Джон Лескроарт
Клетвата (18)

17

Какъвто и да бе специалитетът на деня в заведението на Лу Гърка, Харди нямаше апетит да го опита. Надяваше се да може само да си мушне главата през вратата и да огледа помещението, за да види дали вътре се намира Уес Фарел.

Но нямаше късмет.

Точно в разгара на обедната почивка заведението бе пълно от край до край и масово се поръчваха напитки. Правото продължаваше да бъде занимание, от което хората ожадняваха, отбеляза Харди.

Шмугна се в тълпата, премина през вратичката до бара и набързо обиколи мястото, разменяйки от време на време любезности при вида на познато лице, но без да се спира. Ако Фарел го нямаше, той също нямаше желание да бъде тук. Не на последно място, защото не искаше да се сблъсква с Глицки.

Все още не му беше минало.

Харди се бе обадил на секретарката на Фарел, която работеше на половин ден, и за щастие я беше случил на бюрото. Тя му бе казала, че по разписание шефът й би трябвало да е зает в съда през целия ден. Не беше сигурна дали става дума за градския, върховния или федералния съд, но мислеше, че е градският, което значеше Съдебната палата. Така че усетът на Харди му подсказа обяд при Гърка. Излезе прав. Уес се бе настанил в сепаре отзад, скрито от входната врата. Той го споделяше с една голяма, почти недокосната халба бира и двама мъже в джинси и работни ризи, които не можеха да впечатлят с облеклото си който и да е съдия, известен на Харди.

Като се промъкна и седна до Фарел, Харди го попита как я кара.

— Толкова добре, колкото близнаци.

Уес представи хората около масата. Оказа се, че двамата мъже с него — Джейсън и Джейк — бяха баща и син, което Харди беше отгатнал още щом седна. Момчето, Джейк, може би двайсетинагодишно, беше клиент на Фарел. Те празнуваха (оттам и бирата), защото полицаят, арестувал Джейк, не се бе появил на предварителното заседание тази сутрин. Тъй като той бил главният свидетел от страна на държавата, прокуратурата бе оттеглила всичките си обвинения. Харди бе достатъчно възпитан, за да не разпитва какви бяха те.

Затова и двамата бяха убедени, че Уес е герой.

— За мен той винаги е бил такъв — съгласи се Харди. — Всъщност, тъкмо затова съм тук сега. — Обърна се към Уес. — Изскочи нещо важно. Мога ли да те измъкна за няколко минути? Имате ли нещо против, момчета?

Щом им оставяше бирата, всичко бе наред.

Проправиха си път до страничната врата — така имаше по-малко тълпа, през която да минат — и излязоха на алеята, където сега, малко след пладне, на топлото слънце се излежаваха, припичаха и — ако се съди по миризмата — се разлагаха кутии с отпадъци. Фарел примигна от ярката светлина, пое си дълбоко дъх и сбърчи нос.

— Трябва някой да е умрял някъде тук. Какво има?

Харди бе готов и бръкна във вътрешния джоб на палтото си, докато вървяха към улица „Брайънт“ и чистия въздух.

— Имам тук един списък с имена и съм много любопитен дали някое от тях ти е познато.

Фарел взе листа хартия и хвърли поглед по него.

— За какво става дума?

— Любимата ти болница.

Той хвърли бърз поглед нагоре, после се върна на списъка. Харди видя как присви очи. Фарел спря и вдигна отново поглед.

— Добре, предавам се.

— Познаваш ли някое?

— Да, на Марджъри Лоринг.

— Тя е сред клиентите ти от онова дело, което водиш срещу „Парнас“, нали?

— Не точно тя. Децата й. Тя самата е покойник.

— Знам. Това се отнася за всички в списъка. Правили ли са й аутопсия?

Бяха спрели на някаква сянка пред офиса за отпускане на заеми за гаранции при входа на заведението на Лу. Фарел сви очи, загледан някъде не много далеч, като се опитваше да си спомни. После поклати глава.

— Винаги го правят. Но може би не са й отделили особено внимание. Знаеха от какво е умряла.

— И какво беше то?

— Голямото Р, рак. Тя беше един от онези случаи, за които се казва: „Оп-па, трябваше да се заемем с това малко по-рано“.

— Но кога е умряла? Било ли е по-рано, отколкото децата й са очаквали да си отиде?

— Те не знаеха колко дълго ще трае точно. — Той присви устни, едно мускулче заигра около челюстта му. Харди го остави да измъкне спомена. — Макар че, да, наистина, беше доста бързо, доколкото се сещам. А бе, нещо от сорта — остават ви може би три месеца, освен ако не се окажат три дни.

— Три дни?

— Не, не, само така се изразих. Това е една от малкото ми слабости. Преувеличавам. Всъщност, мисля, че беше седмица, две седмици или нещо такова.

— А се очакваше да бъдат три месеца?

Фарел поклати глава.

