Джон Лескроарт
Клетвата (26)

25

Брако не можеше да разбере партньора си. Понякога бе безполезен и безразличен; друг път му хрумваше някаква изненадваща идея и това ги отвеждаше до резултат.

Вчера двамата прекараха целия ден в обикаляне. Ходиха, разпитваха. В болницата, при жените, които се събираха на кафе у Карла Маркъм, в клиниката „Джуда“. Десет часа — и когато накрая се върнаха в отдел „Убийства“, Глицки го нямаше никакъв, за да му докладват. Бе се изнесъл нанякъде по някаква задача, очевидно доста разярен. А те си бяха запомнили урока от миналия път — по-добре да му докладват на другата сутрин тук, в залата, вместо в дома му. Обаче не бяха успели да направят и това днес. Когато трябваше да тръгнат за своята уговорена среща с Кати Уест, лейтенантът още не бе дошъл, а това бе някъде малко след десет часа.

Сега бяха прекарали вече над два часа навън, във вътрешния двор — потънал в слънце, без вятър — на едно италианско заведение на „Юниън“. Както Брако си представяше нещата, наслаждаваха се на обяд, какъвто онези от висшето общество сигурно си позволяват всеки ден, но защо ли тогава не всички те са дебели, чудеше се той. После, разбира се, си даде сметка, че Харлен е доста пълен. И все пак, два часа за обяд? И още не бе свършил. Може би така се чувстваше баща му, придружавайки кмета.

Брако трябваше да признае, че партньорът му се справя чудесно със задачата да опознае Нанси Рос. Разбира се, той имаше началния тласък и помощта на леля си Кати, която беше част от карето им за този обяд. Но дори и така, Брако смяташе, че Фиск се справя с този разпит много добре. Въпреки касетофона, който сега беше разположен насред масата, между полупразните чаши за кафе и чинийки с тирамису, Нанси — защото сега тя вече беше „Нанси“ — изглежда се чувстваше напълно спокойна.

Макар че, Брако бе убеден, тя би се чувствала също така овладяна в каквато и да е ситуация. Бе дама от класа, като че ли бе родена да бъде обслужвана, да изисква, да наставлява. Макар да нямаше физическата магнетичност на Ан Кенсинг с нейните очи и извивки, Нанси Рос излъчваше една неизменна елегантност. Но не бе в никакъв случай и Ледената царица. Често избухваше в смях, пускаше закачливи изречения. Кой знае защо с Кати Уест бяха подхванали една продължителна шега върху думата „дълъг“: „Господи, какви дълги… франзели сервират тук“ или „Забеляза ли нашия келнер какъв дълъг… нос има“ — и на няколко пъти двете почти се заливаха от смях.

С нея Фиск се чувстваше до голяма степен като у дома си. В някакъв костюм с чуждестранна кройка и ярка сребриста вратовръзка, с меки кожени мокасини с пискюлчета и кремава копринена риза, Фиск, разбира се, се бе постарал доста за външността си на тази среща. Но Брако трябваше да признае, че партньорът му просто изглежда добре. Тези дрехи му стояха естествено и бяха скроени така умело, че смъкваха поне десет килограма от фигурата му. Фиск го беше помолил да се облече добре за обяда, така че той си беше сложил спортното си сако от рипсено кадифе, спортна риза с яка и изгладен панталон с ръбове. Но все пак се чувстваше недостатъчно представителен и като следствие от това установи у себе си доста сериозна неохота да говори — не само защото се чувстваше буквално не в своята среда, но и защото допреди десет минути заниманието им нямаше дори и най-малко подобие на полицейска работа. Знаеше, че инспекторите от отдел „Убийства“ не приключват работа в пет часа следобед, но обратната страна на това — обстоятелството, че понякога може да си вземе два часа почивка по средата на работния ден — го притесняваше.

