Рик Риърдън
Мечът на лятото (49)

Четиридесет и девета глава
Проблемът ти е, че имаш Меч в носа си

Не можах да се въздържа.

Когато чух името Тор, си представих героя от филмите и комиксите — голям супергерой от космоса с ярко трико, червен плащ, руси кичури и може би шлем с пухкави малки гълъбови криле.

Всъщност Тор бе по-страшен, по-червен и по-груб. Освен това можеше да псува като пиян и изобретателен моряк.

— На майка ти да изтриеш кофата за боклук! — изрева той. (Или нещо подобно. Мозъкът ми може би бе филтрирал истинския език, за да не пусна кръв от ушите си.) — Къде ми е подкреплението?

Стоеше потопен до гърдите в потока от отсрещната страна, като се държеше за едно рехаво храстче, поникнало от скала. Самата скала бе така гладка и хлъзгава, че нямаше къде другаде да се хване, а храстчето изглеждаше сякаш ще бъде изтръгнато до корен. Всеки момент Тор щеше да бъде отнесен от водата надолу, където имаше редица назъбени скали, разсичащи течението на серия от водопади. Бяха идеални, за да направят Тор на прясно изцеден сок.

От далечината, през пръските вода и мъглата не можех да видя много от самия бог — само дългата до раменете червена коса, къдравата червена брада и ръцете на фитнесинструктор, които се подаваха от кожено яке без ръкави. Носеше тъмни железни ръкавици, които ми напомниха ръцете на робот, и сако ризница, която щеше да се стори на Блицен много шик.

— Брадат сине на калта! — изрева богът. — Отис, ти ли си това? Къде е артилерията? А въздушният флот? Къде, в името на Хелхейм, е кавалерията?

— Тук съм, шефе — извика Отис, — доведох… две деца и умрял елф.

— Не е умрял — казах отново аз.

— Не е умрял още! — поправи се Отис.

— И каква полза от това? — изрева Тор. — Трябва да убием тази великанка, и то веднага!

— Великанка? — попитах.

— Там, глупчо — удари ме с глава Марвин.

Кимна към водопада. За миг мъглата се разчисти от върха на скалите и видях проблема. До мен Сам нададе звук, все едно я душат с гарота.

— Свети Хеймдале.

Високите като небостъргачи колони всъщност бяха крака — грамадни крака, тъй сиви и груби, че се сливаха с околните скали. Остатъкът от жената бе така висок, че пред нея Годзила^[1] изглеждаше като минипудел. Пред нея Айфеловата кула приличаше на пътен конус. Роклята й до глезените бе съшита от толкова много животински кожи, че вероятно бе причинила изчезването на няколко дузини видове. Лицето й, някъде високо в стратосферата, бе мрачно и сурово като президентите на планината Ръшмор^[2] и обкръжено от ураган дълга черна коса. Бе сграбчила два планински върха от двете страни на реката, все едно дори на нея е трудно да удържа течението.

Тя погледна надолу и се усмихна жестоко на малкото петънце гръмотевичен бог, пленено в бързея, след което стисна крака по-близо. Водопадът излезе измежду пищялите й като мощно насочена водна струя.

Тор опита да изкрещи, но се нагълта с водата от реката и главата му потъна. Храстът, за който се бе хванал, се изкриви и корените му започнаха да се пукат един след друг.

— Тя буквално ще го измие от лицето на земята! — извика Марвин. — Направете нещо, хора!

„Какво например“, помислих си.

— Но той е бог — рекох. — Не може ли да полети? Да я удари с мълния или… къде е чукът му? Нали имаше чук?

Марвин изръмжа. Биваше го в ръмженето.

— Как не се сетихме за това? Ако Тор можеше да направи някое от тези неща без да изпусне храста и да умре мигновено, дали вече нямаше да го е направил?

Исках да попитам как можеше един бог да умре, при положение че се водеха безсмъртни. После се сетих, че Мимир съществуваше във вечността като отсечена глава, а Балдер бе промушен от имелова стрела и караше задгробния живот в света на Хел.

Погледнах към Сам.

— Нищо нямам срещу толкова огромен противник! — безпомощно сви рамене тя.

Хартстоун промърмори нещо насън. Клепачите му започваха да се отварят, но нямаше да изрича магии в скоро време. Това ми остави само един вариант.

