Рик Риърдън
Мечът на лятото (24)

Двадесет и четвърта глава
Имаше само една задача

Оказа се, че „Валхала“ изпраща боклуците за рециклиране на едно бейзболно игрище във Фенуей, което донякъде обяснява проблемите, които имаха „Ред Сокс“ с нападението си.

Хартстоун тъкмо стана на крака, когато се приземих върху него и го съборих отново. Преди да се разделим, Блицен падна на гърдите ми. Избутах го и се претърколих, в случай че още някой се търкулне от небето.

— Защо сме в парка „Фенуей“ — изправих се на крака аз.

— Не питай — въздъхна театрално Блицен. Хубавият му вълнен костюм изглеждаше все едно е бил смлян от охлюв.

— Портите, водещи вътре и извън „Валхала“, са печално известни с непредвидимостта си. Поне сме в Мидгард.

Редици червени седалки стояха празни и тихи. Напомниха ми неприятно на столовата в Залата на погиналите преди идването на айнхеряр. Полето бе покрито с преплетени клони от замръзнали брези, които хрущяха под краката ми.

Трябваше да е някъде около шест сутринта. Източното небе започна да посивява. Дъхът ми излезе на пара във въздуха.

— От какво бягаме — попитах аз, — каква е тази катерица мутант?

— Рататоск — отвърна Блиц. — Проклятието на Световното дърво. Всеки, дръзнал да се покатери по клоните на Игдразил, рано или късно, среща това същество. Радвай се, че е измъкнахме.

Хартстоун посочи към зората и изписа със знаци. Слънце. Лошо за Блицен.

— Прав си — примижа Блиц. — След инцидента на моста не мога да издържам на още слънчева светлина.

— Какво имаш предвид? — После погледнах лицето му по-внимателно. — И защо посивяваш?

Блицен извърна лице, но нямаше съмнение. Бузите му се бяха осветили до цвета на мокра глина.

— Хлапе, не знам дали си забелязал, че денем рядко излизам с теб?

— Ами… забелязал съм. Все едно Харт кара дневна смяна, а ти нощна.

— Точно така е. Джуджетата са подземни същества. Слънчевата светлина е смъртоносна за нас. Не толкова, колкото за троловете, мога да издържа малко, но ако прекаля… се вкаменявам.

Спомних си битката на моста Лонгфелоу и това как Блицен носеше широкопола шапка, палто, ръкавици и слънчеви очила, странна модна комбинация, особено заедно с патешкия знак.

— По-добре ли ще е, ако се покриеш?

— Помага. Дрехите, слънцезащитния крем и т.н. Но в момента… — той посочи дрехите си — не съм подготвен. Изпуснах си раничката някъде по Световното дърво.

След моста краката му станаха на камък, изписа Хартстоун. — Проходи чак нощем.

Усетих буца в гърлото си. Начинът, по който Блиц и Харт бяха опитали да ме защитят на моста Лонгфелоу, бе нелеп, но поне бяха опитали. Само с това, че се излага на дневна светлина, Блицен рискуваше живота си. И макар да имах много въпроси относно объркания си живот (а вече и объркана смърт), за момента информацията, че Блицен е в опасност, пренареди приоритетите ми.

— Нека те отведем някъде на тъмно — рекох.

Най-лесният вариант бе Зеленото чудовище, известната стена по лявата страна на терена. Веднъж бях там по време на едно училищно пътуване, мисля, че в първи клас. Помнех, че имаше врати за персонала под таблото за резултати.

Намерих една от тях отключена и се промъкнахме вътре.

Нямаше много за гледане — метални скелета, парчета зелени билети на стената и бетонните основи на стадиона, украсени със стотина години графити. Но мястото имаше едно основно предимство — беше тъмно.

Блицен седна на купчина матраци и свали ботушите си. Оттам изпадаха жълъди. Чорапите му бяха сиви и с украса като сакото.

Те ме изумиха повече от всичко, което бях срещнал във „Валхала“.