Сега вече бе ясно, че Фиск все пак следваше някакъв план. Анекдотите и бъбренето бяха увертюра. Сега вече Нанси Рос искаше да помогне с всичко, с което можеше, на този симпатяга, племенника на надзорничката Кати Уест, който по стечение на обстоятелствата беше полицай.

— Знам — разказваше тя, — Малачи беше толкова нервен тази сутрин. Можете ли да повярвате, за първи път дава показания пред Големия съдебен състав! През целия си живот не е бил дори глобяван за паркиране, нито е разговарял по същество с истински полицаи, работещи по нещо толкова сериозно. Жалко, че не се срещна по-рано с вас, Харлен, и с вас, Дарел. Той ни най-малко не би се притеснил от това.

Фиск изцъка съчувствено.

— Сигурен съм, че няма за какво да се тревожи. Основната причина да желаят да разговорят с него е да получат по-точна представа за напреженията в „Парнас“. Струва ми се, че вашият съпруг би бил най-добрият източник за такава информация, след като господин Маркъм го няма.

— О, така е наистина. Понякога имах чувството, че той и Тим едва ли не са на една и съща работа. А сега, разбира се, Малачи взе и мястото на Тим, макар че никога не би желал да го получи при такива обстоятелства. Всичко това беше просто ужасно.

— Знаете ли дали вече е назначил някого да заеме собствената му предишна длъжност?

Тя поклати царствено глава.

— Не. Търси, но… Честно казано, основният проблем, както той ми казва, е, че лекарите, които могат да вземат трудни решения, не са твърде много. През последните няколко години Малачи трябваше да свикне да живее с тях. И това наистина му се отрази, знаете ли, съвсем не както го представи онзи ужасен журналист.

Фиск отново изцъка с разбиране. Брако знаеше, че колегата му цели да я насърчи да продължи, и тя го възприе точно така.

— Като че ли Джеф Елиът, който и да е той, си има някаква представа колко трудно е да се управлява компания като „Парнас“! И колко според него трябва да получават за труда си служителите и директорите, минималната заплата? Така де, наистина. Просто не е в час.

— Според мен много хора не са наясно.

Фиск също намираше това състояние на нещата достойно за съжаление.

— Знаете ли — продължи Нанси, — няма да повярвате какви обаждания имаше в кабинета му в деня, когато писаха за него в тази рубрика. Просто не знам как Малачи издържа, как това не го съсипа напълно, дотогава вече бе толкова изтощен. Защото вечерта, когато Тим беше убит… Както и да е.

— Няма нищо, Нанси. Какво казваше?

Тя въздъхна.

— Исках само да кажа, че вложи толкова старание да направи всичко добре, както винаги, остана до късно, за да разговаря с този господин Елиът. А всъщност изобщо не беше длъжен да прави това. Той искаше да се опита да му помогне да разбере — нещо, което господин Елиът очевидно въобще не е имал намерение да прави. И говориха, говориха до след полунощ, когато той и без това беше невероятно изтощен, и накрая какво излезе? Всичко се обърна против него.

Фиск й пригласяше.

— Не можех да повярвам, че Елиът е споменал доходите на съпруга ви в своята колонка. Макар и да се предполага, че те са обществено достъпни. — Тук включи и партньора си. — И Дарел, и аз си казахме, че това е твърде нечестно. Като че ли това са кой знае колко много пари в крайна сметка, като се има предвид работата, която съпругът ви върши.

Кати Уест се обади.

— И това е единственото, което Малачи работи. Не е ли така, Нанси? Не е като някой да стои в двайсет борда и да източва системата.

— Абсолютно вярно. Това е всичко, от което живеем. Нямаме тръстове, наследства или външни доходи. Ако не се броят няколкото приема, а без тях някои важни благотворителни дейности биха пострадали, живеем много пестеливо.

Фиск продължи да я подкокоросва.

— А половината и без това отива за данъци. После половината от останалото е за къщите и поддръжката им. Разбирам ви. Напълно ви разбирам.

