Рик Риърдън
Мечът на лятото (51)

Петдесет и първа глава
Трябва да поговорим за конските мухи

Харстоун заспа пръв, главно защото беше единственият, който можеше да заспи на гръмотевичното хъркане на Тор. След като богът бе решил да спи на открито, Хартстоун си присвои палатката за двама. Настани се вътре и се просна да спи.

Останалите останахме да поговорим около огъня. Първо бях притеснен, че може да събудим Тор, но скоро осъзнах, че може да танцуваме около главата му, да удряме барабани и да викаме името му, докато взривяваме огромни експлозиви, и той пак нямаше да се събуди. Запитах се дали така е изгубил чука си. Великаните може би бяха изчакали да заспи, за да докарат няколко индустриални клана да свършат работата.

Когато нощта се спусна, благодарих на огъня. Тъмнината бе по-пълна, отколкото в най-дивите места, в които ме бе водила мама. Вълци виеха в гората, което накара по гърба ми да полазят тръпки. Вятърът виеше през каньоните като хор от зомбита.

Споменах това на Блицен и той веднага ме поправи.

— Не, хлапе — каза той, — нордическите зомбита се наричат драугр. Те се движат тихо. Никога не чуваме как приближават.

— Благодаря — казах, — много ме облекчи.

Блицен размърда купата с козя яхния, макар че не изглеждаше като да е нетърпелив да я опита. Бе сменил дрехите си със син вълнен костюм и дълго кремаво палто, може би за да може да се слее с йотунския сняг по най-елегантния възможен начин. Освен това беше донесъл на всички раница с нови зимни дрехи, които, естествено, ни ставаха идеално, макар да бе измерил номерата ни на око. Понякога си струваше да имаш приятел, който разбира от дрехи.

Блиц обясни как е доставил обеците на майка си, а после бил забавен във Фолквандер по различни задачи като пратеник на Фрей — да отсъди кой пече най-хубави стриди, да е съдия на волейболен мач, да бъде почетен гост на 678-мия фестивал на Укулеле.

— Това беше убийствено — каза той. — Мама хареса обеците, не пита как съм ги взел. Не я интересуваше състезанието с Младшия. Само попита: „Не би ли искал да можеш да работиш толкова добре, Блицен?“.

Извади въжето Андскоти от джоба на палтото си. Копринената топка засия в сребърно като миниатюрна луна.

— Надявам се да си е струвало.

— Хей — казах му, — това, което направи на състезанието? Не съм виждал някой да работи толкова здраво. Вля сърце и душа в Разширяваща се патица. А бронебойната вратовръзка и ризницата сако? Само чакай! Когато направиш сделка с Тор, ще започнеш модна линия.

— Магнус е прав — каза Сам, — може би не за модната линия с Тор, но имаш истински талант, Блицен. Ако Фрея и останалите джуджета не го виждат, проблемът си е техен. Без теб никога нямаше да стигнем толкова далеч.

— Имаш предвид, че нямаше да те изритат от валкириите, Магнус нямаше да умре, нямаше да разсърдим половината богове, огнените великани и айнхеряр нямаше да са по петите ни и нямаше да седим в дивото на Йотунхейм с хъркащия бог?

— Точно така — каза Сам, — животът е прекрасен!

Блицен изсумтя, но се зарадвах да видя искрица хумор в очите му.

— Да, добре. Отивам да спя. Ще трябва да съм отпочинал, ако ще нападаме крепостта на великана утре сутрин.

Той отиде в палатката и промърмори на Хартстоун:

— Направи малко място, прасе такова!

След това зави елфа с палтото си, което ми се видя сладко.

Сам седеше по турски в дънките и новото си зимно яке, а качулката й бе дръпната над забрадката. Снегът започна да вали на големи снежинки, които се разтапяха и съскаха в пламъците.

— Като говорим за състезанието в земята на джуджетата — казах, — така и не стигнахме до конската муха…

— Шшт — Сам погледна нервно към Тор, — някои хора не обичат много баща ми или децата му.

— Същите хора хъркат като дъскорезница.

— И все пак… — Тя загледа ръката си, сякаш за да е сигурна, че не се е променила. — Обещах си да не се превъплъщавам, а следващата седмица го направих на два пъти. Първият път… еленът беше по петите ни на Световното дърво. Превърнах се в друг елен, за да позволя на Хартстоун да избяга. Не смятам, че имах избор.

Кимнах.

— Втория път си станала на муха, за да помогнеш на Блицен. И двата пъти си имала причина. Освен това превъплъщението е страхотна сила. Защо не искаш да я използваш.

Светлината на пламъците накара очите й да изглеждат като тези на Суртур.

— Магнус, истинското превъплъщаване не е като маскировката на моя хиджаб. То не променя само външния вид. Променя и теб. Всеки път, щом го правя, усещам как… природата на баща ми опитва да ме завладее. Той е непредвидим, коварен, изменчив — не искам да бъда такава.

