Рик Риърдън
Мечът на лятото (1)

Първа глава
Добро утро!

Ще умреш.

Да, знам. Вие искате да четете как умирам в агония, а после да кажете:

— Леле, звучи страхотно, Магнус! Може ли и аз да умра в агония!

Не. Просто не.

Не скачайте от покриви. Не тичайте по магистралите. Не се подпалвайте. Нещата не стават както си мислите и няма да се озовете там, където се озовах аз.

Не ви трябва да попадате в моята ситуация. Освен ако много не ви се е приискало да видите немъртви бойци, които се кълцат на ситно, мечове, които бъркат във великански носове, и тъмни елфи в изтипарски костюми, не бива дори да си мислите как да намерите вълчите порти.

Казвам се Магнус Чейс и съм на шестнадесет. Това е историята за това колко се обърка животът ми, след като ме убиха.

А денят ми започна сравнително нормално. Спях си на тротоара под един мост в градската градина, когато ме сритаха, за да ми съобщят:

— Търсят те.

Между другото, последните две години съм бездомен. Някои от вас сигурно си казват „леле, колко тъжно“! А други, „хахаха, какъв загубеняк“. Но ако ме видите на улицата, деветдесет и девет процента от вас ще ме подминат все едно съм невидим. И ще се молите:

— Дано не ми поиска пари.

Ще се запитате дали не съм по-стар, отколкото изглеждам, тъй като един тийнейджър не би трябвало да бъде увит в смрадлив спален чувал навън, по средата на лютата зима в Бостън.

— Някой трябва да помогне на това нещастно момче!

А после ще си продължите по пътя. Така или иначе, не ми трябва съчувствието ви. Свикнал съм да ми се подиграват. Още повече да не ми обръщат внимание. Затова продължавам с историята.

Скитникът, който ме събуди, е пич на име Блиц. Както обикновено, изглеждаше все едно е минал през ураган от боклуци. Рошавата му черна коса бе пълна с хартии и клечки. Лицето му имаше цвета на старо кожено седло и бе покрито със снежинки. Брадата му стърчеше във всички посоки, а по краищата на дългото палто, което носеше, се бе натрупал сняг. Блиц бе висок около метър и половина и с толкова ококорени очи, че се виждаха само ирисите им. На лицето му бе застинало изражение на постоянна изненада, от което изглеждаше все едно всеки момент може да се разкрещи.

Премигнах през гурелите на очите си. Вкусът в устата ми бе на престоял хамбургер. Спалният ми чувал бе топличък и аз наистина не исках да излизам от него.

— Кой ме търси?

— Представа си нямам — потърка нос Блиц. Той бе чупен толкова много пъти, че изглеждаше назъбен като мълния. — Но пускат снимки с името ти.

Проклех. Мога да се оправям с полицията и охраната на парка. Социални служби, доброволци, пияни колежани, наркомани, които търсят да притиснат някой малък и слаб — с такива се справям все едно са меню палачинки с портокалов сок.

Но ако някой знае името ми и как изглеждам — това вече не е на добре. Може би хората от приюта се сърдят, че им счупих уредбата (мразя коледни песни). Може би някоя охранителна камера ме бе заснела как крада в киното (трябваха ми пари за пица). А може би, колкото и невероятно да звучеше, полицията все още ме търсеше, за да ме разпита за убийството на майка ми.

Опаковах си нещата, което ми отне около три секунди. Сгънал спалния чувал и го прибрах в раницата си заедно с четката за зъби и резервните чифтове бельо и чорапи. Освен дрехите на гърба си, това бе всичко, което притежавах. С раница на рамо и качулка, спусната ниско над лицето ми, можех лесно да се слея с трафика. В Бостън бе пълно с колежанчета, а някои от тях бяха дори по-мърляви и млади на вид от мен.

— Къде видя тия хора със снимките? — обърнах се към Блиц.

— На улица „Бекън“, идват насам. Бял мъж на средна възраст и младо момиче, вероятно дъщеря му.