Брако се опитваше да направи някои изчисления наум. За разлика от партньора си той изобщо не можеше да разбере къде биха могли да отиват милион и двеста хиляди долара всяка година. Дори ако половината — шестстотин хиляди долара — отиваха за данъци и след това половината от останалото — още триста хиляди долара — отиваха за къщи (в множествено число) и поддръжката им. Оставаха още триста хилядарки. Чисто. С които човек трябваше някак си да изкара. Това беше три пъти колкото цялата заплата на Брако плюс добавките за извънреден труд. Много извънреден труд.

Но Фиск го беше информирал предварително, че целта на тази среща е да разберат дали Рос и семейството му се чувстват заможни или чукат на вратата на бедността. За удивление на Брако започваше да изглежда повече второто.

— Вие наистина разбирате, Харлен. Не можете да си представите колко ободряващо е да разговаряш с някой, който разбира от числа. Защото, например, като се каже „Един милион долара!“ — звучи сякаш е страшно много, нали? — После, по-сериозна, допълни: — Някога е било много, предполагам, но сега вече не е.

Фиск си даде вид, че се забавлява много, смеейки се на тази сума.

— А някога вярвах, че ако имам един милион долара, мога да се пенсионирам. Представяте ли си?

Нанси също се засмя на абсурдното предположение.

— Ако сте планирали да живеете само една-две години след пенсионирането си, може и да успеете. Даже и не толкова дълго, ако използвате помощ в домакинството — не говоря даже за наети на щат помощници. А постоянен персонал в дома ви? Забравете. Най-много една прислужница няколко пъти седмично, човек за двора и помощница в кухнята.

— А да не забравяме и политическите дарения — добави Кати Уест полушеговито.

— И благотворителните организации, Операта, даренията за училището на момичетата, които са извън двайсетте хиляди долара такса за обучението. Наистина е малко ужасяващо, като се замисля за това.

Брако вече почти не издържаше да слуша още оплаквания. През целия си досегашен живот не бе имал нито един от последните пет-шест вида разходи, които бяха споменати. Но той не знаеше как да подхване фамилиарния тон, който Фиск беше наложил, особено когато ставаше дума за пари, и оставаше да се надява, че партньорът му ще постигне това, което търсеше.

Но Фиск, очевидно все още съчувстващ на участта на Нанси, продължи.

— И което ми се струва най-невероятно — заяви той, — е, че Елиът представи нещата така, сякаш вашият съпруг е върхът на алчността. Трябваше да направи друга статия за разходите в реалния живот.

— Струва ми се, че доктор Рос би имал пълното основание просто да зареже „Парнас“ — сигурен съм, че такива като него се търсят — и да отиде някъде другаде, където ще му плащат онова, което заслужава.

— Всъщност той почти го направи. Миналата година се яви на интервю. Абсолютно тайно, разбира се. Даже Тим не знаеше. — Брако отбеляза, че Нанси направи пауза — може би не бе възнамерявала да разкрие станалото. След това обаче въздъхна миловидно: — Просто не мога да ви опиша колко невероятно тежко беше. Просто да се справяме, година след година, неспирно. Без спестявания, без нищо настрани за колежа на момичетата. И Малачи продължаваше да стои в „Парнас“ само от някакво чувство за дълг. А после изведнъж всички решават, че сме просто баснословно богати. Това е просто една голяма ирония.

Фиск подхвърли, че вероятно би могъл да отиде и да разговаря с господин Елиът.

— Най-малкото да се опитам да го накарам да види нещата и от ваша страна.

— Не. Благодаря ви, Харлен, много сте мил, но не мисля, че би било разумно. Той просто ще го обърне някак си срещу нас. Макар че просто не виждам как би могло да стане това.

— Просто не би могло, това е истината — отсече Кати Уест, потупа я по ръката и се присегна за сметката. — Всичко ще мине и ще замине, аз не бих се тревожила, Нанси. Най-доброто, което може да направи човек за такива статии, е да ги забрави.

Фиск ловко прибра касетофона и го мушна в джоба си.

