Рик Риърдън
Мечът на лятото (3)

Трета глава
Не се возете с шантави роднини

Е, честит рожден ден на мен?

Станало било 13-ти януари. Честно казано, нямах идея. Времето си лети по друг начин, когато спиш под мостове и ядеш от боклуците.

Значи вече официално бях на шестнадесет и вместо подарък бях притиснат от гадния си вуйчо, която ми заяви, че съм белязан да умра.

— И кой… — отворих уста да попитам — Знаеш ли какво? Няма значение. Радвам се, че те видях, Рандолф. Сега смятам да си ходя.

Рандолф остана на прага, блокирал изхода. Посочи към мен с железния връх на бастуна си. Кълна се, усетих как опира стомаха ми от другия край на стаята.

— Трябва да поговорим, Магнус. Не искам да те докопат. Не и след това, което стана с майка ти…

Да ме беше фраснал в лицето, нямаше да ме заболи толкова.

Спомените от онази нощ се завъртяха в главата ми като кошмарен калейдоскоп — как сградата с апартамента ни се тресе, как от долния етаж се чува писък, как майка ми, която бе напрегната и уплашена целия ден, ме повлича към противопожарното стълбище и ми казва да бягам. Вратата се бе разцепила. От прага се появиха две чудовища с козина в цвета на мръсен сняг и пламтящи сини очи. Пръстите ми се плъзнаха по стълбата за бягство и аз паднах в купчина боклуци на алеята. След миг прозорците на апартамента ни се взривиха в пламъци.

Мама ми беше казала да бягам. Така и сторих. Беше обещала да ме намери, но не го направи. По-късно чух по новините, че са намерили тялото в пламъците, а полицията търси мен. Имаха въпроси — за следи от влизане с взлом, имал ли съм проблеми в училище, спомените на съседите за крясъци и тътен от апартамента преди експлозията, това, че съм избягал. Никой от докладите не спомена нищо за вълци с горящи очи.

След онази нощ се бях крил, живеейки под радара, твърде зает да оцелявам, за да скърбя както трябва за смъртта на майка ми и се чудех дали не съм си въобразил присъствието на онези зверове…

Но знаех, че не съм.

И сега, след всичкото това време, вуйчо Рандолф искаше да ми помогне.

Стиснах малкия домино камък така силно, че той се вряза в дланта ми.

— Не знаеш какво е станало с мама. Никога не ти е пукало за някой от нас.

Рандолф свали бастуна си. Подпря се на него и се загледа в килима. Почти повярвах, че съм го обидил.

— Умолявах майка ти — каза той, — исках да те доведе тук, да живееш там, където мога да те защитя. Но тя отказа, а после почина…

Той поклати глава.

— Магнус, нямаш идея колко дълго те търсех или в каква опасност се намираш.

— Добре съм си — срязах го аз, макар сърцето ми да биеше бясно в гърдите, — оправям се идеално и самичък.

— Може би, но и на това му се вижда краят.

Сигурността в гласа на Рандолф ме смрази.

— Вече си на шестнайсет, ставаш мъж. Веднъж им се измъкна. В нощта, в която майка ти загина. Втори път няма да ти се получи. Това е последният ни шанс. Позволи ми да ти помогна, иначе няма да преживееш деня.

Бледата зимна светлина се промъкна през стъклописите и окъпа лицето на Рандолф в различни цветове, все едно е хамелеон. Не трябваше да идвам тук. Това бе много глупаво. Отново и отново мама ми беше повтаряла едно и също:

Не ходи при Рандолф!

А аз се бях озовал тук. Колкото повече го слушах, толкова повече се плашех и толкова по-отчаяно исках да чуя какво иска да ми каже.

— Не ми трябва помощта ти — оставих странното домино на бюрото, — не ми трябва…

— Зная за вълците.

Това ме спря.

— Знам какво си видял — продължи той, — знам кой е пуснал зверовете подире ти. Каквото и да мисли полицията, аз знам как в действителност е загинала майка ти.

— Но как…

— Магнус, има много неща, които искам да ти разкажа за родителите, за наследството ти, за баща ти.

