Джон Лескроарт
Клетвата (9)

8

Глицки бе живял в този двустаен апартамент в центъра в продължение на двайсет години. Сега с благословията на Контрола върху наемите и последния скок в цените на недвижимите имоти в Сан Франциско той знаеше, че ще живее в него до смъртта си. Дори ако собственикът продадеше жилището, новият стопанин не би могъл да го накара да се изнесе, освен ако не искаше сам да се нанесе в него, но това би отнело безкрайно дълго време и би му струвало цяло състояние. Наемът на Глицки не можеше да се покачи с повече от един незначителен процент. А като се имаше предвид, че сега преустроените апартаменти с една спалня вървяха някъде по половин милион долара където и да е в града, той знаеше, че никога нямаше да може да си позволи да си купи жилище. Сега плащаше наем по-малко от хиляда долара месечно за жилище, което беше в една тиха задънена улица, в една наистина красива, оградена с дървета кооперация на север от езерото. Задният му двор гледаше към зеления пояс и пътеката за тичане, граничеща с „Пресидио“, така че той често се събуждаше от чуруликащи птици, а не от вой на сирени. Нерядко му се случваше да види елени и миещи мечки. Не се заблуждаваше — даваше си сметка, че е един от големите късметлии.

И все пак не можеше да се каже, че живее в аристократичен разкош. Не бе в състояние да си представи лесно аристократичен разкош на сто и двайсет квадратни метра, особено когато тази площ е разделена на три спални, кухня и всекидневна. Въпреки това заедно с Фло бяха отгледали трите си момчета тук. Липсата на място тогава никога не беше проблем и преди, и сега. През последните няколко години с него и Орел бе живяла една икономка на име Рита Шулц, която спеше зад параван във всекидневната. Сега Рита я нямаше, поради което всекидневната изглеждаше огромна. Шестнайсетгодишната Рейни, дъщерята на Трея, бе заела онова, което за кратко бе „стаята с телевизора“, от другата страна на коридора, зад кухнята. Имаха достатъчно място.

Бе седем и половина сутринта и двете деца бяха отишли на училище. Глицки и Трея пиеха чай, като четяха вестника на кухненската маса, която не бе достатъчно голяма, за да разтворят отделните приложения. Затова играеха някаква безмълвна игра, като си покриваха един на друг част от страниците всеки път, когато някой от двама им обърнеше нова. Когато Трея направи това за четвърти път, покривайки дългата статия за последните вести относно водните валежи на Марс и тяхното евентуално значение, която Глицки четеше, той остави чашата си на масата, пресегна се и много нежно скъса виновната страница през средата. После я пусна на пода.

— Ти си много забавен човек — каза тя. — Пет пари не давам какво говорят другите.

— Има ли хора, които не ме намират за забавен?

— Срещат се, бих казала.

Глицки поклати глава.

— Трудно ми е да го повярвам. Харди ми каза същото миналата година.

После пусна една смешна усмивка, която белегът му направи гротескна.

— Обаче ако пак сложиш една страница над моята, преди да си довърша статията, ще ти изтръгна сърцето.

— Трябва ни по-голяма маса.

Той се опитваше да поднови четенето, но спря отново и хвърли поглед към нея.

— Да, наистина, но ще ни трябва и по-голяма кухня, която да я побира. И тогава какво се получава?

— Може да съборим някоя от стените тука… Не, сериозно. Освен това…

Звънецът на вратата я прекъсна и тя погледна часовника си.

— Кой ли може да е?

— Някое от децата е забравило нещо.

Ейб се изправи и тръгна към вратата.

— Не — изправи се той, — за работа ще е. Добро утро, Дарел. Станал си рано. Къде е Харлен? — И след това попита: — А как разбра къде живея?

* * *

Дарел обясни, че Харлен Фиск знае адреса отнякъде и му го беше показал. Така че тази сутрин, тръгвайки към центъра от „Сийклиф“, Брако бе минал покрай апартамента на Глицки и бе решил да спре и може би да им спести обратния път.

