Джон Лескроарт
Клетвата (32)

31

Доктор Кент Уолтрип разказа на Харди, че направил сутрешната си визитация в интензивното — имал пациент, който се борел с лумбално възпаление — и приключил някъде около десет и четвърт, след което отишъл в клиниката да види редовните си пациенти. Там работил цял ден. Служебният телефон на Джудит Коен също бе в указателя и Харди се изненада и зарадва, когато малко след пет часа за втори пореден път днес попадна не на секретар, а на истински глас по телефона. На рецепцията се представи, обясни връзката си с Ерик Кенсинг и помоли учтиво, ако е възможно, доктор Коен да му се обади, когато получи съобщението.

— Мога да я уведомя по пейджъра веднага — отговориха услужливо отсреща. — Ако ми дадете вашия номер, просто ще го съобщя.

Две минути по-късно Харди стоеше до отворения си прозорец и гледаше надолу по улица „Сътър“, когато директния му телефон иззвъня. Добра се с три крачки до бюрото, грабна слушалката и каза името си. От другата страна на линията чу как някой рязко си пое дъх.

— Адвокатът на Ерик, нали? С него всичко наред ли е?

— Той е добре. Благодаря ви, че ми се обадихте веднага. Чудя се дали бих могъл да ви задам няколко въпроса.

— Разбира се. Ако това ще помогне на Ерик, винаги съм насреща.

— Чудесно.

Харди бе обмислил подхода си — не искаше да я подплаши — и си бе нахвърлил някои бележки. Сега, седнал, придърпа тефтера си.

— Опитвам се да установя почти минута по минута какво е правил Ерик в деня, когато Тим Маркъм беше убит.

— Полицията вече не смята, че той има нещо общо с това, нали?

— Мисля, че е по-разумно да се приеме, че все още го допуска.

Чу как тя въздъхна дълбоко.

— Не са ли разбрали що за човек е? Поне не са ли говорили с него?

— Два пъти, най-малко.

— Господи, тогава са идиоти.

— Може и да са — съгласи се Харди. — Но това са нашите идиоти. И трябва да играем с тях. Доколкото разбирам, вие също сте имали пациент или пациенти в интензивното през онзи ден. Вторник миналата седмица.

— О, спомням си деня много добре. Започна зле и продължи още по-лошо. Нали знаете как е графикът на интензивното и спешното отделение… По-рано Кенсинг бе обяснил идеята на „Парнас“ за максимална ефективност. Лекарите от клиниката „Джуда“, която е част от лекарската група „Парнас“, обикновено бяха вписани в екипа на „Портола“ и имаха грижата да се организират така, че по всяко време и в спешното, и в интензивното да има дежурен поне по един лекар. Това дежурство се определяше по график и основната му цел според Ерик бе да елиминира поне една щатна лекарска заплата от ведомостта. Другият резултат бе, че в клиниката винаги бяха с един лекар по-малко. Това не бе популярен подход.

— В общи линии — отговори Харди — има един щатен лекар, който покрива всяко отделение.

— Точно така. В много малко легла в интензивното — ако изобщо има такива — са настанени лични пациенти на тези лекари. Освен ако не са поели някого веднага от спешното или от операционната, или не става въпрос за бебе в критично състояние и нещо подобно. Както и да е, значи онази сутрин аз бях долу, в спешното, бях малко закъсняла за работа, когато тази лудост с Маркъм избухна…

— Почакайте за момент. Били сте с Маркъм в операционната? Вие сте го оперирали?

Значи, осъзна Харди, тя не просто е прелетяла през интензивното, за да отметне един пациент — била е там, в „Портола“, цялата сутрин.

— Да. Докараха го в ужасно състояние. Бях удивена, че е доживял да влезе тук, камо ли да излезе. Както и да е, пристигнах преди всичко скапана, че съм закъсняла най-напред — аз никога не закъснявам…

— Какво се беше случило? — попита бързо Харди. — Какво ви забави?

— Много глупава история, просто се успах. Точно аз, с моето безсъние. Мисля, че когато будилникът е звънял, трябва да съм го изключила, без изобщо да съм се събудила. Е, единственото хубаво на това беше, че се чувствах добре отпочинала за пристигането на Маркъм. А това ми се оказа необходимо, повярвайте ми. Макар че Фил — доктор Белтрамо — бе работил предишната смяна от десет до шест и не бе много доволен.

