Рик Риърдън
Мечът на лятото (12)

Дванадесета глава
Поне няма да преследвам козички

Съседите ми започнаха да излизат по коридорите. Томас Джеферсън-младши изглеждаше на моя възраст. Беше кльощав, с къса къдрава коса и пушка на рамо. Синьото му вълнено палто имаше медни копчета и орнаменти по ръкава — армия от Гражданската война на САЩ, ако се не лъжех. Той кимна и ми се усмихна:

— Как си?

— Мъртъв, очевидно — отвърнах.

— Е, да — разсмя се той, — но ще свикнеш. Викай ми Ти Джей.

— Магнус — отвърнах аз.

— Хайде — дръпна ме Сам.

Минахме покрай момиче, което трябваше да е Малъри Кийн. Тя имаше къдрава червена коса, зелени очи и назъбен нож, който размахваше пред лицето на двуметров мъжага, излязъл от вратата под име „Х“.

— Пак ли с тази свинска глава? — Малъри Кийн говореше с лек ирландски акцент — Х, колко пъти трябва да ти казвам, че не обичам да гледам свински глави пред входа си?

— Не бях гладен повече — изръмжа Х, — а свинската глава не се побира в хладилника.

Аз не бих се закачал с този тип. Беше с телосложението на бомбоубежище. Ако имаше граната около теб, бях сигурен, че можеш да се отървеш от нея, ако накараш Х да я глътне. Кожата му бе в цвета на акула, издута от мускули и покрита с брадавици. Върху лицето му имаше толкова много, че ми бе трудно да преценя коя всъщност е носът му.

Минахме покрай тях. Х и Малъри бяха твърде заети, за да ни обръщат внимание.

Когато се отдалечихме достатъчно, попитах Сам.

— Каква е историята на огромния сив юнак?

— Х е полутрол — постави пръст върху устните си Сам — и е чувствителен на тази тема.

— Полутрол. Наистина има такова същество?

— Разбира се — отвърнах аз, — и той има същото право да е тук, каквото и ти!

— Не се и съмнявах. Просто питах.

Начинът, по който отговори, ме накара да се запитам каква всъщност е историята.

Когато минахме покрай вратата на Полуродения Гундерсон, една брадва разцепи дървото отвътре и се чу сподавен смях.

Сам ме подкара към асансьора и избута още няколко айнхеряр, които опитваха да се качат.

— В следващата кабинка, момчета.

Вратата от копия се затвори. Сам бутна един от ключовете си в авариен отвор за панела, натисна червена руна и асансьорът тръгна надолу.

— Ще те отведа в столовата преди главните порти да отворят. Така ще можеш да свикнеш с гледката.

— Ами добре. Благодаря.

Приятна за ухото нордическа музика засвири от тавана.

Браво, Магнус, помислих си. — Добре дошъл в рая на воините, където може да слушаш Франк Синатра на норвежки за ВЕЧНИ ВРЕМЕНА!

Опитах да кажа нещо умно, което по възможност да не накара Сам да ми счупи врата.

— Значи всички на деветнайсетия етаж са на моя възраст — забелязах, — наша възраст. Нима във „Валхала“ приемат само тийнейджъри?

— Айнхеряр са събрани по възрастта, в която са загинали — поклати глава Самира, — ти си сред най-младите, което е до 19 години. През по-голямата част от времето дори няма да видиш другите две — възрастни и ветерани. Така е по-добре. Възрастните не приемат тийнейджърите на сериозно, дори ако са прекарали във „Валхала“ столетия повече от тях.

— Типично.

— А що се отнася до ветераните, те не се разбират с никого. Представи си изключително жесток старчески дом.

— Като някои от приютите, в които съм бил.

— Приюти?

— Забрави. Значи ти си валкирия. Ти ли избираш гостите на хотела?

— Да — отвърна тя, — лично аз избрах всичките.

— Ха-ха. Знаеш какво имах предвид. Твоето… сестринство или там както се викате.

— Точно така. Валкириите избират айнхеряр. Всеки воин тук е загинал достойно. Всеки е вярвал в честта или е имал връзка с нордическите богове, направила го подходящ за „Валхала“.

Запитах се за това, което ми беше разказал вуйчо Рандолф, как мечът ми принадлежи по право заради баща ми.

— Връзка… като това да си дете на бог?

Страхувах се, че Сам ще ми се изсмее, но тя кимна гробовно.

— Много айнхеряр са полубогове. Много са обикновени смъртни. Ти си избран за „Валхала“ заради куража и храбростта, не заради наследството. Поне така трябва да бъде…

Не знаех дали го казва с желание, или съжаление.