— Извинете, че се впуснахме в тази неприятна тема — каза той. — Това е онази част от работата ми, която не обичам много. Но вие ни бяхте много полезна, а обядът беше фантастичен.

Нанси Рос също се присегна за сметката. Харлен и леля му се противопоставиха, но тя се наложи. Брако, дълбоко облекчен, измърмори своите благодарности. Бе зърнал сумата — сто четирийсет и седем долара и осемдесет и осем цента, без да се брои бакшишът. Това бе половината от парите, които Брако плащаше на баща си всеки месец като наем.

След това всички се изправиха и се разцелуваха за довиждане. Нанси Рос като че ли се бе напълно съвзела от потискащия разговор за финансите. Колкото до Брако, той се ръкува с Нанси, после и с Кати, каза им колко приятно е било и колко добре се е чувствал. И в известен смисъл, осъзна той, бе вярно. Това бе надничане в един друг, напълно отделен свят, който съществуваше успоредно с неговия.

И в този свят Малачи Рос имаше проблеми с парите.

* * *

Уес Фарел научи от офиса на Страут новината за госпожа Лоринг някъде пет минути след като пристигна в кабинета си. Щом поразмисли за това около минута, той реши, че това не е точно онази ободряваща информация, която човек би пожелал незабавно да сподели с клиента си. „Здрасти, Чък, обажда се Уес Фарел. Страхотна новина. Изравят тялото на майка ти и го режат в полза на науката.“ Не. Това не вървеше.

От друга страна обаче, за него това беше добра новина. Повод за празнуване. А през последните месеци такива поводи бе имало твърде малко. Направи мъжествен опит да работи по други въпроси до обяд. Но след като веднъж заключи вратата и тръгна към дома си, изведнъж осъзна, че цялата воля, която имаше, нямаше да стигне, за да го върне обратно в кабинета му преди зората на новия ден.

Хапна артишок и консервирана риба тон, след това си подремна половин час във всекидневната, за да си възвърне енергията. Сега вече бе навън и придружаваше трийсеткилограмовия си боксер Барт на разходка из парка „Буена Виста“. Бе навлякъл износено долнище от анцуг, скъпи маратонки и памучна фланела, на която отдалеч се четеше с едри букви „Буш“, а отблизо се забелязваха мънички редовни букви „л“ и „ит“, допълващи главните, при което се получаваше обидна дума. Според Фарел в гардероба му висеше може би най-добрата колекция в света от фланелки с онези мъдрости, дето се лепят по колите.

Слънцето бе пробило пелената на облаците и денят заплашваше да стане почти топъл. Само два дена по-рано се бе случил топъл ден и никой коренен жител на Сан Франциско не би очаквал толкова скорошно повторение. И все пак изглежда щеше да се случи. Чудесата наистина нямаха край.

И между тях бе появата на неговата любима — Саманта Дънкан. Симпатична, спортен тип, енергична и сега почти на четирийсет години, Сам се беше преместила при Уес преди повече от пет години и двамата разглеждаха това положение като постоянно, макар един официален брак да не влизаше в плановете им — Уес бе вече минал през това, изпитал го бе и имаше проблеми с него, а Сам смяташе, че и така е добре.

Веднага след като се беше върнал у дома, той се беше обадил в работата й — в Центъра по консултации на кризи след изнасилване, който се намираше на улица „Хейт“ — и я попита дали не би искала да си даде малко почивка и може би да се отдаде на малко съвместна дейност между възрастни по взаимно съгласие — това бе от онзи вид шеги, които тя мразеше при всеки друг на света, но понасяше от Уест. Но тя се оказа заета и нямаше вероятност да успее да се измъкне.

Изведнъж обаче ето я тук, влезе в крачка с него, хвана го за ръка. Той спря, целуна я, притисна я за миг към себе си.

— Как се измъкна?

— Късмет. Една от доброволките просто реши да дойде и да поработи.

Барт дърпаше каишката си и двамата закрачиха. Тя се обърна и го погледна.