— Значи кога накрая стигнахте до интензивното?

— Влязох с леглото на Маркъм — вкарахме го и го настанихме там двамата с Ерик. После прескачах до горе, не съм сигурна колко, може би четири или пет пъти, преди да умре. Може би на всеки четирийсет и пет минути, всеки път, щом имах възможност да се измъкна. Все пак аз го бях спасила. Бе мой пациент. — Тя замълча за момент. — Не очаквах, че ще умре. Наистина не очаквах.

— Той не просто е умрял, докторе. Някой го е убил. — Харди се опитваше да асимилира тази неочаквана информация, която — трябваше да признае — Коен му беше предоставила съвсем доброволно. Не долавяше у нея никакво фалшиво съчувствие към Маркъм, никакво нежелание да опише своите собствени действия. — И полицията все още смята, че може да го е направил Ерик. Бяхте ли в интензивното, когато Маркъм е стигнал до син код?

— Не. Бях долу, в спешното. Макар че чух, разбира се, и веднага се върнах горе.

— Но не сте забелязвали Ерик, да кажем, десет-петнайсет минути преди това?

— Не. Последния път, когато го видях, бе в коридора с Раджан Бутан. Работи там като сестра. Бяха с един пациент на подвижно легло.

Това съвпадаше идеално с всичко, което бе чул досега за минутите непосредствено преди мониторите на господин Лектър да започнат да пищят. И това, както и по-рано, не помагаше на клиента му, освен доколкото би могло да замеси и самата Коен.

— Позволете ми да ви попитам, докторе. Ерик разказвал ли ви е нещо за посещението си при госпожа Маркъм по-късно онази вечер?

— Всъщност не. Бях заспала, когато най-после се прибра, а след това няколко дни не се засякохме. Пък и какво би могъл да каже? Сигурно е било ужасно потискащо.

Но Харди бе доловил нещо друго.

— Какво имахте предвид, като казахте „когато най-после се прибра“?

— От къщата на госпожа Маркъм, нали това питахте?

— Именно. Значи сте били у Ерик онази нощ?

Тя се изсмя.

— Вие не знаехте ли това? Оп-па, май издадох тайната. — После стана по-сериозна: — Помислих, че може да се нуждае от малко компания след такъв ден. За себе си знаех, че имам нужда.

Разтърсен от това последно разкритие, Харди с мъка контролираше гласа си.

— Значи какво се случи? Прибрахте се вкъщи след работа заедно?

Отново смях.

— Не, не. Отказали сме се да планираме нещата. И двамата сме дежурни през половината време. Смените ни са прекалено объркани. Просто отидох там и влязох. Имам ключ.

— Аха — насърчи я Харди.

— Но Ерик остана до късно в „Портола“, после отиде у госпожа Маркъм. По времето, когато се прибра вкъщи, вече бях най-после заспала.

— Отмъщението на безсънието?

— Господи, и още как! Може би защото се бях успала сутринта. Милион пъти съм си пожелавала, ако можех да променя едно нещо в живота си, освен къдравата си коса, това да е безсънието.

— Хемингуей казва, че не би се доверил на никого, който не е страдал от това.

— Да, ама вижте какво стана с него. Безсънието е просто гадно. Няма добра страна и съм наясно с това. Представяте ли си колко би било хубаво да искаш да заспиш, да си затвориш очите и мигом да те няма. За мен би било рай. Бих продала каквото е останало от душата ми за половината от това.

— Но не и вторник вечерта.

— Боже мой! — Изведнъж гласът й прозвуча така, сякаш я уморяваше самият спомен за това. — Трябва да е било един часът. А започнах да се мъча — искам да кажа в леглото — при загасена светлина, някъде около десет.

— И Ерик не се бе прибрал дотогава?

— Не. Още бе у госпожа Маркъм. Очевидно е стоял до доста късно.

* * *

Глицки протегна ръка със заповедта.

— Сега ще говорим — обяви той.

Марсел Лание беше с него и се мушна покрай тях, демонстрирайки сила, за да влезе в апартамента.

— Откъде да започна, сър? — попита той.

— От дъното към изхода, но може би най-напред спалнята. Аз ще дойда след минута-две.

— Какво търсите?