Сега, докато пътуваха, лейтенантът му седеше до него и подлагаше на изпитание търпението му.

— Така, нека да си изясня нещата. Бил си на улицата пред къщата на господин Маркъм почти до десет часа снощи и след това си решил, че е твърде късно да влезеш и да започнеш да задаваш въпроси. А защо си смятал да задаваш въпроси?

— Вие казахте, че нещата започват в семейството.

— Това е така.

— Затова смятах да разговарям с тях, ако е възможно. Но бяха идвали много хора за съболезнования и така нататък и си дадох сметка, че семейството трябва да е прекарало дълъг и тежък ден, затова си казах, че ще ги оставя да си починат малко. Нещата можеха да изчакат до днес.

— И беше там отново днес кога? В шест и половина?

— Отиваше към седем. Помислих си, че децата все пак ще отидат на училище, затова исках по възможност да ги хвана преди това. Не очаквах така или иначе който и да е там да спи много добре.

— Но никой не отговори?

Брако хвърли поглед към съседната седалка.

— Първия път, когато просто почуках, нямаше нищо, затова реших, че може би още спят. Изчаках двайсетина секунди и позвъних четири или пет пъти, след това зачаках. — Той се поколеба. — Бяха си вкъщи, когато тръгнах, лейтенанте. Доктор Кенсинг току-що бе излязъл от посещение при тях. Сигурен съм деветдесет и девет процента, че са останали да спят там. Не знам защо не отвориха. Мисля, че поне трябва да съм ги събудил.

Кръстосал ръце, Глицки само кимаше. Не знаеше дали в къщата на Тим Маркъм изобщо се случва нещо. Смяташе за напълно възможно домашните му да са проспали и чукането на вратата, и звъненето на Брако. Бе виждал близки на жертви на убийство, изтощени физически и емоционално съсипани, да спят по цял ден, че и повече. Или пък може да са решили просто да не отварят вратата на непознат мъж рано призори.

Но, от друга страна, Глицки бе доволен, че инспекторът му бе показал такава инициатива, дори ако насоката й се бе оказала безплодна. Много скоро щяха да узнаят.

Бе поредната студена ясна утрин. Паркираха точно пред двуетажната къща и се отправиха към входния портал — застлано с камъни и плочи пространство, по-дълго и по-широко от всекидневната на Глицки. Брако почука, после натисна звънеца. Бумтящ гонг от три тона, който ясно се чуваше през вратата.

— Не мисля, че биха проспали това, нали?

Глицки се протегна и натисна отново копчето. Изчакаха. След още един опит и още една минута Ейб каза на Дарел да остане на място и отиде да огледа около къщата. Капаците на предните прозорци бяха затворени, но през прозорците на гаража видя две коли, паркирани на местата си. Като отвори портата в оградата на задния двор, бе поразен от тишината и бързо отиде до прозореца на задната врата. В далечния край на антрето се виждаше голямо куче, което изглеждаше заспало на пода, и Глицки почука силно няколко пъти. Кучето не помръдна.

Вече почти на бегом заобиколи обратно до предната част на къщата и завари една жена, присъединила се към Брако на входа. Погледна часовника си и видя, че е точно осем часът. Забави крачка, приближи се до входа, извади значката си и се представи. Жената бе Анита Тонг. Както предполагаше, това бе прислужницата, дошла на работа за през деня.

— Очаквахте ли госпожа Маркъм да бъде у дома тази сутрин?

Анита Тонг кимна.

— Господин Маркъм почина вчера. Къде би могла да отиде?

— Не зная — каза Глицки. — Вас питах.

Отговор не последва.

Вече притеснена, тя кимна, хапейки долната си устна. Порови в дамската си чанта, извади връзка ключове и ги изпусна на плочите.

— Извинете — каза тя, като ги вдигна. — Заповядайте. Този.

Глицки се обърна към инспектора.

— Дарел, остани тук. Госпожо Тонг, вие изчакайте също тук с инспектор Брако. Разбрахте ли ме? Не влизайте вътре.