— Нали знаеш как е с тези неща, Диз. Ставаше дума за повече три месеца, може би за шест. В действителност се оказа по-малко. Случва се постоянно. Може дори да е било за добро.

Харди можеше да приеме това само по себе си, но не и ако някой ускоряваше нещата.

— Смяташ ли, че семейството на госпожа Лоринг ще се съгласи да поиска ексхумация?

Дори след въведението въпросът го шокира.

— За какво?

— Пълна аутопсия.

— Защо? Мислиш, че някой я е убил?

— Мисля, че е възможно.

Изведнъж погледът на Фарел стана по-твърд. Няколко години по-възрастен от Харди, с малко по-голямо коремче, Уес обикновено имаше вид на леко пийнал. Някой би могъл дори да изтълкува това като некомпетентност, но Харди знаеше, че той не се дава никому. Преди две години беше разбунил правната общност в града със защитата си на друг адвокат, негов личен приятел, обвинен в убийството на жена си. Случаят беше смятан за неспасяем даже от такова величие като Дейвид Фрийман, но Фарел беше измъкнал клиента си, изцяло оправдан. Сега беше насочил към Харди цялото си внимание.

— Ами другите десет души от списъка ти? Същата история?

Харди не искаше да пресилва.

— Да кажем, че има подобни въпроси. Искам да говоря с моя клиент, преди да пристъпим към каквото и да било, разбира се, но след като го направя…

Не довърши.

Фарел се отдръпна в последната ивица на сянката.

— Последния път, когато говорихме, нямаше клиент — отбеляза той.

— Сега имам. Познаваш ли Ерик Кенсинг?

— И искаш да му се обадиш, преди да съм говорил със семейство Лоринг, защото…

— Защото за някои от тези имена — Харди посочи списъка — е бил дежурен в болницата, когато са умрели. Преди да ексхумираме госпожа Лоринг и да узнаем, че не е умряла от рак, ще съм по-спокоен, ако знам, че доктор Кенсинг не е бил в отделението да й мери пулса по това време.

Фарел се съгласи, че това би било лош късмет.

— Значи още не са го арестували, както разбирам?

— Поне не бяха допреди половин час. Но нещата може да се променят и докато говорим тук.

Фарел присви очи.

— Говориш за Ейб?

Харди кимна и вметна кратко:

— Май малко се е впрегнал.

— Ейб не е глупав.

— Не, не е, но снощи е разпитвал Кенсинг и след това си е тръгнал. Без арест. Всъщност това, което се опитвам да направя, е да спечеля на клиента си малко време. Ейб може да се увлече в своя ентусиазъм. Ако Кенсинг бъде арестуван или обвинен, никога няма да работи отново. А имам приятели, които го смятат за герой.

Уес се позасмя и посочи с палец към заведението на Лу.

— Ония двамата симпатяги там, в сепарето, смятат мен за герой. Това няма никакво значение. — После попита: — Твоят човек извършил ли го е?

— Още в началото отрече — задоволи се да отговори Харди.

Погледът на Фарел се местеше от една страна на друга. Този обрат в разговора — обективният факт за вината или невинността на един клиент — заплашваше да наруши едно широко прилагано, макар и негласно правило сред адвокатите. Но изведнъж Харди се сети защо Фарел го беше споменал. Онзи негов приятел, за когото беше спечелил такова впечатляващо оправдаване, в чиято невинност Уес бе вярвал с цялото си сърце, в края на краищата се бе оказал виновен.

— Ако искаш да си сигурен — каза той, — най-добре намери някой друг, който да го е извършил.

Харди пусна тънка усмивка.

— Да, така е. Това е човекът, когото търся. Но първата ми линия на защита е да разбера дали тези пациенти на „Портола“, които умират, преди да им е дошло времето, имат нещо общо със случая на Маркъм.

— И как смяташ да направиш това? — Физиономията на Фарел отразяваше дълбокия му скептицизъм. — Положително Марджъри Лоринг не би могла… — Спря, погледът му омекна. — Може би аз просто нещо не разбирам — предположи той. — Хайде да приемем, че най-напред децата й не разрешат да я изкопаем, което само по себе си е доста спорно допускане. Да кажем, че Страут се съгласи да направи аутопсия, което също не е сигурно. Да допуснем тогава, че установят, че я е убил калият. По какъв начин изобщо обаче това помага на твоя клиент?

— Ами, най-напред, ако не е бил там…

Фарел махна с ръка.

— Добре де, той не е присъстваш и когато са застреляли Линкълн. Но това още нищо не значи по отношение на Маркъм. Ами ако се окаже, че не е калий?

Харди си беше задавал и сам тези въпроси и беше стигнал до слабо удовлетворителен отговор. Ако някой друг пациент в „Портола“, несвързан с Маркъм, се окаже също жертва на убийство — и особено ако Кенсинг не е бил наоколо, когато се е случило, това би могло да накара някой като Глицки да се замисли дали нещо не му липсва. Може би ще пожелае да запълни малко бели полета, преди да арестува Кенсинг.