Кенсинг тъкмо се бе върнал от своя крос, още бе по маратонки, шорти и фланелка без ръкави. Когато чу звънеца, намираше се до кухненската маса и пиеше портокалов сок с лед. Сега се обърна от шума, предизвикан от Лание, който отваряше нещо отзад в стаята му.

— Не може просто така да влизате и да разбърквате всичко.

Глицки обърна заповедта към себе си, престори се, че я чете, и я завъртя отново към Кенсинг.

— Съдия Солтър казва, че мога. А и докато не съм забравил…

И му връчи и призовката от Аш.

— Какво е това?

— Покана за разговор пред големия съдебен състав. Утре в девет и половина.

— Не бива да правите това — повтори Кенсинг. — Не е редно. Господин Харди се бе споразумял с областния прокурор. Ще му се обадя.

— Моля! — Глицки прекрачи прага. — Не му е разрешено да влиза тук без наше позволение, когато провеждаме обиск. Може да вземе нещо. Но можете да му се обадите, ако искате. После двамата ще изчакате, докато свършим. Спокойно, докторе! Казах ви миналия път, че трябваше да ме пуснете, когато можеше да поговорим в по-спокойна атмосфера. Наистина не ми оставихте никакъв избор.

— Какво търсите?

Глицки зачете заповедта:

— Медицински пособия, по-специално спринцовки и лекарства по рецепта…

— Аз съм лекар, лейтенанте. Ако искате, ще отида да ви донеса всичко това. — Той се обърна и изтри потта от челото си отново. — Просто не мога да повярвам. Живеем в Америка, нали? Стават ли тук такива неща?

— По-добре се благодарете на бога, че тук е Америка, докторе, и че именно така правим нещата. Навсякъде другаде нямаше да са толкова любезни. — Глицки продължи да чете от заповедта: — Дрехи с петънца или пръски, причинени от кръв…

— Ще намерите и това. Работя с кръв всеки ден. Тя се намира в телата на хората.

Глицки вдигна поглед със зловещо изражение.

— Искам да се обадя на Харди.

— Дадено. Не бих се и опитал да ви попреча. Но той няма да влезе тук.

Още някакво тупване се дочу откъм спалнята.

Глицки повиши глас.

— Марсел! Спокойно! Моля те, по правилата. Точно и внимателно.

Лекарят наведе глава за малко, после вдигна отново очи.

— Това е безобразие — заяви той.

* * *

Брако се впусна в усилия да се добере до Малачи Рос или до Брендън Дрискол. Тъкмо оставяше съобщение на телефонния секретар на последния, когато някой отвън се обади и партньорът му вдигна слушалката.

— Фиск. Убийства.

— Сержант Фиск, Джейми Рат е, отново. Дето се събирахме на кафе у Карла Маркъм. Обаждам се, защото се тревожа цял ден. Дъщеря ми каза снощи нещо и то ме накара да си помисля, че може би ще искате да разговаряте с нея.

— И какво беше то?

— Ами, нали знаете, тя играе футбол. Тъкмо сега е на тренировка всъщност. Но освен това прави и кросове, затова става рано всяка сутрин и тича надолу по зеления пояс до парка „Пресидио“ и после през парка и обратно.

— Ясно.

— Ами, разговаряхме за произшествието с Тим и аз, като лошите майки, все й напомням колко опасно е на улицата, даже когато човек внимава. Тя каза, че няма нужда да й напомням. Същия ден, когато Тим са го блъснали, почти същото се случило и с нея само на две пресечки оттам.

Фиск щракаше с пръсти към партньора си, подканяйки го да вдигне слушалката на другия апарат.

Госпожа Рат продължаваше:

— Направо си изкарала акъла. Тъкмо била завила край „Лейк“ на Двайсет и пета, връщала се към къщи и пресичала улицата. Видяла колата да идва, но там има знак „Стоп“ и тя била на зебрата. После изведнъж чула изсвистяването на гумите, обърнала се, отскочила назад и спирачката заковала точно навреме. Лекси стояла с ръце на капака, напълно слисана. Казва, че изкрещяла нещо на шофьорката — да гледа къде кара, после блъснала капака и продължила да тича. Така че нямало нужда да й казвам колко е опасно, знаела.

— Каза ли ви нещо друго за колата? Какъв цвят е била например?

— О, да, била зелена. Мисля, че това ме подсети за Тим. Май четох някъде, че колата, която го е блъснала, е била зелена.