Ледени тръпки полазиха гръбнака ми.

— Познаваш баща ми?

Не исках да давам предимство на Рандолф. Животът на улицата ме бе научил колко опасно е това. Но той ме беше хванал като в капан. Трябваше да разбера това, което той знаеше. И съдейки по доволния блясък в очите му, той го осъзнаваше.

— Да, Магнус. Кой е баща ти, кой е убиецът на майка ти, защо тя отказа помощта ми… всичко е свързано.

Той посочи витрините с викингски антики.

— През целия си живот съм се борил за това. Опитвах да разреша една историческа загадка. До скоро не виждах цялата картина, но вече я виждам. Всичко досега е било прелюдия към този ден, шестнадесетия ти рожден ден.

Отстъпих назад към прозореца, отдалечавайки се колкото се може повече от вуйчо Рандолф.

— Виж, не разбирам 90% от това, което казваш, но ако ми разкриеш истината за баща ми…

Сградата се разклати, като че в далечината са прогърмели оръдия. Тътен, който почувствах и в зъбите си.

— Скоро ще са тук — предупреди Рандолф, — времето ни изтича.

— Но кои са те?

Рандолф закуцука напред, подпирайки се на бастуна. Дясното му коляно сякаш не можеше да се свива.

— Знам, че искам много, Магнус. Нямаш причина да ми вярваш. Но трябва да дойдеш с мен веднага. Знам какво ти се полага по рождение.

Той посочи една от старите карти на бюрото.

— Заедно ще ти върнем това, което ти принадлежи. То единствено може да те защити.

Погледнах през рамо към прозореца. Харт бе изчезнал от мястото пред Мол Комънуелт. Трябваше да сторя същото. Докато гледах вуйчо Рандолф, търсех прилики с мама, нещо, което да ме накара да му повярвам. Не открих нищо. Внушителният му ръст, пронизващите тъмни очи, суровото лице и скована стойка…

Той бе всичко, което мама не беше.

— Колата ми е отвън — каза той.

— М-може би трябва да почакаме Анабет и вуйчо Фредерик.

— Те не ми вярват — направи гримаса Рандолф, — никога не са ми вярвали. Повиках ги в Бостън, защото бях отчаян, последен опит, да те намеря. Но след като вече си тук…

Сградата отново се разтърси. Този път тътенът бе по-близък и по-силен. Искаше да ми се вярвам, че е от близкия строеж или някаква военна церемония или нещо обяснимо. Но инстинктът ми подсказа друго. Звукът напомняше стъпката на гигантски крак — като шума, разтърсил апартамента ни преди две години.

— Моля те, Магнус — потрепери гласът на Рандолф, — изгубих собственото си семейство заради тези чудовища. Жена си, дъщерите си.

— Имал си семейство. Мама не е казвала нищо…

— Не, не би го сторила. Но майка ти, Натали, тя бе единствената ми сестра. Обичах я. Заболя ме, когато я загубих. Не мога да си позволя да изгубя и теб. Ела с мен. Баща ти остави нещо, което да намериш. Нещо, което ще промени световете.

Прекалено много въпроси изпълниха ума ми. Не ми харесваше лудешкия блясък в погледа на Рандолф. Не ми хареса, че произнесе думата светове в множествено число. Не вярвах, че ме е търсел след смъртта на мама. Аз си имах радар за такива неща. Ако Рандолф бе питал за мен по име, някой от уличните ми приятели щеше да ме предупреди, както направи Блиц тази сутрин, когато разбра за Анабет и Фредерик.

Нещо се бе променило. То бе накарало Рандолф да реши, че си струва да ме потърси.

— Ами ако побягна? — попитах — ще пробваш ли да ме спреш?

— Ако побегнеш, ще те намерят, а после ще те убият.

Почувствах гърлото си като натъпкано с прежда. Нямах доверие на Рандолф. Но уви, вярвах му за това, че искат да ме убият. Истината отекваше в гласа му.

— Хайде тогава — казах аз — да се качваме в тази кола.