— В този момент става дума повече за забавяне, честно казано, но не мога да родя никаква друга велика идея.

— Е, забавянето винаги е добра тактика, ако го постигнеш. — Фарел очевидно още не беше убеден. — Но ако твоят човек се е усъмнил в тези смъртни случаи, защо не е поискал пълна аутопсия още тогава?

— Зададох му същия въпрос.

— Това е, защото си умен. И какво ти отговори?

— Общо взето, че всички тези смъртни случаи са били така или иначе очаквани и по очакваните причини. Не било както ако хора в цветущо здраве изведнъж умрат. Просто едни умиращи хора, които си отиват. Само че малко по-рано. Болницата е направила аутопсии и наистина всички те са били мъртви. — Харди вдигна рамене. — Така или иначе го е отдал просто на общия упадък на обслужването в „Портола“. — Той се приближи и прошепна заговорнически: — Но чуй ме, Уес. Работата е там, че ако някой в „Портола“ е убил Марджъри Лоринг, печелиш, каквото и да стане.

— И това е, защото…?

Той спря, защото внезапно разбра. Можеше да започне дело за огромно обезщетение от името на децата на Марджъри Лоринг. Нямаше да има нужда да доказва обща небрежност или някакъв друг момент на непредпазливост. Можеше да започне незабавно със сметките. Ако Марджъри Лоринг не беше умряла от естествена смърт, а бе убита в болницата, Уес можеше да спечели маса пари за доста кратко време, извършвайки сравнително много малко.

— Ще говоря с децата й — отсече той. — Да видим какво може да направим.

* * *

Трея вдигна поглед от бюрото си и погледна към часовника на стената. На лицето й светна искрена усмивка и тя стана от стола.

— Дизмъс Харди, истински джентълмен, три часът, точно на минутата. Кларънс те чака, веднага ще те приеме, но човекът при него ще остане още миг. Отгоре ли идваш? — попита тя.

Имаше предвид отдела на Глицки.

— Не.

— Значи не си говорил с Ейб?

— Още не. Франи ми каза, че се е обаждал снощи, но се прибрах много късно.

— Наистина иска да говори с теб.

— И аз с него, разбира се. Може би ще ни уредиш една среща?

— Той няма ли да слиза за тази? Знам, че Кларънс го е поканил.

Това не прозвуча като добра новина за Харди, но той прикри реакцията си с усмивка.

— Добре. Може би ще можем да побъбрим после.

Седна и зачака, давайки си сметка, че е нервен и гневът му още не е преминал. Беше прекарал безброй часове тук, в кабинета на областния прокурор — като се почне още от времето, когато сам бе млад помощник в прокуратурата, до неотдавнашните му премеждия като адвокат. В над деветдесет процента от тези часове между него и човека от другата страна на вратата бе съществувал конфликт. Откакто Джакман бе назначен за областен прокурор, това се беше променило. Сега за няколко минути той разбра, че му предстои да се върне там, където му е мястото, на страната на защитата. Може би щеше да бъде внимателно отместване и, надяваше се, любезно, но съвсем реално, независимо от това.

Вратата на Джакман се отвори. Вътре бе Марлин Аш. Сега, като се замисли за това, Харди си каза, че би трябвало да очаква Джакман да е поканил и нея. В края на краищата тя щеше да бъде обвинител на „Парнас“ и най-вероятно — на неговия клиент.

— Диз, как си? — избумтя Джакман. — Хайде, влизай, влизай. Извинявай, че малко закъсняхме.

Харди пристъпи вътре, ръсейки усмивки.

— Ако ти и Марлин не сте свършили… — започна той, като се стараеше да бъде колкото може по-любезен, — … не бих искал да ви притеснявам. Сигурен съм, че Трея и аз ще намерим начин да изкараме още няколко приятни минути.

Джакман му отвърна с усмивка. Всички си бяха още приятели.

— Марлин реши, че може да поостане малко, ако нямаш нищо против. Имаше две неща, които искаше да свери с теб. Трея каза ли ти, че съм поканил и Ейб да се отбие? А, ето го и него.

Глицки и Харди седнаха от двата края на канапето. Нито думите им, нито очите осъществяваха контакт помежду им. Марлин си остана на стола, Джакман придърпа още един стол. Малък, мил приятелски кръг край масата за кафе.

Харди започна направо.

— Доколкото разбирам, след като господин Маркъм се е превърнал в потенциална жертва на убийство, решили сте да свикате Голям съдебен състав. Чух, че ще се разследва не само смъртта на Маркъм, но и цялата бизнесситуация около „Парнас“. Всъщност мисля, че най-напред това даже бе моя идея, още преди някой да беше умрял. Просто исках всички да знаете, че наистина не очаквам някаква огромна публична проява, която да почете моя принос към това. Макар че един бюст, изработен с вкус, долу във фоайето или може би малка паметна плоча на ъгъла, при заведението на Лу, не би било лошо.