— Блиц, какво е това облекло? Изглеждаш толкова… шик.

— Благодаря, Магнус — изпъчи се той. — Трудно ми бе да се обличам като прошляк цели две години. Без да те обиждам, разбира се.

— Разбира се.

— Така се обличам по принцип. Много се грижа за външния си вид. Признавам си, че съм малко денди.

Харт издаде звук между кихавица и сумтене.

Малко, направи знак той.

— Ти да мълчиш — изсумтя Блиц. — Кой ти купи шалчето, а?

След това се обърна към мен за подкрепа.

— Казах на Харт, че има нужда от малко цвят. Черните дрехи, платиненорусата коса. С червения шал стана истински хубавец! Не мислиш ли?

— Ами… да — отвърнах. — Ама аз не искам червен шал или чорапи с рисунки.

— Не бъди глупав, ще ти стоят ужасно — Блиц се намръщи към ботуша си. — А за какво говорихме всъщност?

— За това защо например сте ме наглеждали последните две години?

Казахме ти, размърда пръсти Харт. — Шефът.

— Който не е Локи — отвърнах, — тогава Один?

— Не — изсмя се Блиц, — Капо е дори по-умен от Один. Той обича да движи нещата на втория план на събитията, много-много да не се показва. Каза ни да те наглеждаме и… хм.

Той се прокашля.

— Да те опазим жив.

— Мда.

— Аха — Блиц извади жълъдите от другия ботуш, — една работа имахме и се провалихме. Опазете го жив, нареди Капо. Наблюдавайте го. Ако трябва, го защитете, но не му отнемайте правото на избор. То е важна част от плана!

— Какъв план?

— Капо знае това-онова. Бъдещето например. Прави каквото може, за да насочи събитията към правилната посока и да спаси Деветте свята от хаос и катастрофа.

— Звучи като добър план.

— Той ни каза, че си син на Фрей. Не навлезе в детайли, но бе много настоятелен. Каза, че си важен, че трябва да те защитим. Когато умря… радваме се, че те намерихме във „Валхала“. Така не всичко е изгубено. Но ще трябва да докладваме на Капо и да видим какви са следващите заповеди.

И да се надяваме, че няма да ни убие, направи знак Хартстоун.

— Ами това също — но Блицен не звучеше особено оптимистично, — бедата е, Магнус, че докато не говорим с шефа, не може да навлезем в детайли.

— Макар да съм важен за плана.

Точно затова не можем, направи знак Харт.

— А какво стана след като паднах от моста? Това поне може ли да ми кажете?

Блиц извади едно листо от брадата си.

— Суртур изчезна под водата с теб.

— Значи е бил Суртур, все пак.

— О, да. И трябва да кажа, че се справи добре. Внушително е смъртен да повали господаря на огнените великани, макар да загина в опита.

— Значи съм го убил.

Де такъв късмет, направи знак Харт.

— Да — съгласи се Блиц, — но огнените великани не се оправят добре в ледени води. Подозирам, че ударът го е върнал обратно в Муспелхейм. А да отрежеш носа му бе брилянтно. Ще му отнеме много време, докато си върне силите да пътува между световете.

Няколко дни, предположи Харт.

— Може и повече — не се съгласи Блиц.

Гледах ту единия, ту другия, двама нечовеци, които обсъждаха как се пътува между световете както други хора биха обсъждали как да си поправят карбуратора.

— Вие явно се разбирате — казах, — а Рандолф?

Харстоун сбърчи нос. Вуйчо ти е досаден, но свестен.

— Хлапе, спаси много хора — каза Блицен, — имаше ранени, имаше щети, но никой смъртен не умря. Освен теб. Последния път, когато Суртур дойде в Мидгард, нещата не се развиха толкова добре.

Големият пожар в Чикаго, направи знак Харт.

— Да — каза Блиц, — така или иначе, взривовете в Бостън влязоха в новините. Хората още търсят причината. Смятат, че щетите са поразени от метеоритен дъжд.