— И какво се е случило, че си даде тази внезапна почивка?

Той й разказа, опитвайки се да й предаде малко от привлекателността на идеята на Харди, първоначалната съпротива на Страут, тазсутрешния обрат, незабавния и благотворен ефект, което това би могло да има върху неговите финанси. Можеше, за пръв път от близо пет години, да се окаже ангажиран в нашумял случай, да види името си във вестника, да разшири своята клиентела.

— Но тъкмо това аз неведнъж съм те чувала да казваш, че не искаш да става.

— Щом съм го казал, значи е вярно — призна той. — Но това е проблемът. Струпват се много хора, готови да ти плащат, обаче в следващия момент искат всъщност да им свършиш и някаква работа. Това кошмарно изтощава ресурсите.

— И все пак си готов на това?

— Налага се. Виждаш какво се получава, когато човек се опитва да се ограничи в практиката си до не повече от пет-шест солидни клиента едновременно. Както аз така майсторски направих. Оказва се, че започваш да се превръщаш в някакъв вид тесен специалист в правото. Подаваш една и съща молба по пет пъти, като само сменяш имената и един-два детайла. Намаляваш си работата на една пета, а си увеличаваш пет пъти доходите. Това е почти равностойно на едно чудесно разрешително за печатане на пари. За щастие съм достатъчно твърд, за да преглътна принципите си и да одрусам яко всички тези хора, като при това, разбира се, им осигурявам отлично обслужване.

— Разбира се. — Тя пусна ръката му. — Чудя се защо те харесвам.

— Защото съм по-забавен от всеки друг, затова. Обаче съм още по-забавен, когато имам пари за харчене. Оттук дойде моят план. После обаче нещо взема, че се случва, както неотдавна видяхме — едно решение на Върховния съд и работата се скапва, парите се стопяват, ти ме изоставяш и аз, най-вероятно, се самоубивам. Това е ужасно. И само заради тези от Върховния и техните дребнави заядливи решенийца.

— Проклети да са тези мъже — каза Саманта.

— Има и две жени, не забравяй, всъщност съм сигурен, че не си забравила. Така или иначе на мен ми се струва, че оттук може да излезе добър шум в пресата и прекрасна възможност. Мога да си разширя отново бизнеса и да започна да си подбирам клиенти, които могат да си позволят да плащат цяло състояние за много малко работа от моя страна, след което ти и аз ще си продължим нашия живот на безгрижен хедонизъм.

— Говориш сякаш си един абсолютно ужасен човек. Ясно ли ти е това?

— Колко пъти ще ти казвам: това е истинската ми същност.

— Истинската ти същност, която те държа толкова вечери в кабинета ти миналото лято, за да включиш делото на Маки към другите, а после забрави да им вземеш някакви пари за цялата тази работа?

— Зная. — На лицето на Фарел се изписа страдалческо изражение. — Аз за малко не се уволних заради това. Освен това според истинския ми план те трябваше да спечелят от лотарията и да бъдат толкова благодарни, че да разделят печалбата с мен. Не ме гледай така — още не е късно да стане.

Бяха стигнали до тревата в самия край на парка. Сам седна, а Уес се просна на земята и сложи глава на скута й. Барт, понапреднал на години, почиваше с муцуна върху стомаха на Фарел. След няколко минути Сам спря да реши косата на Фарел с пръстите си.

— Едно нещо не разбирам — каза тя.

— Не — възрази той. — Ти разбираш всичко.

— Това, което се опитваш да постигнеш, е да извадиш късмет, нали?

— Аз съм шокиран и възмутен, че можеш да си помислиш такова нещо. — Той опря пръст на челото си като актьор и заговори, като че ли на себе си: — О, не, чакай. Не мога да бъда и двете. — После отново заговори към нея: — Аз съм шокиран, Сам, че можа да измислиш такова нещо. Никога не бих прибягнал до ласкателство, с надежда да изтръгна от теб плътско благоволение. Нашата любов е прекалено ценна и прекалено истинска.