Белегът на Глицки минаваше като права линия през устните му.

— От приказките на този човек може да ти окапят ушите.

Облегнат назад, Харди изпъна ръка по облегалката на канапето, заемайки поза, изразяваща отпуснатост, макар всъщност да не се чувстваше така.

— Както моят приятел Ейб посочи, аз вярвам в силата на общуването. — Той хвърли остър поглед към Глицки, после се приведе напред. — Знам какво някои от вас биха искали да стане оттук нататък. Говорих с доктор Кенсинг преди около час. Каза ми, че според твърдение на съпругата му сега той бил признал, че е убил Маркъм. — Харди най-после се обърна към Ейб. — Предполагам, че заради това си се обадил, да ми сигнализираш, че си на път да го прибереш.

Глицки не каза нищо.

Харди продължи:

— Но, разбира се, тъй като си разпитал клиента ми въпреки изричната ми молба да не правиш това, възможно е да си имал готовност и за едно любезно извинение.

Едно мускулче заигра на челюстта на Глицки. Белегът изпъкна, ясно очертан.

Харди продължи:

— Мисля, че единствената причина той все още да не е в затвора, е защото си решил да изчакаш, докато Кларънс е готов да подпише заповедта.

Израженията в стаята показаха на Харди, че е заковал нещата точно.

— Но аз не съм тук за това — продължи той. — Тук съм, за да предпазя моя клиент от затвора.

— Желая ти късмет — изръмжа Глицки.

— Няма да имам нужда от късмет. Ако единственото, с което разполагаш, е разказът на жената, твоята теза в никакъв случай няма да издържи пред съда. Сигурно разбираш това.

Марлин използва момента, за да се намеси.

— Според Ейб имаме предостатъчно, Дизмъс. Ако този човек е убил пет души, не трябва да бъде по улиците.

— Марлин, моля те! Нека не оскърбяваме взаимно интелигентността си. Доктор Кенсинг няма какъвто и да е мотив да причинява зло на семейството.

— Доколкото ти знаеш — допълни Глицки.

Харди отново се обърна с лице към него.

— Следвали от това да си направя извода, че си открил мотив?

Джакман се изкашля и отговори вместо Глицки.

— Ние приемаме, Диз, че убийствата на Маркъм и близките му са свързани. Мисля, че би се съгласил с това като работна хипотеза, нали? Но това всъщност не е толкова важно. Доктор Кенсинг има достатъчен мотив за Маркъм. Плюс средствата и възможността.

— Но никакви доказателства, Кларънс. Никакви истински доказателства. Предимно някакъв мотив.

— Не ни излизай с тези номера, Диз — възрази Марлин. — Първо, не е някакъв мотив, а огромен мотив и никой друг няма никакъв. Второ, знаем, че когато Маркъм е бил убит, доктор Кенсинг е бил точно там. Освен това — продължи тя спокойно — Маркъм е бил убит с медикамент, вкаран чрез система. А твоят клиент не е точно портиерът. Той има достъп. Значи имаме мотив, средства и възможност и ни най-малко съмнение по тези факти.

Харди повтори своята мантра.

— Но никакво физическо доказателство. Никакво пряко доказателство. Никой не го е видял да извършва това и никакви физически данни не сочат, че той го е извършил. Има вероятност да докажете, че той може и да го е извършил, но може и да не го е извършил, а това, едва ли трябва да ви напомням, е основателно съмнение.

— Жена му казва, че си е признал — изръмжа Глицки. — Това е доказателство. Един ден преди аутопсията, преди който и да е знаел, че Маркъм е убит, Кенсинг й е казал, че го е натъпкал целия. О, ти може би още не знаеш тази подробност? — Глицки се изкашля. — Обадих ти се снощи. Мислех, че можем да поговорим затова. Може би не си разбрал какво искам да ти кажа.

— Казах ти да не разпитваш моя клиент — рязко отвърна Харди. — Може би ти не си разбрал какво искам да ти кажа. — Харди си наложи да сдържи гнева си. Така нямаше да постигне онова, което искаше. Обърна се към Аш: — Значи жена му, която го мрази, казва, че той е убил любовника й. Така ли? Никога няма да получиш обвинение с това.

Но Аш остана спокойна.

— Вярвам, че с останалите доказателства може и да го получа, Дизмъс.

— „Може“ не е много силна дума, Марлин.

— Искаш да ни помогнеш да се справим по-добре, така ли? — Тонът на Глицки беше леден.

— Всъщност имам едно предложение, което може и да подейства в този смисъл — заяви Харди. — Няма да се преструвам, че доктор Кенсинг не ми е основната грижа. Знам, че се каниш да го арестуваш. По дяволите, може би вече имаш и заповедта. — Харди изчака, но никой не потвърди това. Което означаваше, че може би не е прекалено късно. Пое си дълбоко дъх. Сега щеше да стане весело. — Най-напред ще направя едно малко въведение — започна той.