Тук се включи и Брако.

— Кога ще се прибере дъщеря ви от футболната тренировка, госпожо Рат?

* * *

Лекси седеше между майка си и баща си Дъг на канапето във всекидневната. Бе се прибрала вкъщи достатъчно отдавна, за да има време да си вземе душ и да се преоблече. Беше с джинси, обувки за тенис и лек пуловер. Височко и слабо четиринайсетгодишно момиче с шини на зъбите и сравнително овладяно акне. Дългата й кафява коса беше още влажна. Държеше двамата си родители за ръцете, притеснена, че е център на вниманието и разговаря с тези полицаи, които седяха на тапицираните столове срещу нея.

— Не беше всъщност кой знае какво. Искам да кажа — очите й умолително потърсиха разбиране от майка й, — случвало ми се е и преди нещо такова, когато тичам. Е, не чак толкова отблизо, но почти. Хората просто се увличат, когато карат, но аз това го знам. Така че внимавам, когато съм на улицата.

— Сигурен съм, че е така — откликна Фиск, — и понеже обръщате внимание, както обикновено, забелязахте ли нещо особено в колата, която едва не ви блъсна?

Лекси вдигна очи към тавана, за да се съсредоточи, погледна от Джейми към Дъг, после отново към инспекторите.

— Всъщност видях я само с крайчеца на окото си. Там има знак „Стоп“, знаете. Видях я да идва от улицата и помислих, че ще спре, затова не си промених темпото. Сигурно не ме е видяла, докато не съм се озовала точно пред нея.

— Значи беше жена? Водачът?

— О, да. Точно така, сър. Със сигурност.

— Имаше ли някой друг в колата?

— Не, само тя беше.

— Успяхте ли да я видите добре?

Тя кимна утвърдително.

— Но само за секунда.

Брако оставяше Фиск да води разговора. През целия път дотук беше гракал за колата, колата, колата. Джейми Рат се бе обадила в отдела на него, или поне той бе вдигнал слушалката. През цялото време бе убеден, че колата ще се окаже важна за случая. Така че Брако нямаше нищо против — Фиск се справяше добре, когато се изискваше мек подход. Но Брако смяташе, че колегата му понякога не удря всички необходими клавиши.

— Но макар и за секунда, все пак я видя добре, нали така? Смяташ ли, че би могла да я разпознаеш отново?

— Не съм сигурна. Може би. Не зная.

Дъг я потупа окуражително по коляното.

— Всичко е наред, миличко. Справяш се чудесно.

— Наистина се справяте чудесно, Лекси — включи се отново Фиск. — Питаме, защото бихме могли да изпратим тук художник, който да се опита да нарисува лицето й така, както си го спомняте. Какво ще кажете?

Тя сви рамене.

— Мога да се опитам.

Брако я попита за времето на инцидента в желанието си да го уточни.

— Знам времето точно, защото като спрях, когато тя почти ме блъсна и после почнах да тичам отново, погледнах часовника си, за да видя колко време съм загубила. Беше шест и двайсет и пет.

Това идеално пасваше с часа на злополуката с Маркъм.

— Сега искам да те помоля нещо, Лекси. Може ли да си затвориш очите за минутка и да се опиташ да си представиш всичко, за което се сещаш за колата или за шофьора? Знам, че е било само секунда, просто ни опиши какво виждаш.

Тя послушно се облегна на дивана, свита между майка си и татко си. Затвори очи, пое си дълбоко дъх.

— Така. Бях на „Лейк“, просто си тичах. После както обикновено, завих по Двайсет и пета, пресичам. Стигнах до ъгъла и там беше колата, не съм сигурна, доста надолу по улицата, но приближаваше знака „Стоп“ и аз си помислих, че ще спре.

— Бързо ли караше колата, как мислиш? — попита Брако.

— Не зная. Може би не, защото иначе щях да й обърна повече внимание.

— Ясно.

— Но после, тъкмо бях слязла една крачка от тротоара, и чух как колата спря рязко, знаете този звук, спирачките или там както се казва. И аз се обърнах, щеше да ме блъсне, отскочих назад и бях с лице към нея. За щастие спря точно когато си протегнах ръцете. Нали разбирате, за да се предпазя, в случай че ме блъсне.

