Рик Риърдън
Мечът на лятото (62)

Шестдесет и втора глава
Малкият Лош вълк

Помня първия път, когато видях скалата Плимут.

— Това ли е? — бе първата ми реакция.

По същия начин с камбаната „Либърти“ във Филаделфия и Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк — отблизо ми се видяха по-малки, отколкото си ги представях, незаслужаващи цялата реклама.

Та така стана и с вълка Фенрир.

Спомних си всички ужасяващи истории за него — че боговете ги било страх да го нахранят, че можел да строши най-здравите вериги, че изял ръката на Тир, че щял да изяде слънцето за Деня на Страшния съд, да глътне Один на една хапка. Очаквах вълк по-голям от Кинг Конг^[1], с огнен дъх, очи, които вкаменяват с погледа си, и нос, който стреля лазери.

Вместо това видях Вълк с размерите на вълк.

Застанахме на върха на хребета и погледнахме надолу, където Фенрир си седеше спокойно. Бе по-голям от средностатистическия лабрадор ретривър, но не и от мен. Имаше здрави дълги крака като за бягане. Сивата му рунтава козина завършваше с черно. Никой не би го нарекъл сладък — не и с блестящите бели зъби или костите, въргалящи се около лапите му — но бе красиво животно.

Надявах се да намеря Вълка легнал на една страна, овързан с пирони, телбот, скоч и лепило. Вместо това златното въже Глейпнир го задържаше както оковите за крака затворниците на път. Блестящата нишка бе вързана около четирите му лапи и му позволяваше да върви насам-натам. Част от него явно някога бе вързана около муцуната му, но сега бе паднала разхлабена на земята. Не бях сигурен какво спира Фенрир от това да напусне острова, освен ако нямаше невидими кучешки огради около периметъра.

В крайна сметка, ако бях богът Тир, изгубил ръката си така, че другите богове да имат време да вържат Вълка, щях да бъде възмутен от немарливата работа. Асите нямаха ли си бог на възлите?

— Къде е истинският Фенрир? — обърнах се към приятелите си. — Това тук е номер, нали?

— Не — кокалчетата на Сам побеляха от стискане на брадвата. — Той е. Чувствам го.

Вълкът се обърна към звука на гласовете ни. Очите му блестяха с познатата синя светлина, която ме прониза като удар с чук по ребрата.

— Е — гласът му бе дълбок и плътен, а черните му устни се изкривиха в твърде човешка усмивка, — какво си имаме тук? Боговете са ми изпратили нова закуска?

Преосмислих оценката си за Вълка. Може би размерът му бе обикновен. Може би не кихаше лазери. Но очите му бяха по-студени и умни от тези на който и да е друг хищник, който бях срещал. Муцуната му потрепери все едно надушваше страха в дъха ми. А гласът му… той ме заля като меласа, опасно хлъзгав и сладък. Спомних си първия пир във „Валхала“, когато тановете отказаха на Сам да говори в своя защита, понеже се бояха от медните слова на децата на Локи. Сега ги разбрах.

Последното нещо, което исках да направя, бе да приближа Вълка. Но тонът му казваше: Ела долу. Тук всички сме приятели.

Целият кратер нямаше и стотина метра в диаметър, което означаваше, че Вълкът е много по-близо, отколкото бих искал. Земята се спускаше леко надолу, но пиренът под краката ми бе хлъзгав. Страх ме беше, че ще се подхлъзна и ще се търкулна право в лапите на Вълка.

— Аз съм Магнус Чейс — моят глас не беше гладък като меласа, но си наложих да срещна погледа на Фенрир. — Имаме среща.

Вълкът оголи зъби.

— Наистина е така, сине на Фрей. Децата на ваните имате интересен вкус. Обикновено поглъщам само децата на Тор, Один или моя стар другар Тир.

— Съжалявам, че те разочаровам.

— Въобще не ме разочароваш. — Вълкът тръгна напред-назад, а въжето блестеше между краката му, едвам забавяйки крачката му. — Даже съм много доволен. Дълго чаках този миг.

Вляво от мен Хартстоун потропа с белия си дъбов жезъл по скалите. Пиренът засия по-ярко и от цветята се надигна сребриста мъгла като от пръскачка. С дясната си ръка Харт направи знак:

Цветята правят затвора. Стой сред тях.

— Елфът е много мъдър. Не достатъчно силен, за да се изправи срещу мен, съвсем не, но е прав за пирена. Не мога да го понасям. Но, от друга страна… много храбри смъртни са се решавали да напуснат безопасната територия, защитавана от него, и да ме приближат. Искаха да изпитат уменията си срещу моите или просто да проверят дали още съм окован.

Вълкът се ухили на Блицен.

— Баща ти бе сред тях. Благородно джудже с най-добри намерения. Той ме приближи. Уви, почина. Костите му се белеят някъде тук.

Блицен изкрещя. Двамата със Сам трябваше да го удържим да не нападне Вълка с новия си харпун.

— Колко тъжно, наистина — рече Вълкът. — Били ли се казваше? Беше прав, разбира се. Това жалко въженце охлабва вече векове наред. По едно време не можех да ходя. След няколко века започнах да куцукам. Още не мога да пресека пирена. Колкото повече излизам от центъра на острова, толкова повече въжето се затяга и по-силна болка изпитвам. Но имам напредък. Истинският пробив дойде… някъде преди две години, когато най-после успях да махна тази ужасна примка от муцуната си!

— Преди две години… — повтори Сам.

— Правилно, сестрице — килна глава Вълкът, — ти няма как да не знаеш. Започнах да шепна в сънищата на Один колко добра идея ще е да направи теб, дъщерята на Локи, валкирия! Какъв подходящ начин да превърне потенциален враг в ценен съюзник.