След това Глицки отвори вратата и се озова в широко, светло, кръгло фоайе. От лявата му страна се откриваше просторна стая и той влезе няколко крачки в нея, като се огледа. Всичко изглеждаше наред. Трапезарията оттатък, фоайето с официалната маса и свещника също изглеждаха нормално, както и ъгълът за закуска до нея.

Обаче навсякъде цареше тишина. Мъртва тишина.

Върна се през трапезарията и се отправи към кухнята. Не беше направил и крачка навътре, когато видя тялото на жената, проснато настрани. На пода до главата й имаше пистолет. Стигна до нея с няколко големи крачки, като избягваше локвата засъхваща кръв, и коленичи за миг. Видя източника на кръвта — дупчица, ниско долу в скалпа, зад дясното ухо. Макар че нямаше никакво съмнение, докосна студената кожа на врата й, след това извади пистолета си и започна да оглежда останалата част от къщата. Две минути по-късно отиде до телефона, окачен на стената в главната спалня на горния етаж и набра номера, който знаеше най-добре.

* * *

Екипът за оглед на местопрестъплението бе работил в къщата вече час и сега неговият шеф, сержант Джак Лангтри, вървеше през зелената поляна пред къщата към Глицки, който стоеше там заедно с неколцина служители от съдебномедицинския отдел и полицията. Слънцето вече се бе вдигнало, но още не бе напекло забележимо. Всички мъже, стоящи наоколо, си държаха ръцете в джобовете.

По произход Лангтри беше от Австралия и в нормални условия бе добросърдечен, приличащ на ръгбист тип, наближаващ четирийсетте. Днес лицето му изглеждаше някак изкривено и нервно. Докато вървеше, той сякаш се полюшваше от една страна на друга, почти като пиян. Глицки се отдели от слятата обща маса и го пресрещна през средата на ливадата.

Лангтри въздъхна и притисна слепоочията си с една ръка. Подритна пръстта, вдигна поглед и се загледа към хоризонта.

— Знаеш ли кое беше едно от нещата, които най-много обичах в тази страна, когато за пръв път дойдох тук? Липсата на ограничения за това кой може да има оръжие. Но май стигам до момент, когато ще си променя вижданията. Да държиш оръжие в къща, където има разстроени хора… По дяволите, колко често съм го виждал това. Тъпи нещастници.

Глицки смяташе, че разбира какво стои зад думите на Лангтри, но моментът не беше подходящ за гадаене. Искаше да има яснота по позицията на екипа за оглед на местопрестъплението.

— Какво мислиш, че се е случило там, Джак?

Лангтри се почеса под яката на ризата и погледна отново към яркосиньото небе. Когато погледът му се върна отново на Глицки, той вече беше възстановил професионалната си форма.

— Оръжието е на Маркъм. Намерихме регистрацията в същото чекмедже, където вероятно го е държал, в кабинета му до кухнята. Бе точно до ръката й.

— Добре. Значи — неговият пистолет в нейната ръка. Какво означава това?

— Само по себе си, не мога да кажа със сигурност. Лабораторията може да ни каже нещо, което не знаем.

— Различно от какво?

— Различно от това, което изглежда.

Глицки изчака секунда.

— Сега какво, Джак, ще играем на Двайсет въпроса?

— Ти задаваш въпроси, Ейб. Ако искаш да знаеш какво мисля аз, можем направо да стигнем дотам. Ликвидирала ги е всички, после се е самоубила.

— Карла?

— Така ли се казва?

— Да.

— Убила е и децата си?

Лангтри прие малко отбранителен тон.

— Да не искаш да ми кажеш, че никога не си виждал такова нещо?

— Виждал съм го много пъти, Джак. Но може би не точно така.

— Не точно как?

Глицки обаче установи, че не може съвсем ясно да напипа какво точно го смущава в тази история.

— Не зная, Джак. Може би си въобразявам. Фаро намери ли нещо?

Фаро бе Ленард Фаро, техникът от лабораторията за оглед на местопрестъпленията.