— Трябваше да си сложа ботуши — промълви тя. — Тук е малко кално.

Уес сви рамене.

— Добре, ставам сериозен. Какво е това, което не разбираш?

— Всички тези приказки за освобождаване на легла. Дори с госпожа Лоринг. Дизмъс Харди казва, че един възможен мотив някой да иска да я убие, е да освободи леглото. Но за кого е от полза, ако леглото е свободно?

— Тогава могат да сложат някой друг в него — отвърна Уес.

— Точно така. И това е, което не разбирам. Имаш в леглото болен човек, после този човек умира, на следващия ден имаш друг болен човек в леглото. Плащат едно и също за едно и също легло, нали? Тогава защо някой ще има интерес да се отърве от лицето А в полза на лицето Б? Просто не ми е ясно.

Фарел повдигна главата си на сантиметър.

— Барт, искаш ли да й обясниш? О! Тази коса ми е скъпоценна! — Уес облегна отново главата си в скута й, като потърка с ръка мястото, където Сам бе дръпнала кичур. — Ако ще се заяждаш за това, казано просто, ето за какво става дума. Градската управа сключва договор с „Парнас“ да осигурява на всички нейни служители основни здравни грижи, както те се изразяват, на глава от контингента.

— Което означава?

— Радвам се, че попита. Което означава, че „Парнас“ получава всеки месец фиксирана сума, за да осигуряват лекарски и болнични услуги на градските служители, които са включени в системата на здравното осигуряване и които получават това без никакво заплащане от тяхна страна. То им идва като подарък от общината.

— Ясно. Все още си остава онова легло.

— Ще стигна до него, моля те. Значи, това, което става в реалния живот, е, че „Парнас“ получава всеки месец чек от градската управа. Това се превръща в част от общите им оборотни средства. И като всяко друго гарантирано плащане, „Парнас“ започва да го използва и да покрива общи разходи, заплати и така нататък. Така че ако на „Парнас“ им се наложи да осигурят скъпо обслужване за някой здравноосигурен — например химиотерапия или сърдечна хирургия — изглежда така, сякаш на тях не им се плаща за това.

— Но всички са се съгласили отначало…

Той я прекъсна, размахвайки пръст.

— Не е там въпросът. Въпросът е, че има други пациенти, независимо дали са градски служители, или не, които са избрали по-скъп вариант за осигуряване. За тези хора „Парнас“ получава истински, живи пари за обслужването, които им осигурява.

— Но те получават истински пари всеки месец и от града, нали? Все още не виждам разликата.

— Добре, нека да кажем, че един градски служител, който е здравно осигурен, прекарва пет дни в интензивното. Управата не плаща нищо допълнително. „Парнас“ си получава своите сто и петдесет на месец и това е всичко. Обаче ако например човек, включен в преференциална осигурителна програма, прекара същите тези пет дни в интензивното, „Парнас“ получава около пет хиляди на ден. Значи би могло да се каже, че един осигурен градски служител, който заема легло в интензивното, струва на „Парнас“ може би някъде към пет хилядарки на ден.

— На ден?

— Всеки ден, мила моя. И ако не внимава човек много, сумата бързо се покачва. Нека сега да вземем нашата собствена Марджъри Лоринг, която се оказва много добър пример за това, което говорим. Тя е била градски служител, осигурена чрез „Парнас“. Така че, ако по една случайност, напук на вероятностите, тя издържи шест месеца, какво ще струва това на „Портола“? Най-малко сто хиляди, ако не и повече. Е, сега ако ти управляваш „Портола“, би ли предпочела това легло да се заема от Марджъри Лоринг или от някой друг, който е осигурен с преференциална програма и си плаща до цент всеки един долар от сметката, при равни други условия?

На Сам не й беше нужно да мисли много дълго.

— При равни други условия — отговори тя — струва ми се, че Дизмъс Харди може да е напипал нещо.