— Каква изненада!

Харди не обърна внимание на Глицки, а насочи вниманието си директно към Джакман.

— Вижте… Да кажем, че задържите Кенсинг и го обвините в убийство. Ейб би могъл да го арестува още днес. Готов съм дори да се съглася, че с твърдението на съпругата почти сигурно ще постигнете обвинение, в случай че я изправите пред голям състав. Във всички случаи, разбира се, ще трябва да ми дадете достъп.

Достъпът включваше всичко, свързано с обвинението — физически данни, находки, свидетелства, полицейски доклади и така нататък. Защитата имаше абсолютното право над събраното от обвинението. Това беше азбучна истина на закона, но Харди реши, че не е излишно да напомни на всички, че така или иначе той ще види всички свидетелства, с които разполагат. Това ставаше автоматично.

— Но вие още не сте го арестували — продължи той, — нито сте го призовали пред големия състав. Така че той не е обвинен и следователно все още не сте задължени да споделяте всичко с мен.

— Свърши ли въведението? — попита Глицки.

Харди дори не показа, че е чул прекъсването. Погледът му беше вперен в Джакман.

— Предлагам ви размяна. — И продължи веднага: — Онова, което наистина гониш, е „Парнас“, Кларънс. Ти го знаеш, аз го зная, всички тук го знаем. Искаш да откриеш къде е гнилото и да го изрежеш, но трябва да внимаваш да не го изрежеш така лошо, че да последва смърт. Ако „Парнас“ хвърли топа, хората, които ще поемат най-големия удар, са преди всичко градските служители. Разбира се, това ще бъде истински лоша новина за множество добри хора, но това е и най-лошият възможен политически сценарий за теб, Кларънс, ако искаш да запазиш своя пост и да продължиш добрата работа, която си започнал.

Джакман сви леко устни в знак на неодобрение. Харди си помисли, че това не е само заради изчеткването. Беше засегнал някакъв нерв, както се надяваше, че ще стане.

— Добре. Какво общо има с това клиентът ти? — попита Джакман.

— Има общо, тъй като сега всички в „Парнас“ са омекнали, само защото търсите онзи, който е убил шефа им. Те очакват от вас да свършите точно това. Така че онези от корпорацията няма да забележат вашите хора и няма да се втурнат да си унищожават документите или да правят всякакви други спънки, каквито може да им хрумнат. Обаче арестувате ли Кенсинг, вече нямате никакъв претекст.

Спря, за да изчака да възприемат идеята му, но Марлин нямаше какво да мисли.

— При цялото ми уважение, Диз, това са глупости. Големият състав може да оглежда където си иска и когато си иска. Това няма нищо общо с твоя клиент.

— Не оспорвам това, Марлин. Можете да го арестувате и да продължите да разследвате в „Парнас“. Имате всичкото право за това. Обаче… — Той се обърна отново към Джакман. — … Имаме работа с организацията, която осигурява здравеопазването на града, вече доведена почти до ръба на банкрута, измъчвана от ужасни проблеми с оборотните средства, духът е паднал под нулата, а сега и загубила главния си шеф. Ако се разчуе, че се опитвате да я закриете…

— Нашето намерение не е такова — вметна Марлин.

Но Харди поклати глава.

— Няма значение. Ако арестувате Кенсинг и след това продължите да ровите, ще прилича именно на това. Което значи, че всичко ще се разхвърчи. Познавате нашия град, тук всичко се преувеличава. Всичко се превръща в проблем. Какво ще стане, когато множество градски служители решат, че остават без медицинско обслужване? Няма да е много приятно.

Всичко това беше добре казано, точно и може би вярно, но Глицки изобщо не искаше да го чуе.

— И начинът да избегнем тази потенциална катастрофа е да не арестуваме твоя клиент?

— Само докато големия състав си свърши работата. Да кажем, трийсет дни.

— Трийсет дни! — Глицки беше потресен. — Да не си се побъркал? Ако е убил Маркъм, а моите доказателства сочат това, вероятно е убил и цялото му семейство. Ако ще това да свали и цялото федерално правителство, не ме е грижа — мястото на този човек е в затвора.

Харди се обърна към Аш.

— Случаят куца, Марлин. Ако го арестувате, знаеш какво ще стане. „Парнас“ отива на кино, а след това, ако Кенсинг спечели делото на процеса, всички си отивате заедно с него.

Но независимо от споровете Джакман не беше изгубил нишката.

— Спомена нещо за размяна, Диз. Искаш да ти дадем трийсет дни…

— … и достъп — добави Харди.

Глицки вдигна ръце и се изправи.

— А може би и личен шофьор, а? Може би и масаж?

Харди продължаваше да не му обръща внимание.

По лицето на областния прокурор си личеше, че се е съсредоточил до крайност.

— Добре, да предположим, в рамките на тази дискусия, и достъп.

— В никакъв случай! Няма начин за това, Кларънс. По-скоро ще отида да го арестувам без заповед, преди това да се случи.