Лангтри кимна.

— Още е там. Можеш да говориш с него. Ако искаш моето мнение, най-вероятно нещата са такива, каквито изглеждат. Освен ако ти знаеш нещо, което аз не знам.

Това бе въпрос и Глицки поклати глава.

— Защо обаче? Защо цялото семейство?

Но това не затрудни Лангтри.

— Съпругът й е умрял вчера, нали? Поне така чух.

— Да. Блъснат от кола, която е избягала.

— И може би са имали проблеми преди това?

— Не зная. Чул ли нещо такова?

— Не. Но такава е обикновено картинката. Знаеш го не по-зле от мен.

— Може би не — отвърна Глицки, макар да си мислеше, че го знае. — Кажи ми.

Лангтри погледна косо към небето отново, подреждайки мислите си.

— Светът е прекалено ужасен, за да се живее в него. Има прекалено много болка. А и така или иначе нищо няма смисъл. Така че тя им спестява всичко това. Прави им услуга, може би.

Глицки знаеше, че това е стандартното обяснение. И по-рано през дългия си стаж бе виждал разстроени жени да убиват близките си. Бе чел или чувал за няколко други подобни случая. Винаги бе трудно да приемеш или да си представиш нещо такова. Но в рамките на неговия опит тези събития, колкото и ужасни да бяха, съдържаха нещо по-различно. Някакъв по-непосредствен и може би по-болезнен импулс, отколкото просто смъртта на съпруга.

Спомни си — беше преди няколко години — петчленно семейство, което бе избягало от Виетнам. Най-голямото момче, тийнейджър, беше умряло в лодката. По-късно, няколко месеца след пристигането им, когато живеели натъпкани в едностайно жилище, влиза един гангстер от Китайския квартал, взема някои вещи и после, може би ядосан, че семейството няма повече неща за крадене, застрелва съпруга. На следващия ден майката задушила двете си малки деца и после си прерязала вените.

Беше видял и друга млада жена в така наречения „случай с горящото легло“. Приятелят й я биел и тя най-накрая го застрелва, докато спи, след което извършва същото с бебето си и със себе си. Преди около две години една страдаща от депресия и мания за самоубийство жена на име Гери Патечик — кой знае защо си спомняше името й — бе дала на себе си и на две от трите си деца свръхдоза барбитурати в млечен шейк, след като съпругът й я беше напуснал и бе подал молба за развод.

Така че Глицки бе виждал такива неща. Самият факт на „убийство-самоубийство“ не бе непознат, не бе дори и извънредно необичаен, като се има предвид отблъскващият му характер. Но във всички други случаи, които бе видял или за които бе чул, имаше един момент на стигане до краен предел, който изглежда липсваше тук. Освен това досега никога не бе виждал или чувал жертвите да са тийнейджъри — винаги ставаше дума за малки деца. Това бе едно очевидно добре семейство без проблеми, което просто беше изгубило бащата. Трагично — да, но нима Карла Маркъм е била така близо до това пълно и дълбоко отчаяние, за което изглежда всичко свидетелстваше, и същевременно е била в състояние да посрещне немалък брой хора тук предишната вечер? Трудно му бе да си представи това.

— Мамка му, Ейб! — внезапно възкликна Лангтри и се обърна към къщата, като че ли търсеше в нея някакви отговори. — Мамка му, колко е тъпо!

Глицки не обичаше ругатните, но разбираше избухването на Лангтри. В къщата бяха умрели четирима души — жената и трите й деца, застреляни в леглата си на горния етаж. Като се добави смъртта на Тим Маркъм от вчера, това означаваше цяло едно семейство, ликвидирано в рамките на двайсет и четири часа.

— Стига, Джак — каза той. — Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш?

— Не. Всичко там е тихо и мирно като в някаква гробница. Та то си е точно това — скапана, гадна гробница. Господи!