— Разбирам — каза внимателно Фиск. — Значи сте се навели над капака на колата. Тя увредена ли бе? Чукната някъде?

— Фарът, да. Мисля, че бе предният, от лявата ми страна. Спомням си, защото си казах да внимавам да не се порежа на счупеното стъкло.

— Значи преден десен фар, за колата.

— Ами да, сигурно. — Тя отвори очи и като че ли мълчаливо попита родителите си дали се е справила добре. Две кимвания й вдъхнаха увереност и тя отново затвори очи, но поклати глава в израз на несигурност. — Тогава малко оставаше да се разтреперя. Бе доста страшничко. Обаче после наистина се ядосах и блъснах с ръце по капака отново, силно. Креснах й.

— Спомняте ли си какво казахте?

— „Щеше да ме убиеш, щеше да ме убиеш, идиотка такава!“ Мисля, че го казах два пъти. Бях много ядосана и й креснах.

— И после какво?

— После тя вдигна ръце — един вид, не е нейна вината и се извинява.

— Лекси — обади се Брако нетърпеливо, — как изглеждаше тя?

Начинът, по който физиономията на Лекси се изкриви, бе почти комичен, но в стаята нямаше място за хумор.

— Може би малко по-млада от мама, струва ми се. Не мога да разпознавам много добре възрастта на големите. Но косата беше тъмна, чуплива.

— Някаква особена прическа?

— Не, просто около лицето й, къдрава.

— Каква раса беше?

— Не беше чернокожа, нито азиатка. Но повече от това не мога да кажа.

— А нещо за това как бе облечена? Нещо да е изпъквало?

— Не. Бе само секунда. — Момичето започваше да проявява първите признаци на съпротива. — Просто се изгледахме една друга.

— Ясно, това беше чудесно, Лекси — каза Фиск. — Благодаря ви много.

Но Брако не бе приключил напълно.

— Още само две въпросчета за колата, може ли? Би ли казала, че беше стара или нова? Как би я описала, ако можеш да си спомниш?

Лекси отново затвори очи.

— Не спортна кола, но и не някоя много голяма. Обикновена кола, може би, но не нова, като си помисля сега. Боята не беше нова. Просто май изглеждаше по-стара. Не лъщеше. — Тя изведнъж се намръщи. — Задните фарове бяха едни особени…

— Задните фарове? — попита Брако. — В какъв смисъл особени? Как ги видя?

— Обърнах се веднага след като тръгнах отново да тичам. Някак си започваха от средата навън, почти сякаш са направени така, че да напомнят за крила, разбирате ли?

— Като перки на риба?

— Като на тибърда на чичо Дон? — подсказа госпожа Рат. — Нали знаеш как се издигат отзад. Казват им „перки“.

Но тя клатеше глава.

— Не, не точно такива. По-долу, някак си повече край задната част, откъдето се вдига багажникът. А, и имаше лепенка на калника.

— Прекрасно се справяте, Лекси — възхити се Фиск. — Направо чудесно. И какъв беше този стикер на калника?

Тя затвори отново очи, стисна ги силно. Но след малко ги отвори и поклати глава.

— Не знам какво пишеше. Не си спомням. Може би не беше на английски.

* * *

Когато двамата инспектори направиха една последна отбивка до „Стоп“ знака на ъгъла на „Лейк“ и Двайсет и пета, вече се свечеряваше. Бяха решили да изпратят художник, специалист по портрети, в дома на семейство Рат, за да поработи с Лекси. Фиск имаше вкъщи книга с предни и задни изгледи на всички марки коли, правени в Америка през последните петдесет години. Смяташе да вземе и нея, за да може да види дали Лекси не би разпознала по-определено марката и модела.

Излязоха и повървяха от знака „Стоп“ обратно до първия светофар. Нямаше никаква следа от спирачен път, от който Фиск се надяваше да разбере нещо, може би размера на гумите. Изведнъж Брако си спомни.

— Бурята. Забрави!

* * *

Кенсинг се обади на Харди от мобилния си телефон. Адвокатът звучеше така, сякаш се намира в ресторант. Джакман вече бил говорил с него. Призовката бил формулирал като молба. Искали да продължат с разследванията по списъка на Кенсинг, а без неговите показания съдебните заседатели щели да бъдат на тъмно. Харди преценил, че сътрудничеството няма да им навреди и се съгласил с новото положение. Но адвокатът далеч не прие така спокойно новината за обиска, която Кенсинг му съобщи.