Джакман изпълни широкия си гръден кош с въздух. Той биеше Глицки в ширина и тегло с три-четири сантиметра и петнайсет килограма и всичко това никога не бе така забележимо, както сега, когато беше ясно, че е под строг контрол. Гласът му бе дълбок и авторитетен бас:

— Няма да направите това, лейтенант. — Пое отново бавно въздух, после продължи с разговорен тон: — Имаше достатъчно време досега да арестуваш доктор Кенсинг без заповед, Ейб. Но ти си този, който ме вкара в клопката на това решение, и сега аз ще го взема. Надявам се, че това е съвършено ясно.

Глицки просто бе загубил гласа си. Той оглеждаше стаята с открито недоверие, ако не и направо с враждебност. Джакман не му обърна внимание и заговори на Харди:

— Трийсет дни и достъп в замяна на какво?

— В замяна на свидетелстването му пред големия състав.

Чувството за разочарование беше осезаемо. Глицки клатеше глава в недоумение, че Харди бе изгубил цялото им време и усилия за толкова малко. Лицето на Марлин отразяваше подобна реакция. Дори Джакман сложи ръце на гърдите си и наклони глава на една страна. Но очите му поне още дълбаеха.

Харди почувства, че темата не е приключена.

— Виж, Кларънс, както са нещата сега, ако изправите Кенсинг пред големия състав, ще му кажа да се позове на Петата поправка. Ще имате късмет, ако научите даже името му. А иначе, ето, Марлин е тук — и той се обърна към нея, — получаваш основния си заподозрян в убийство да отговаря на всякакви въпроси, каквито искаш, без присъствието на адвоката му. Това е мечтата на всеки обвинител.

Но тя не беше убедена.

— Това не е моята мечта, Диз. Ти просто ще имаш повече време да му съчиниш история, към която да се придържа. — Тя се обърна към шефа си. — Няма да се получи, сър. Той всъщност не ни предлага нищо.

— Напротив, Марлин. Помисли за това. Предлагам един компетентен поглед отвътре за ситуацията в „Парнас“, точно това, което желаете.

— Винаги можем да получим това, Диз.

— Къде? От кого? Всички други, които работят там, ще прикриват себе си или шефовете. Дори другите лекари ще го направят.

— Не е вярно. Големият състав ще ги закриля, независимо какво са казали там. Създаден е именно с такава цел, Дизмъс. За да могат хората да говорят свободно.

— Тъкмо затова е създаден, съгласен съм, Марлин. Но невинаги се получава така. Няма да намерите прекалено много лекари, готови да ви окажат съдействие в усилията ви да отрежете източника на техните заплати. Но даже ако единственото, което искате, е да преследвате моя клиент заради Маркъм, ще го имате изцяло на ваше разположение за колкото време желаете. Няма да има оспорвания, неприемливи обстоятелства, възражения на защитата, ще правите каквото си искате.

По погледа на Марлин си личеше, че все още не отстъпва.

Глицки, придвижил се до рамката на вратата, се беше облегнал на нея като намусена статуя.

— Ами ако убие отново? — попита той. — Собствената си жена например. Никак няма да се чувствам добре, ако тя умре. А ти?

Джакман се намеси.

— Струва ми се, че е имал предостатъчна възможност да убие жена си, ако е искал, Ейб.

— Но сега, след нейното заявление, има по-голямо основание да го направи.

— Значи ще й осигурим охрана — каза Джакман. — Или ще я преселим. Или и двете. Но ми се струва, че Дизмъс има право. Дори само от чувство за самосъхранение Кенсинг няма да направи нищо, докато знае, че е основният ни заподозрян за друго убийство.

Харди разбираше, че в известна степен неопитността на Джакман си проличаваше. Убийците рядко действаха рационално. Но, помисли си той скептично, това е политиката. Неопитните държат властта. И нямаше нищо против една мъничка самозаблуда, ако тя помагаше клиентът му да остане извън затвора.

Джакман отново се обърна към Глицки.

— Марлин и аз си говорихме точно за тези неща, преди да дойде Дизмъс, Ейб. Тогава се съгласихме, че разследването за „Парнас“ ще приеме съвсем различен обрат веднага щом предприемем някакъв арест по случая „Маркъм“. И се опитвахме да търсим някакви решения на този проблем. Сега ми се струва, че предложението на Диз има някакви достойнства.

Белегът на Глицки вече приличаше на опънато дебело въже през устните му.

— Този човек е убиец, Кларънс.

Джакман нямаше намерение да спори за това. Той беше разсъдлив, спокоен и кимна търпеливо.

— Може и да се окаже такъв, разбира се. Но както казахме тук, аз наистина не вярвам, че представлява заплаха за обществото. С това не искам да затварям вратата за преразглеждането на тази преценка. Всекидневно, ако се налага. Но междувременно — и той се обърна към Харди — съм склонен, Диз, да приема оценката ти за „Парнас“. Не искам да ги сплашваме. Не искам…

Словото му на отстъпление беше прекъснато от затръшването на вратата — силно, след Глицки, който бурно напусна стаята.