В този момент една жена от екипа за оглед на местопрестъплението се появи на вратата, носейки на ръце отпуснатото като парцалена кукла тяло на кучето на семейство Маркъм, голям и красив голдън ретрийвър. Глицки наблюдаваше как жената, приведена от тежестта, пресече портала с каменните плочи. Лангтри направи крачка към нея, извика „Каръл!“, но бе спрян от гневния й поглед. В безмълвния си плач тя нямаше нужда от никаква помощ. На тротоара постави безжизненото тяло отзад в една от линейките, все още паркирани там, после отиде до една от патрулните коли, седна вътре и затвори вратата зад себе си.

Глицки потупа бързо и дружелюбно Лангтри по рамото, когато се размина с него, после прекоси ливадата и влезе през централния вход.

* * *

Вътре откри Ленард Фаро, специалистът от лабораторията за оглед за местопрестъплението, който стоеше до умивалника в кухнята. С тъмна и къдрава коса, тънък мустак и малко златно кръстче на ухото, Фаро стоеше с кръстосани ръце и крака, с вид на небрежно нетърпелив човек. Фотографът правеше снимки и Фаро като че ли го изчакваше да свърши. Глицки спря за секунда на входа на кухнята, хвърли още един поглед към тялото на госпожа Маркъм, после се доближи към стоящия до умивалника Фаро.

— Джак Лангтри ми каза, че тя е стреляла с пистолета — започна той.

Фаро изви глава настрани.

— Възможно е. Ето го там. Достатъчно близо.

Пистолетът лежеше на пода, на около педя-две от дясната ръка на Карла.

— С дясната ръка ли си служи? — попита Глицки.

Невесел смях.

— Ще трябва да питаш нея.

Глицки реши, че си заслужава отговора.

— Защо не ми кажеш каквото си научил? Така ще ме предпазиш от задаването на други глупави въпроси.

Фаро замълча за секунда, после се изпъна.

— Имаш ли нещо против, ако излезем оттук? Гледката омръзва след час-два.

После прекоси кухнята, премина през голямата трапезария, после през фоайето, където предната врата беше все още отворена и през нея влизаше свеж въздух.

— Добре. Оръжието е револвер двайсет и втори калибър с шест патрона, макар че намерихме само пет гилзи, което съвпада. Според мен е започнала горе със сина си.

— Защо смяташ така?

— Това е единственият изстрел, който се е опитала да заглуши. Стреляно е през възглавницата.

— Ясно. И после какво?

Фаро посочи нагоре. Трапезарията беше обширна и отворена. Таванът й беше на близо седем метра височина, с голям прозорец на покрива. По средата на тази височина около страните на стаята един парапет обозначаваше пътеката към стаята на втория етаж.

— Следващата стая, там накрая — обясни Фаро. — Там са спели момичетата. Близначки. Изглежда след това е влязла там. Не е имало смисъл да се опитва да заглушава първия изстрел, така че вероятно просто е минало бързо.

— После е слязла долу и се е самоубила?

— Преди това кучето — поправи го Фаро.

И изведнъж незначителната подробност, която не можеше да фокусира по-рано в разговора си с Лангтри, проблесна пред Глицки. Дори ако Карла Маркъм смяташе, че светът е прекалено жесток за нея и нейните деца, защо ще застрелва кучето си? Положително не за да му спести страданията, ако продължи да живее. Далеч по-типично щеше да бъде да има оставена бележка до роднина или близък приятел с молба да се погрижи за кучето.

— Господине — попита Фаро, — казахте ли нещо?

— Просто си говоря на себе си, Лен. А нейната собствена рана?

— Зад ухото, от дясната страна. Всичко съвпада. Но няма изходна рана, така че не мога да гадая за траекторията. Страут трябва да проучи всичко това.

— Сигурен съм, че ще го направи — съгласи се Ейб. — Но може ли да те попитам нещо, Лен. Ти подкрепяш виждането на Джак за убийство и самоубийство, така ли да те разбирам?

Но анализаторът поклати глава.

— Тук сме още далеч от приключване, господине. Не виждам нищо, което да изключва подобна възможност, това бих могъл да кажа. Изглежда, че с пистолета е стреляла тя. Никъде няма никакви признаци на борба.