— В това няма смисъл — намръщих се аз, — кой…

— Не знам, хлапе, но трябва да вървя.

Блиц присви очи към залеза, който бе оцветил огледалата на небостъргача в оранжево. Поради причини, които не можех да разбера, Блиц мразеше дневната светлина. Може би бе най-ниският и набит бездомен вампир на света.

— Върви да видиш Харт. Той е на площад „Копли“.

Опитах да не се ядосвам. Местните бездомни на шега наричаха Харт и Блиц мои мама и татко, понеже около мен винаги бе поне единият от двамата.

— Благодаря — казах аз, — но ще се оправя.

— Не знам, хлапе — прехапа нокътя на палеца си Блиц, — не и днес. Трябва да внимаваш.

— Че защо?

Той погледна през рамото ми.

— Идват!

Не видях никого, а когато се обърнах Блиц бе изчезнал.

Мразех, когато прави така. Просто „Пуф“ и го нямаше. Все едно е нинджа. Бездомен вампир нинджа.

Сега имах следния избор — да отида на площад „Копли“ при Харт или да се отправя към улица „Бекън“ и да опитам да забележа хората, които ме търсят.

Описанието на Блиц бе разпалило любопитството ми. Бял мъж на средна възраст и младо момиче ме търсят рано сутринта по изгрев, посред зима. Защо? Кои бяха те?

Отправих се към края на езерцето. Почти никой не поемаше по пътеката под моста. Можех да се скрия от едната страна на хълма и да забележа всеки идващ по горния път без той да ме види.

По земята се посипа сняг. Небето бе толкова синьо, че те заболяваха очите, като го гледаш. Голите клони на дърветата изглеждаха като потопени в стъкло. Вятърът навяваше през слоя дрехи, които носех, но студът не ми пречеше. Мама обичаше да се шегува, че съм наполовина полярна мечка.

— По дяволите, Магнус — скарах се сам на себе си.

Дори след две години спомените ми за нея бяха като минно поле. Стъпех ли върху такъв, губех самообладание.

Опитах да се съсредоточа.

Мъжът и момичето идваха към мен. Рошавата коса на мъжа падаше над яката — не все едно я е пуснал нарочно, а все едно го е домързяло да се подстриже. Изражението на лицето му напомняше това на един от помощниците в училище: Знам, че някой ме е наплюл, но нямам представа кой.

Обувките му също бяха тотално неподходящи за бостънската зима. Чорапите му бяха в различни оттенъци на кафявото. Вратовръзката му изглеждаше като да си я е слагал в пълен мрак.

А момичето определено му бе дъщеря. Косата й бе също толкова плътна и обемна, макар и в по-светъл оттенък на русото. Бе облечена по-разумно, с ботуши за сняг, дънки и анорак, с оранжева риза, подаваща се изпод него. Изражението й бе ядосано, но решително. Стискаше няколко снимки, все едно са контролни, на които са я оценили несправедливо ниско.

Ако тази ме търсеше, значи не исках да бъда намиран. Беше си страховита.

Не можех да разпозная нея или баща й, но нещо в главата ми се размърда като магнит, опитващ се да изтегли стар спомен.

Баща и дъщеря спряха там, където пътят се разделяше. Огледаха се, все едно тепърва осъзнават, че стоят по средата на изоставен парк в безбожно ранен час посред най-лютата зима.

— Това е невероятно — каза момичето, — искам да го удуша.

Предположих, че говори за мен, затова съвсем се свих.

— Трябва да избегнем убийството му — въздъхна баща й, — пада ти се вуйчо, в края на краищата.

— И все пак? — Настоя момичето. — Две години? Татко, как е могъл да не ни го каже цели две години?

— Не мога да си обясня действията на Рандолф. Никога не съм го разбирал, Анабет.

Поех си толкова рязко въздух, че се уплаших да не са ме чули. Сякаш от мозъка ми бе вдигнат капак и спомените от времето, когато бях на шест, ме заляха.

„Анабет.“ Това означаваше, че русолявият мъж с нея е… вуйчо Фредерик?