— А ти? — попитах аз. — Как стана валкирия? Умря ли героично?

— Не още — разсмя се тя, — аз съм още жива.

— Как така?

— Водя двойствен живот. Тази вечер ще те изпратя до вечеря, после трябва да изтичам у дома и да си свърша домашното по аритметика.

— Не се шегуваш, нали?

— С аритметиката? Никога.

Вратите на асансьора се отвориха и влязохме в нещо с размерите на концертна зала.

— Леле… — зяпнах аз.

— Добре дошъл — каза Самира — в Столовата на Погиналите.

Редици дълги маси се извиваха надолу като седалки на стадион. В центъра на стаята вместо игрище за баскетбол се издигаше дърво, по-високо от Статуята на свободата. Най-ниските клони бяха сигурно на трийсет метра височина. Клоните се простираха над цялата зала, опираха куполния таван и излизаха през огромен отвор на върха. Над тях в нощното небе блещукаха звездите.

Първият ми въпрос вероятно не бе най-съществен.

— Защо на дървото има коза?

Всъщност по клоните подскачаха много животни. Не можех да различа повечето, но на най-ниския клон подскачаше изключително дебела рунтава коза. Подутото й виме пръскаше мляко навсякъде. Под нея на столовата четирима яки воини носеха голяма златна кофа върху греди, опрени в раменете им. Те се щураха напред-назад и опитваха да останат под козата, за да съберат млякото. Съдейки по това колко са подгизнали, явно не бяха много точни.

— Козата е Хейдрун — каза ми Сам, — млякото се ползва за направата на валхалската медовина. Много е вкусна, ще видиш.

— А онези типове, дето я гонят?

— Да, неблагодарна работа е. Дръж се прилично, да не те назначат на нея.

— Ъъъ… не могат ли просто да я свалят долу?

— Тя е свободна, щастлива коза. Иначе медовината няма да е така вкусна.

— Разбира се — отвърнах аз, — а… другите животни. Виждам катерички, опосуми и…

— Ленивци и коали — допълни Сам, — много са сладки.

— То хубаво, че са сладки, но нали вечеряте тук. Те не цапат ли? Не е много хигиенично.

— Животните от дървото Лаерадр са много възпитани.

— Дървото… Лаерадр. То си има име?

— Повечето важни неща си имат имена — тя ми се намръщи. — Кой беше ти всъщност?

— Много смешно.

— Някои от животните са безсмъртни и вършат определена работа. В момента не мога да го забележа, но някъде горе е еленът Айктримир. Наричаме го Айк, за по-кратко. Виждаш ли онзи водопад?

Трудно можех да го пропусна. Отнякъде високо на дървото, водата течеше на струи по кората и образуваше мощно течение, което се спускаше от клон на клон, преди да стигне езеро с размерите на олимпийски басейн между корените на дървото.

— От рогата на елена блика вода — каза Сам, — тя се стича по клоните в езерото. От там слиза надолу и пълни всяка река на света.

— Значи всичката вода е нещо като еленска пот? Не съм убеден, че са ни учили това по физика.

— Не цялата е от рогата на Айк, разбира се. Част идва от разтопен сняг, дъжд, замърсители, следи от флуорид и йотунски плюнки.

— Йотунски?

— Сещаш се. Великански.

Не изглеждаше като да се шегува, макар да бе трудно да си сигурен. Лицето й бе пълно с напрежение — очите й се стрелкаха напред-назад, а устните й бяха свити все едно потиска смеха си или се готви за нападение. Можех да си я представя като водещ на комедийно шоу, макар и не с топора. Чертите й също изглеждаха странно познати — мостът на носа й, челюстите й, тънките кичури червено в иначе тъмната й коса.

— Да сме се срещали и преди — попитах аз. — Имам предвид… преди да отнесеш душата ми във „Валхала“?

— Не мисля — отвърна тя.

— Но ти си смъртна и живееш в Бостън, нали?

— В Дорчестър, уча в Кралската академия. Живея с баба и дядо и прекарвам повечето време да измислям извинения за това какви ги върша като валкирия. Тази нощ например Джид и Биби смятат, че преподавам на ученици в основното училище по математика. Други въпроси?

Погледът й предупреждаваше да не разпитвам повече за лични неща.

Запитах се защо живее с баба си и дядо си. После си спомних какво бе казала, за това, че разбира какво е да тъжиш за майка си.

— Нямам повече въпроси — реших аз, — иначе главата ми ще гръмне.

— Това ще е неприятно — отвърна Сам — е, да сядаме преди…

В края на стаята се отвориха стотина врати и армиите на „Валхала“ нахлуха вътре.

— … да сервират вечерята — довърши Сам.