Спомних си, че и аз помислих така. После се запитах дали Суртур не е отговорен за всичко.

— Но на моста имаше дузини хора, които го видяха. Все някой трябва да го е заснел.

— Нямаш идея какво пропускат смъртните — сви рамене Блиц — и не само хората. Джуджетата и елфите са същите. Освен това великаните са майстори на магическата прах.

— Нямаш предвид, че не чистят, предполагам.

— Не. Великаните въобще не са чистофайници. Става дума за илюзия, наречена магическа прах. Великаните са вълшебни по природа. Могат да манипулират това, което виждаш и чуваш, без усилия. Веднъж един великан накара Хартстоун да ме помисли за глиган и той едва не ме уби.

Не споменавай инцидента с глигана, помоли Хартстоун.

— Така или иначе — продължи Блиц, — падна в реката и умря. Спешната помощ намериха тялото ти, но…

— Тялото ми.

Хартстоун извади вестник от джоба на якето си и ми го подаде.

Прочетох собствения си некролог. Имах снимка от пети клас, с коса, навята в очите, некомфортна усмивка, която пита „какво правя тук“, и развлечена тениска. Некрологът не каза почти нищо. Не пишеше, че съм бил изчезнал две години, че съм бездомен, че мама е починала. Просто: „Внезапно ни напусна. Има двама вуйчовци и братовчедка. Предстои погребение“.

— Но тялото ми е тук — докоснах гърди аз, — имам тяло.

— Ново и подобрено — съгласи се Блиц и стисна възхитено бицепсите ми, — те са намерили старото ти тяло. Харт и аз го потърсихме в реката. От Суртур нямаше и следа. По-лошо, мечът също бе изчезнал. Ако не е отново на речното дъно…

— Може ли Рандолф да го е намерил? — попитах.

Хартстоун поклати глава.

— Наблюдаваме го, не е в него.

— Значи е в Суртур — предположих.

— Дано да бъркаш — потрепери Блиц, — има шанс да е при старото ти тяло?

— Че защо?

— Питай него — посочи Блиц към Харт, — той е експертът по магиите.

Трудно е да се обясни със знаци, махна Харт. — Вълшебният меч остава с теб, ти го взе.

— Не съм.

Призова го, направи знак Харт. — Първи го хвана, преди Суртур. Заради това се надяваме да не е в него. Не знам обаче защо не е отишъл във „Валхала“.

— Не държах меча, когато паднах в реката — казах, — изплъзна се от дланта ми.

— А — кимна Блиц — ето защо може да е станало така. Въпреки това по традиция мечът отива в гроба ти или се изгаря на кладата. Има шанс да се е материализирал до мъртвото ти тяло. Трябва да проверим ковчега.

— Искаш да ида на собственото си погребение? — настръхнах.

Не, преди това, направи знак Харт.

— Според некролога — каза Блиц — днес тялото ти е в погребалния дом за свиждания. Няма да го погребат преди полунощ. Отидем ли сега, може да го видиш сам. Още не е отворено и няма опашка опечалени.

— Мерси много.

— Аз ще говоря с шефа — обу ботушите си Блиц, — по пътя ще мина през Сварталхейм да си купя свястна защита срещу слънцето.

— Ще минеш през света на черните елфи?

— Да, по-лесно е, отколкото звучи. Упражнявал съм се, а Бостън е центърът на Игдразил. Лесно ще мине между световете. Единственият път, когато Харт и аз сбъркахме, бе, когато по погрешка се озовахме в Нифлхейм.

Там е студено, обясни със знаци Харт.

— Докато ме няма — каза Блиц, — Хартстоун ще те отведе до погребалния дом. Ще се видим там… къде?

До най-близкия магазин, Арлингтън, направи знак Харт.

— Хубаво — изправи се Блиц, — намери меча, момче. И внимавай. Извън „Валхала“ можеш да умреш като всеки друг. Последното нещо, което искам да обяснявам на шефа, е защо има два трупа на Магнус Чейс.