— Глицки е бил у вас тази вечер? Какво търсеше?

— Не мисля, че беше нещо конкретно. Мисля, че искаше просто да ме сплаши, макар че взеха някои от дрехите ми.

— Защо са го направили?

— Казаха, че търсят кръв. Може и да са намерили нещо.

— Исусе Христе!

* * *

Харди възнамеряваше да изключи мобифона си, когато двамата с Франи излязат от къщи за седмичната си среща. Това бе едно от правилата им, но той бе забравил и разбира се телефонът иззвъня и той отговори, казвайки, че ще му отнеме само секунда. Оттогава бяха минали почти пет минути. След като обаче на телефона бе Кенсинг, Харди искаше да го разпита надълго и широко за несъответствието между разказа на Джудит Коен за вторник вечерта, според която се е прибрал у дома си не по-рано от един часа, и неговия собствен разказ, според който излизаше, че е бил там към десет и половина.

Вместо това обаче двамата мъже заговориха за претърсването и за утрешното му явяване в съда. После дойде сервитьорът, който му даде знак, и Харди разбра, че наистина трябва да свършва. Тук не обичаха мобилните телефони. Харди също не ги обичаше. Особено в този момент.

Все пак успя да вмъкне още едно изречение.

— Непременно обаче трябва да говорим, преди да се изправиш пред съдебните заседатели.

Ако Глицки или неговите инспектори говореха с Коен, както Харди бе направил, щяха да предадат информацията на Марлин Аш и явяването на Кенсинг в съда утре нямаше да бъде никак приятно. Като се добавеха различните му мотиви и настървението на Глицки, неубедителното алиби можеше да се окаже достатъчно, за да го обвинят. Най-малкото трябваше да знае за разказа на приятелката си, иначе щеше да бъде посечен.

Така че се уговориха да се срещнат на сутринта в осем и петнайсет у Кенсинг.

Франи вдигна чашата с шардоне и я чукна в неговата.

— Това изглеждаше като много мил разговор — каза тя.

Харди демонстративно изключи мобифона и го прибра в джоба на сакото.

— Неволна грешка, кълна се — отвърна той. — Но по-лека, отколкото тази, която е направил Кенсинг, когато е разговарял с Ейб или когато излъга за часа, в който се е прибрал вкъщи миналия вторник.

Франи спря насред глътката.

— Не обичам да слушам за клиенти, които те лъжат.

— И на мен не са ми любими. Всъщност по принцип слагам лъженето сред първите десет неща, които не бих искал да правят моите клиенти.

— И Ейб сега му е претърсил къщата?

Харди топна малко хляб, заквасен с тесто, в чинийката със зехтин и го поръси със сол.

— С такова впечатление останах.

— Снощи Ейб бе склонен да мисли, че може би Кенсинг в края на краищата не е намесен.

— Така е. Само че снощи всички бяхме развълнувани около госпожа Лоринг и знаехме със сигурност, че Ерик не е бил в болницата, когато тя е била убита, затова изглеждаше, че той е напълно изчистен от подозрения. Но днес за съжаление се оказва, че другите случаи в „Портола“ може би нямат нищо общо с Маркъм или жена му. В общи линии изглежда, че никой от онези, които биха могли да убият госпожа Лоринг, дори не е познавал Карла Маркъм, камо ли да е ходил в къщата й. Което означава, че не са свързани.

— Което означава, че твоят клиент се връща в списъка на Ейб.

— Ако изобщо някога е излизал оттам. Но ти познаваш Ейб. Той обича да започва с голям списък и после да го намалява.

— Искаш да кажеш, че има много други заподозрени?

— Разбира се. Още е рано.

— Още колко?

— Още двама, може би трима.

Франи подсвирна тихичко.

— Дълъг списък. Има ли там някой друг като Кенсинг, когото Ейб така да си е харесал?

Харди взе менюто си и го погледна, после обърна ухиленото си лице към нея.

— Стига сме говорили за право. Тази вечер смятам да опитам пясъчната писия. Няма по-сочна риба от прясната тихоокеанска писия, а тук ги приготвят страхотно. Лимон, масло, пъпки от капарис. Просто божествено. Наистина трябва да ги опиташ.