете се изправиха и се поклониха ниско.

Один, доскоро известен като полутрола Екс, заобиколи масата и седна на трона си. Двата гарвана кацнаха на раменете му и го клъвнаха любовно по ушите.

— Е — гръмна гласът на Один, — какво трябва да направи един бог, за да получи чаша с медовина?