Вдигна рамене, после ги спусна.

— Но не зная. Ако имате по-добро предположение, готов съм да потърся където пожелаете.

— Не знам дали е по-добро предположение — отвърна Глицки, — но ще помоля Страут да провери много внимателно за траекторията и да разбере дали жената си е служила с дясната ръка.

И със собствената си дясна ръка Глицки посочи към участъка зад дясното си ухо.

— Изглежда малко неудобно, не смятате ли?

* * *

Харлен Фиск беше извикан от центъра и се бе присъединил към колегите си тук, в къщата, където Глицки им беше възложил да разговарят с Анита Тонг. Сега лейтенантът се присъедини към тримата, които се бяха събрали около масата в къта за закуска.

Прислужницата беше все още видимо разстроена. Когато Глицки бе излязъл от къщата в началото, след откриването на телата, тя почти бе припаднала на плочника, щом чу новината, която й се бе сторила непонятна. Първите няколко минути се връщаше към едни и същи въпроси, спорейки след това с отговорите. Какво значи това „мъртви“? Глицки сигурно греши. Не иска да каже, че те са всички мъртви, нали? Как така всички ще са мъртви, това не е възможно. Не и Йън, най-големият, на седемнайсет години. Той бе достатъчно голям, достатъчно силен, справяше се с всичко, почти мъж вече. Положително би чул, ако някой влезе в стаята, и би се събудил, нали? Сигурен ли беше Глицки, че е видял и двете момичета — Клоуи и Сиги? Може би не е погледнал. Не би ли се върнал горе, за да провери отново? Можеше да има някой все още жив. Анита Тонг бе дребна, възпитана жена. Бе част от домакинството на семейство Маркъм от седем и половина години. Те бяха единствените й работодатели. Живееше на две мили на юг, в Сънсет Дистрикт, и работеше в къщата пет дни седмично — понеделник и вторник й бяха почивни — от осем сутринта до шест следобед.

Като придърпа един стол, Глицки го постави с облегалката напред и го възседна. Хвана историята на госпожа Тонг от момента, когато разказваше на инспекторите, че е предложила да остане за през нощта — той прие, че става дума за миналата нощ — и че слава богу не бе останала.

— Но Карла… госпожа Маркъм… каза, че тя и децата ще се оправят, аз трябвало да си тръгвам. Не очакваха повече посетители.

— Колко души имаше, когато си тръгнахте? — попита Брако.

Госпожа Тонг се замисли за момент.

— Основно обичайната й компания за кафе. А това значи шест други жени. Срещат се всеки петък сутринта. Мисля, че когато научиха, че господин Маркъм… както и да е, те донесоха някакви съдове с храна и си помислих, че може би тя ще поиска да остана, за да ги стопля и да сервирам. Обаче това не стана.

Фиск кимаше, като че ли всичко казано имаше някакво значение. Брако си водеше бележки на сноп жълти листи. С изненада и облекчение Глицки отбеляза, че новите му момчета поне бяха сложили касетофон на масата. Но също така виждаше, че не бяха стигнали много далеч, след като всички отговори на Тонг бяха от този характер. Реши да се обади, да фокусира малко нещата, може би и да им даде малко урок, докато бе там.

— И така, госпожице Тонг — каза той внимателно, — по кое време си тръгнахте?

— Госпожа Тонг — поправи го тя. — Малко преди седем.

— И в къщата, когато си тръгвахте, се намираха само госпожа Маркъм и шестте й приятелки? Никой друг?

Тя се обърна с лице към него.

— Е, и децата, с двама техни приятели. Всъщност, приятели на Йън, не на момичетата.

— Двама, казвате.

— Мисля, че да. Тийнейджъри. Седяха вътре.

— Значи двама приятели на Йън — повтори Глицки. — Знаете ли имената им?

— Единият беше Джоуел Бурил. Постоянно е тук. Другият мисля, че беше Марк, но… — Тя поклати глава.