Спомних си последния Ден на благодарността, който изкарахме със семейството. Двамата с Анабет се криехме в библиотеката на имението на Рандолф и играехме на домино, докато възрастните си крещяха на долния етаж.

— Късмет имаш, че живееш с майка си — бе казала Анабет, докато подреждаше още едно домино върху миниатюрната си сграда. Бе много добро, с колонки отпред, като храм, — аз ще трябва да бягам.

Не се и съмнявах, че е сериозна и бях удивен от увереността й.

А после вуйчо Фредерик бе дошъл на прага със стиснати юмруци. Мрачното изражение на лицето никак не си отиваше с ухиления елен на пуловера му.

— Анабет, трябва да вървим.

Тя ме бе погледнала. Сивите й очи бяха прекалено свирепи за първокласник.

— Пази се, Магнус.

С едно бутване на пръста събори своя домино храм. И това бе последният път, когато я видях. След това мама бе категорична.

— Не искам да имаш нищо общо с вуйчовците си, особено Рандолф. Няма да му дам това, което иска. Никога!

Така и не ми обясни какво е искал Рандолф и за какво се бяха скарали той и Фредерик.

— Трябва да ми се довериш, Магнус. Опасно е да си около тях.

Вярвах на майка си. Дори след смъртта й не се свързах с роднините си.

Но сега те искаха да се свържат с мен.

Рандолф живееше в града, доколкото знаех обаче Фредерик и Анабет още си бяха във Вирджиния. Но ето че бяха дошли тук със снимки с името ми. Откъде бяха намерили моя снимка?

Главата ме заболя така, че пропуснах част от разговора им.

— … да намерим Магнус — казваше вуйчо Фредерик, след което провери смартфона си. — Рандолф е в приюта на южния край. Казва, че няма късмет. Трябва да проверим този в парка.

— А той откъде е сигурен, че Магнус е още жив? — попита тъжно Анабет. — Няма го две години? Може да е замръзнал в някоя канавка!

Част от мен се изкуши да изскочи от скривалището и да извика:

— Изненада!

Макар да не бях виждал Анабет от десет години, не ми бе приятно да я гледам притеснена. Но след толкова дълго време на улицата бях научил по трудния начин, че никога не влизаш в ситуация без да знаеш какво става.

— Рандолф е уверен, че Магнус е още жив — каза вуйчо Фредерик — и е някъде в Бостън. Ако животът му наистина е в опасност…

Продължиха по улица „Чарлз“, а вятърът разнесе звука от гласовете им.

Аз вече треперех, но не от студа. Исках да настигна Фредерик, да го завъртя към себе си и да попитам какво всъщност става. Откъде Рандолф знаеше, че съм още в града? Защо ме търсеха? И защо животът ми бе в по-голяма опасност, отколкото преди?

Но не ги последвах. Спомних си последното нещо, което мама ми беше казала. Не исках да използвал противопожарния изход и да я изоставя, но тя бе стиснала ръцете ми, след което ме принуди да я погледна.

— Бягай, Магнус! Нямай вяра никому. Аз ще те намеря. И каквото и да става, не искай помощ от Рандолф!

После, преди да изскоча през прозорците, вратата на апартамента ни стана на трески и два чифта пламтящи сини очи се появиха от мрака…

Прогоних спомена и се загледах подир вуйчо Фредерик и Анабет, които се отдалечиха, преди да завият на изток към „Комън“.

Вуйчо Рандолф… По някаква причина той се бе обадил на Фредерик и Анабет. Бе ги извикал в Бостън. През цялото това време те не бяха знаели, че мама е мъртва, а аз изчезнал. Изглеждаше невероятно, но ако бе вярно защо Рандолф им бе казал чак сега?

Нямаше как да узная, без да се изправя очи в очи с него. Имението му беше в залива Бек, недалеч от мястото, на което се намерих. Според Фредерик Рандолф не бе у тях. Бе някъде в южния край на града и ме търсеше.

Нищо не даваше по-добро начало на деня от влизане с взлом, затова реших да посетя китния му дом.