* * *

Наред със свободата на клиента си и достъпа до данните на обвинението, Харди първоначално смяташе да поиска още нещо от областния прокурор. Нормално се приемаше, че това е в пълномощията на Джакман, и, искайки разрешението му, Харди можеше да продължи успешно да представя себе си като олицетворение на сътрудничество. Но рязкото оттегляне на Глицки хвърли сянка върху тези, които останаха, и той реши, че да иска още би означавало да насилва нещата.

Но този друг момент от работата оставаше. И колкото повече си мислеше за него, толкова по-маловажно му се струваше искането на предварително разрешение от Джакман. Трябваше му отговор, и то още сега. Клиентът му все още бе в голяма опасност. И адвокатът всъщност нямаше да заобиколи никого, като се обърне към Джон Страут. Ако съдебният лекар откриеше нещо като резултат от молбата на Харди, така или иначе щеше да го докладва на Глицки и Джакман.

Харди не криеше нищо — нито мотивите си, нито действията си. Или поне така си казваше наум.

Той излезе от сградата през задната врата и тръгна по покрития външен коридор, който водеше към затвора отляво и моргата отдясно. Въздухът имаше лекия дъх на солена вода, но той долови също и аромата на цветята от големия пазар зад ъгъла. Чувстваше се така, сякаш бе свършил доста работа през деня. Като приключеше със Страут, не трябваше да забравя да купи букет за жена си, а защо не и за дъщеря си? Беше петък вечер. Уикендът се приближаваше, дълъг и обещаващ, и може би той и семейството му щяха да намерят начин да прекарат прекрасно заедно, ако се постараят.

Оказа се, че в момента Страут реже някого в студената зала, но на рецепцията казаха на Харди, че няма да се бави дълго. Дали би желал да почака? Каза, че смята да почака.

Същинският кабинет на съдебния лекар — за разлика от моргата — бе истински музей на древни и съвременни оръжия и уреди за мъчение. Безкрайно интересно място за посещения, стаята не полагаше никакви грижи за безопасността. Цялата странна колекция на Страут беше изложена открито и човек можеше да се възхищава на експонатите, да ги държи в ръце и дори, ако е достатъчно лекомислен, да ги опита. Ако някой негов сътрудник някога се разяреше, помисли си Харди, би могъл да си направи тук истинско пиршество — да наръга няколко души с ножове на пружина или с ловджийски ножове, да разкъса други с ръчни гранати, а останалите да застреля с изобилието от автоматични оръжия в арсенала.

Харди седна на пейката при гаротата — с червената копринена кърпа и всичко останало — припомняйки победата си горе и размишлявайки доколко е благоразумно и какви са шансовете му да успее в следващия ход. Важното бе, повтаряше си той отново и отново, да задържи клиента си извън затвора. Знаеше, че под постоянния натиск на Глицки, при умението на Марлин да ръководи големия състав и предвид трудното и непредсказуемо поведение на Кенсинг, трийсетте дни, които Джакман му беше обещал, можеха да се изпарят като утринна мъгла. Харди трябваше да представи нещо повече, въпреки риска, че онова, което възнамерява да предложи, можеше всъщност да засили подозренията срещу неговия клиент.

Разбираше, че нещата вземаха хазартен оттенък и това го притесняваше. Но чувстваше, че няма избор. Примката се затягаше около врата на клиента му. Интуицията му подсказваше, че си струва да поеме риска. Но ако грешеше…

— Ако искаш, мога да поставя този лекясал парцал около гърлото ти и да го стегна само малко. Казват, че е много полезно за либидото. — Страут говореше за гаротата и дори, още по-зловещо, за еротичната асфиксия, силния оргазъм, който се получава при обесването и при някои други форми на задушаване. — Изглежда много на мода пред последните няколко години, макар че ако питаш мен, просто не си струва неприятностите. Но може и да греша. Май мнозина са склонни да опитат. Както и да е, как си?

Двамата мъже побъбриха няколко минути, докато Страут си преглеждаше съобщенията си. След като той седна зад бюрото си, а Харди се премести на друг стол, двамата заговориха по работа.

Когато Харди свърши, Страут се почеса по тила.

— Нека си изясня нещата — каза той накрая. — Идваш тук като частно лице и искаш да направя аутопсия на друг пациент от „Портола“, който е починал в същия ден като господин Маркъм?

— Ако вече не е направена.

— Как е името на лицето?

— Джеймс Лектър.

Страут поклати глава.

— Не. Не съм правил. Но в болницата винаги извършват аутопсия. Нали знаеш това?

— И никога ли не изпускат нищо?

Забележката бе уместна и Страут я прие с леко махване с ръка.

— Колко близо е времето на смъртта до това на Маркъм?

— Всъщност става въпрос само за няколко минути разлика.