— А можеше да имаш него за баща — посочих към Тор. — Пръдлив гигант с козя мазнина по брадата и татуировки на юмруците ти. Тогава всички във „Валхала“ щяха да те обичат.

Видях, че се опитва да сподави усмивката си.

— Много си лош. Тор е важен бог.

— Несъмнено. Такъв би трябвало да е и Фрей, но аз никога не съм го срещал. Татко ти поне е чаровен и с чувство за хумор. Може да е социопат, но…

— Чакай — гласът на Сам се напрегна. — Говориш, все едно си го срещал.

— Аз… се нахендрих на него. Истината е, че го видях при някои от близките си срещи със смъртта.

Разказах на Сам за сънищата. За предупрежденията на Локи, за обещанията му, за предложението да занеса Меча на вуйчо Рандолф и да забравя за този подвиг.

Сам ме слушаше. Не можех да преценя дали е ядосана, шокирана или и двете.

— И ти — каза тя — не ми каза това по-рано, защото ми нямаше доверие.

— Може би, в началото. По-късно просто не знаех какво да правя. Баща ти ме смущава.

Подхвърлих една клонка в пламъците и я загледах как гори.

— Не можеш да направиш това, което предлага баща ми, все едно какво обещава. Трябва да се изправим срещу Суртур, а Мечът ще ни трябва.

Спомних си съня си за горящия трон, тъмното лице, което плуваше в пушека, гласа с горещината на огнехвъргачка.

Ще направя теб и приятелите ти на препечени филийки. С теб ще разпаля пожара, който ще изгори този и останалите осем свята.

Потърсих с поглед Джак, но не го видях. Мечът бе пожелал да обикаля периметъра „на пост“, както се бе изразил. Бе предложил да изчакам последния възможен момент да го взема, тъй като, след като направех това, щях да припадна веднага от усилието да убиеш великанка през носа.

Снегът продължи да вали и да се вдига на пара върху камъните около камината. Помислих за несъстоялия се обяд в стола на „Транспортейшън Билдинг“. Колко нервно се бе държала Сам около Амир. Стори ми се, че оттогава са минали хиляда години.

— Когато бяхме в лодката на Харалд — спомних си аз, — каза, че семейството ти има дълга история с нордическите богове. Как? Нали баба ти и дядо ти са дошли от Ирак?

Тя хвърли още една пръчка в пламъците.

— Викингите били търговци, Магнус. Пътували навсякъде. После стигнали до Америка. Не е толкова изненадващо, че стигнали и Близкия изток. Арабски монети са били намирани в Норвегия. Най-хубавите мечове на викингите били направени по модела на сабите дамаскини.

— Но твоето семейство има по-лична връзка.

Тя кимна.

— В Средните векове част от викингите се установили в Русия. Нарекли се руси. Оттам има думата руски. Така или иначе, халифът, великият владетел от Багдад, изпратил пратеник да научи повече за викингите, да осъществи търговски контакти с тях, такива неща. Името на пратеника било Ахмед ибн-Фадлан-ибн-ал-Абас^[1].

— Фадлан като фалафелите? И ал-Абас като…

— Като мен, да. Ал-Абас означава „от лъва“. Това е моят клон на семейството. Така или иначе… — Тя извади спален чувал от раницата си. — Този ибн Фадлан водел журнал за времето, изкарано с викингите. Това е един от малкото източници за тях от онзи период. Оттогава насам семейството ми и викингите ми са преплели историята си. През вековете роднините ми са имали много странни срещи със… свръхестествени същества. Може би затова мама не бе изненадана, когато установи кой е баща ми.

Тя простря спалния чувал до огъня.

— Затова на Самира ал-Абас никога не било писано да има нормален живот. Край.

— Нормален живот — повторих аз. — Вече дори не знам какво означава това.

Погледна ме сякаш иска да каже нещо, след това промени мнението си.

— Ще лягам да спя.

Имах странна визия за предците си, средновековните Чейс и средновековните ал-Аббас, които седяха край лагерен огън в Русия преди дванайсет века и сравняваха бележките си за това как северните богове объркали живота им, може би, докато Тор е хъркал на легло от кожи до тях. Семейството на Сам може и да бе преплетено с боговете, но моята валкирия вече бе преплетена и с моето семейство.

— Ще се оправим — обещах. — Не знам какво е да си нормален, но ще направя каквото мога, за да ти помогна да си върнеш това, което искаш. Място сред валкириите, брак с Амир, лиценз за пилот. Каквото и да ми коства.

Тя ме загледа, все едно съм я заговорил на чужд език.

— Какво? — попитах. — Да нямам козя кръв по лицето?

— Не. Всъщност да, имаш козя кръв по лицето. Но не е това. Просто се питам кога някой за последно ми е казал нещо толкова мило.

— Ако искаш, утре мога да се върна към обидите — казах, — но сега лягай да спиш. Сладки сънища.

Сам се сви край огъня. Снегът натрупа леко по ръкава на палтото й.

— Благодаря ти, Магнус. Но не ми трябват сънища. Не и в Йотунхейм.