— А имената на дамите, които се събирали на кафе? — попита Глицки.

Това беше по-обещаващо и госпожа Тонг леко се ободри.

— Ами, най-напред Рут Фицпатрик. Също Джейми Рат. А, и дъщеря й Лекси също бе тук. Тя е в класа на Клоуи. Джейми живее наблизо, зад ъгъла. Мога да ви покажа.

Глицки даде знак с ръка, сигнализирайки на Брако, че трябва да запише тези имена. После продължи към госпожа Тонг:

— Това ще бъде добре, когато свършим тук, ако не възразявате. Сега по отношение на останалите гости. Имаше ли някой друг, когато си тръгвахте? Или бяха само компанията за кафе и приятелите на Йън? И съученичката на Клоуи?

— Е, разбира се, помощникът на господин Маркъм бе там през цялото време — Брендън. Той плачеше и плачеше на моменти по-лошо и от госпожа Маркъм. Бе дошъл и съседът Франк Хусик. Той е много мил човек. Научил за господин Маркъм от радиото и дойде веднага да види дали не може да помогне с нещо.

Госпожа Тонг отвори очи за миг, после кимна на себе си.

— Това са всички, докато бях тук. След това не знам.

— Значи не сте видели доктор Кенсинг? — попита Глицки.

Изражението на госпожа Тонг беше показателно. В реакцията й видимо имаше разпознаване и, както се стори на Глицки, шок.

— Изненада ли ви идването тук на доктор Кенсинг?

Бе й необходим един момент, за да произнесе само „Ами…“ и да замълчи.

Инспекторите изчакаха. Най-накрая тя сви рамене и призна:

— Да, може да се каже.

— И по каква причина?

Госпожа Тонг започваше да потъва в себе си. Главата й леко се бе смъкнала между раменете.

Глицки настоя:

— Познавате ли доктор Кенсинг, госпожо Тонг? Беше ли той приятел на семейството?

— Не точно приятел, не. Не го познавах, но името… Името ми е познато.

Глицки не беше помествал стола си, но някак се създаваше впечатлението, че се е приближил към нея.

— И не очаквахте той да намине? Защо така?

Преди госпожа Тонг да успее да сглоби някакъв отговор, един от инспекторите прекъсна разговора. Нетърпелив да покаже какво е научил, Брако се намеси:

— Бил е дежурен в интензивното отделение, когато Маркъм е починал. Вероятно му се е струвало редно.

Погледът на Глицки би могъл да смрази и пламък. Той обаче отново се обърна меко към събеседничката си.

— Госпожо Тонг, извинете. Какво щяхте да кажете? Защо не сте очаквали посещение от доктор Кенсинг?

— Просто… — Бе доловила напрежението между Глицки и неговите инспектори и това не я правеше по-спокойна. — … Не знам — приключи тя.

В някаква степен това интервю и обажданията на Фиск и Брако можеше един ден да се окажат поучителни за тях — Глицки разбираше това, но в този момент то не му носеше утеха. Пред очите му един добронамерен и готов за сътрудничество свидетел си затваряше устата, защото той не бе в състояние да установи точния ритъм, което бе половината от създаването на общуване. Но все още не беше се отказал да опитва. Бе открехнала мъничко една друга врата и може би щеше да успее да я накара да отвори и нея.

— Добре — съгласи се той. — Но казахте, че доктор Кенсинг не е точно приятел на семейството. Мисля, че така се изразихте. Нали това казахте?

— Така е. Да.

— Бихте ли могли да ни кажете какво имахте предвид?

Той хвърли още един външно добронамерен поглед към помощниците си, но посланието му бе ясно и гръмко: „Мълчете и я оставете да отговаря!“.

— Ами той работеше при господин Маркъм.

— Значи като казахте, че не е точно приятел, имахте предвид, че е по-скоро служител?

Докато тя очевидно обмисляше това, Глицки поясни мисълта си допълнително:

— Но не искахте да кажете, че не е точно приятел, защото е по-скоро враг?