— Джак.

Мечът застана до мен.

— Да?

— Виждаш ли онази огромна великанка, препречила входа на реката?

— Технически погледнато — каза Джак, — не виждам нищо, понеже нямам очи. Но да, виждам великанката.

— Смяташ ли, че можеш да отлетиш догоре и, де да знам, да я убиеш?

— Искаш да убия 600-метрова великанка? — изжужа недоволно Джак.

— Аха.

— Ето какъв е проблемът. Трябва да ме грабнеш и хвърлиш както не си хвърлял нищо досега. Трябва наистина да повярваш, че убийството на тази великанка е достойно. И трябва да си готов за това, което ще стане, след като ме вземеш отново. Колко енергия би ти отнело да се покатериш върху една шестстотинметрова великанка и да я убиеш?

Усилието сигурно ще ме смаже, помислих. Но не виждах голям избор. Информацията от Тор ни бе необходима. Сам, Хартстоун и два асоциални козела зависеха от мен.

— Да го направим — сграбчих Меча аз.

Опитах да се съсредоточа. Не се вълнувах много от спасението на Тор. Дори не го познавах. Не ме и интересуваше особено защо великанка, висока около километър, смята за забавно да стои на реката и да си играе на водопади с пищялите си.

Но ми пукаше за Сам, Блицен и Хартстоун. Бяха рискували живота си, за да стигна дотук. Независимо какво им бе обещал Локи, трябваше да намеря начин да спра Суртур и да опазя вълка Фенрир окован. Вълкът бе причинил смъртта на майка ми. Мимир бе казал, че Фенрир е изпратил двете си деца…

Те трябваше да убият мен. Мама бе жертвала живота си, за да опази моя. Трябваше да направя така, че саможертвата й да означава нещо.

Огромната сива великанка въплъщаваше всичко, което стои на пътя ми. Трябваше да я разкарам оттам.

Хвърлих Меча с всичка сила.

Джак профуча през небето като каменен бумеранг.

Това, което се случи след това… Не съм сигурен дали видях правилно. Беше много нагоре. Но изглеждаше все едно Джак влезе в лявата ноздра на великанката.

Великанката изви гръб и направи физиономия все едно ще кихне. Ръцете й се хлъзнаха от планинските върхове. Джак отлетя от дясната й ноздра, а коленете на великанката се подгънаха. Тя падна на тях.

— Греда! — извика Джак, докато се носеше към мен.

— Бягайте! — извиках.

Но твърде късно. Великанката падна по очи в реката с шумно „Пльос!“.

Нямам спомена за водната стена, която ме заби в едно дърво заедно със Сам, полузаспалия Хартстоун и два шокирани козела. Но сигурно това бе станало. За късмет, никой от нас не умря.

Тялото на великанката напълно промени топографията. Там, където имаше река, вече стоеше широко ледено блато, чиято вода бълбукаше около Острова на Мъртвата дама в опит да намери друг път, по който да продължи надолу. Плажът потъна на няколко сантиметра под вода. Лагерът на Тор изчезна. Самият бог не се виждаше никакъв.

— Убихте Тор — изблея Отис. — Стоварихте великанката отгоре му!

Дясната ръка на великанката помръдна. Една не паднах от дървото. Страх ме беше, че Джак само я е замаял, но тогава Тор се измъкна изпод мишницата й с порой от ругатни и сумтене.

Сам и аз помогнахме на Хартстоун да слезе от дървото, докато богът на гръмотевицата се покатери на гърба на великанката, скочи в блатото и тръгна към нас. Очите му бяха сини и кървясали от яд. Изражението му бе така ядно, че можеше да накара глиган да изтича да потърси майка си за помощ.

Мечът Джак се появи до мен, хлъзгав от различните видове сополи, намиращи се във великанските ноздри.

— Какво мислиш, сеньор — светнаха руните му, — гордееш ли се с мен?

— Ще отговоря, ако оцелея следващите две минути.

Сърдитият бог спря пред мен. Водата капеше от червената му брада върху огромната му, обкована с ризница гръд. Големите му като тенджери юмруци бяха стиснати с железните ръкавици.

— Това — ухили се той — беше страхотно!

Той ме удари толкова силно по рамото, че според мен го изкриви.

— Ела с мен на вечеря! Можем да убием Отис и Марвин!