— Не — отвърна Сам, — Один никога не би те послушал.

— Нима? — изръмжа доволно Вълкът. — Това ви е проблемът на така наречените „добри“. Чувате това, което искате да вярвате. Може би смяташ, че съвестта ти е нашепнала нещо, а то било Вълкът. Но все пак се справи добре, сестрице. Доведе ми Магнус…

— Не съм ти го довела! — извика Сам. — И не съм ти сестрица!

— Тъй ли? Но аз надушвам кръвта на превръщенец във вените ти. Можеш да станеш много силна. Можеш да накараш татко да се гордее с нас. Защо се бориш с това?

Зъбите на Вълка бяха остри както винаги, а усмивката все така злорада. Гласът му обаче бе пълен със съчувствие, разочарование, меланхолия. Гласът му сякаш казваше: Мога да ти помогна. Аз съм твой брат.

Сам направи крачка напред. Аз я хванах за ръката.

— Фенрир — рекох, — ти прати тези вълци… в нощта, когато мама умря.

— Естествено.

— Искал си да ме убиеш?

— Не, защо ми е? — Сините му очи бяха по-лоши от огледала. Изглеждаха като да отразяват всичките ми неуспехи. Страхът, слабостите, егоизмът ми за това, че избягах, когато мама най-много се нуждаеше от мен.

— Ти си ценен за мен, Магнус. Но ти трябваше… каляване. Трудностите изграждат характера, казват. И виж се сега! Успя! Първото дете на Фрей, достатъчно силно, че да открие Меча на лятото. Най-после ми докара това, с което ще се измъкна от тези досадни примки.

Светът се завъртя около мен. Чувствах се все едно съм на гърба на Стенли — падах без юзди, седло и контрол. През цялото време бях смятал, че Фенрир ме иска мъртъв. Затова вълците му бяха нападнали апартамента ми. Но истинската цел бе мама. Той я бе убил, за да ми въздейства. Тази идея бе дори по-лоша от това, че тя е загинала, за да ме защити. Бе умряла, за да може това изчадие да ме превърне в свой предвестник — полубог, способен да вдигне Меча на лятото.

Изпълни ме такава ярост, че не можех да се съсредоточа. Мечът зажужа в ръката ми. Осъзнах колко дълго е мълчал Джак. Той дръпна ръката ми, теглейки ме напред.

— Джак — промърморих, — какво…

— Не виждаш ли? — изсмя се Вълкът. — На този Меч му е писано да ме освободи. Не можеш да го спреш. Децата на Фрей никога не са били бойци, Магнус Чейс. Не можеш да контролираш Меча, още по-малко да се бориш с него срещу мен. Уви, вече нямам по-нататъшна полза от теб. Суртур ще пристигне всеки момент и Мечът ще отлети в ръцете му.

— Грешка — промърмори Джак, който опитваше да се изтръгне от хватката ми. — Грешка бе да ме доведете тук.

— Мда — измърка Вълкът. — Грешка наистина, чудесно мое острие. Суртур смята, че идеята е била негова. Нали разбирате, той е доста несъвършен инструмент. Като повечето огнени великани е просто въздух под налягане, не твърде умен. Все пак ще свърши работа. С радост ще те приеме за свой.

— Джак, ти си моят меч сега — казах, макар едвам да го удържах с две ръце.

— Срежи въжето — зажужа настоятелно Джак. — Срежи въжето!

— Хайде, Магнус Чейс — рече Фенрир, — защо ти е да чакаш Суртур. Освободи ме сам и ще ти бъда признателен. Може би дори ще пощадя теб и твоите приятели.

Блицен изръмжа по-силно и от Вълка, след което извади от раницата новото въже, Андскоти.

— Готов бях да вържа едно бясно куче. Но сега мисля, че просто ще го удуша.

— Съгласна съм — каза Самира, — трябва да умре.

Повече от всичко исках да се присъединя към тях. Да нападна злия звяр и да го промуша. Мечът на Лятото се предполагаше да е най-острото оръжие в Деветте свята. Все ще можеше да разкъса Вълка на две.

Мисля, че щях да го направя, но Хартстоун свали жезъла и пред трима ни. Руническият камък на петро заблестя със златна светлина.

Вижте!

Заповедта бе повече трепет, отколкото звук. Обърнах се и зяпнах изумен към Хартстоун.

Костите.

Не използваше езика на знаците. Не говореше. Мислите му просто бяха там и прочистиха ума ми както вятърът — мъгла.

Погледнах по скелетите, белеещи се по земята. Всички те бяха на герои — деца на Один, Тор или Тир. Джуджета, хора, елфи. Всички бяха измамени, разгневени, омагьосани от Фенрир. Всички бяха загинали.

Хартстоун единствен от нас не можеше да чуе гласа на Вълка. Единствен разсъждаваше ясно.

Внезапно ми стана по-лесно да овладея Меча. Той не спря да се бори с мен, но почувствах как балансът се накланя в моя полза.

— Няма да те освободя — казах на Вълка — и няма нужда да се боря с теб. Ще изчакаме Суртур. А после ще го спрем.

— Малко е късно за това — подуши въздуха Вълкът. — Няма нужда да се бориш с мен, казваш? Жалък смъртен. Аз също няма нужда да се боря с теб. Има други, които ще свършат това. Както казах, добрите са толкова лесни за манипулиране и така бързат да свършат работата ми! Ето сега например!

— СПРЕТЕ! — обади се глас от другата страна на острова.

На другия край на хребета застана старата ми приятелка Гунила с по една валкирия от двете си страни. От лявата и дясната й страна бяха и старите ми съседи — Ти Джей, Полуродения, Малъри и Екс полутрола.

— Хванахме ви на местопрестъплението да помагате на врага — рече Гунила. — Подписахте си смъртните присъди!