Изчакаха и този път огледът на мисис Тонг около масата разкри едно всеобщо, изпълнено с надежда внимание, което я подтикна към по-откровен отговор.

— Името му се споменаваше понякога — започна тя — сред Карла и нейните приятелки. Нямаше как да не чуя, когато им сервирах, нали разбирате? Всъщност не толкова неговото име, колкото името на жена му.

Внезапно друга мисъл я осени.

— Трябва ли да говоря за това? Дали не е нужно да има адвокат с мен?

Глицки незабавно се справи с това препятствие.

— Не мисля, че се налага, госпожо. Не сте направили нещо лошо, не ви заплашва никаква неприятност.

Успокоявайки я така, той веднага се върна към разпита, надявайки се, че новият въпрос ще надделее над проблема с адвоката.

— Защо се споменаваше съпругата на доктор Кенсинг по време на сбирките на кафе?

— Тя казваше, че ще се развежда с него.

Човешките отношения висяха във въздуха в неразбираема плетеница.

— Съпругата на доктор Кенсинг? — попита Глицки. — Щеше да се развежда с него?

— Не! — Госпожа Тонг разтърси глава нетърпеливо. — Карла. Госпожа Кенсинг беше… Мисля, че всички знаят това. Господин Маркъм имаше връзка с нея.

Фиск подаде бебешкото си лице напред. Целият грееше от въодушевление и предположения.

— Със съпругата на доктор Кенсинг? — попита той жадно.

„Не! — искаше му се на Глицки да отговори с най-дълбокия си сарказъм. — Със златистия си ретрийвър.“ Но се сдържа. Още веднъж обаче и наистина щеше да се наложи да им каже да се махнат. Запази собствения си глас невъзмутим:

— Искате да кажете, че съпругата на доктор Кенсинг…

— Ан.

— Окей, Ан. Тя и господин Маркъм са поддържали връзка? Искате да кажете, че връзката им не е била приключила?

— Смяташе се, че е приключила. Но после всичко избухна…

— Кога стана това?

— Преди пет-шест месеца. Тъкмо преди Деня на благодарността. Тогава Карла научи. Изрита го от къщи за две седмици. Мислех, че никога няма да се върне. Но той се върна. Тя го помоли. Ако бях аз, мисля, че надали щях да простя… Но аз съм си такава.

— Значи господин Маркъм все пак се върна?

Госпожа Тонг кимна.

— И се закле, че всичко е свършило, разбира се.

— А не е било?

— Не знам. — Повдигане на раменете. — Мисля, че Карла не беше сигурна. Но смяташе… Каза на приятелките си на кафе, че ще наеме частен детектив и че ако мъжът й продължавала се среща с онази, ще го напусне.

Настъпи дълго мълчание, след което госпожа Тонг се обърна към Глицки и подхвана нишката.

— Затова когато чух, че доктор Кенсинг е бил тук снощи, прав сте — наистина се изненадах.

Придавайки си безгрижен вид, без да се чувства така, Глицки се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Информацията за Ан Кенсинг и Тим Маркъм го накара да разгледа две основни възможности. Първо, че госпожа Маркъм може да е била в депресия доста преди миналата нощ, което би затвърдило хипотезата за убийство-самоубийство. Но и второ — че тук имаше очевиден възможен мотив за убийство.

Щеше да разгледа всяка една по-внимателно, когато намереше още време, но сега имаше още нещо, за което искаше да попита прислужницата.

— Доколкото ви е известно, госпожо Тонг, дали доктор Кенсинг е знаел за връзката между господин Маркъм и съпругата му?

— Според мен, да. Когато Карла научи, че те се развеждат…

— Кенсинг и Ан? Те сега също са разведени, така ли? Заради това?

— Не зная дали окончателно, но научих, че са се разделили. Във всеки случай, когато Карла чу, че са започнали процедурата, опита се да направи така, че господин Маркъм да не бъде споменаван в никакви документи. Следователно доктор Кенсинг трябва да е знаел, нали?