— Ако се заема да гледам, какво точно трябва да търся?

— Това не знам.

Страут свали очилата си с кокалени рамки, духна по стъклата и отново ги постави. Съдебният лекар имаше подвижно живо лице, което сякаш можеше да се разтяга в няколко посоки едновременно.

— Май не разбирам каква ти е целта. Ако, както казваш, Глицки смята, че клиентът ти е убил господин Маркъм, тогава по какъв начин ще му е от полза на твоя клиент, ако в същия ден се установи и друг труп с калий?

— Няма да помогне — съгласи се Харди. — Надявам се, че не е калий.

Онова, на което всъщност се надяваше, беше Джеймс Лектър да се окаже неочаквана смърт номер дванайсет. Това нямаше да снеме подозренията от Кенсинг, но можеше малко да намали бремето върху неговия клиент във връзка със смъртта на Маркъм.

— Както и да е — продължи той, — няма ли да е по-добре, ако знаем със сигурност от какво е умрял Лектър?

— Безспорно — съгласи се Страут и се замисли за момент. — И защо трябва да поръчам отново тази аутопсия?

Харди вдигна рамене.

— Решил си, че смъртта на Лектър е малко подозрителна, след като съвпада почти до минута с друго убийство в същата стая, в същата болница.

Съдебният лекар поклати глава нагоре-надолу няколко пъти. Той взе ръчната граната, която използваше да затиска хартиите по бюрото си, и я завъртя замислено няколко пъти върху попивателната. Харди наблюдаваше търкалянето на смъртоносното кълбо и се мъчеше да не мисли какво би могло да се случи, ако шплентът излезе по погрешка.

Накрая Страут захлупи с ръка гранатата, спирайки я насред търкалянето. Очите му се впериха в Харди през очилата.

— Изпускаш нещо — каза той.

— Нищо нарочно. Наистина.

— Ако направя това — а още не съм обещал да го направя, не забравяй — тогава ще искам да зная какво търсиш и защо.

Харди разпери ръце, показвайки, че не крие нищо.

— Смятам, че има някаква малка, макар и реална вероятност Джеймс Лектър да се окаже последният случай от поредица убийства в „Портола“.

Това накара Страут да се изправи и Харди продължи:

— Така че смъртта на Лектър може да е естествена или не, може да е свързана с Тим Маркъм, може и да не е — завърши той. — Онова, което е сигурно, е, че ако Лектър е бил убит и е умрял от различен медикамент в сравнение с Маркъм, тогава е ясно, че в „Портола“ стават много повече неща, отколкото се виждат с просто око на този етап.

— И все пак, това няма да помогне кой знае колко на твоя клиент.

— Може и да не помогне, Джон, но на мен ми трябват данни за някакви други нередности, при които мога да твърдя, че моят клиент не е намесен. Няма нужда да ми казваш, разбирам — това не доказва, че той не е убил Маркъм. Но поне е нещо, с което може да се започне, а на мен ми трябва нещо.

Страут обмисляше всичко много внимателно.

— Имаш ли съгласието на семейството на Лектър? — попита той. — Кога е погребението?

— Нямам и не знам. Ако поискаш аутопсия, няма да имаме нужда семейството да… — Това не минаваше и той прекъсна изречението си. — Какво?

— Мисля, че ти споменах, че вече е имало аутопсия. Ако са им съобщили причина за смъртта, която ги удовлетворява, и аз кажа, че искам още веднъж да погледна тялото, това няма да се хареса нито на болницата, нито на семейството му. Особено ако, да кажем, погребението е утре или пък е било тази сутрин и се налага да го изкопаем отново. — Но нещо в това предложение очевидно бе възбудило интереса на Страут. Ако някой успяваше да се измъкне безнаказан, извършвайки поредица убийства в болница в Сан Франциско, негов дълг бе да разбере това. — Искам да кажа, разбира се, че можем да го направим и без ничие разрешение, ако имам достатъчно добро основание, но не съм сигурен, че го имам. Но както и да постъпим, най-добре ще е, ако любезно ги помолим и получим съгласието на семейството.

— Ще говоря с тях — каза Харди.

— Тогава ще направя едно джентълменско споразумение с теб, Диз. Ако нещата стоят така, че никой не е недоволен, ще го направим. Но ако от семейството се опънат, ще трябва да отидеш в съда и да убедиш някой съдия да ти подпише заповед. Няма да го направя сам.

Харди реши, че повече от това няма да получи. Не се поколеба нито за миг.

— Дадено — каза той. — Ще се радваш, че си го направил, Джон. Десет към едно, че ще намериш нещо.

На лицето на Страут се появи лукаво изражение.

— Десет към едно, а? Колко ще заложиш?

Харди се позамисли.

— От мен стотачка — предложи той.

— Сто долара? А ако загубиш, ще ми дължиш хиляда?

— Точно така.

— Готово.

Страут протегна ръка, Харди се поколеба една последна секунда, после я пое.