Джон Лескроарт
Клетвата (35)

34

На външната врата Глицки целуна жена си за довиждане.

— Ако съм наблизо, ще ти се обадя за обяд.

— Ако и аз съм наблизо, може и да изляза с теб. — Трея направи тъжно-подигравателна муцунка. — Преди една година самата мисъл да обядваш с мен щеше да изпълни сутринта ти с очакване. Щеше да си планираш целия ден около това.

— Така е, но сега сме женени, ти си бременна и е съвсем естествено романтиката да отива на заден план пред всекидневните неща.

Тя обви ръка около врата му и приближи устни до ухото му:

— А снощи какво беше?

— Снощи? — Глицки се почеса по белега, преструвайки се, че си припомня. — Снощи?

Тя се завъртя рязко с лакът и го изненада с удар в корема.

— О, извинявай. — После се усмихна. — Постарай се за обяд.

Разтърквайки корема си, той затвори вратата и се върна в кухнята, където на масата седеше Харди. Бе се обадил преди час с предложение да закара Глицки на работа, макар той обикновено да отиваше с жена си. Харди смяташе, че може би се е добрал до нещо за Маркъм, но не разбираше какво точно е то. Може би сега Ейб, който издърпа стол за себе си, щеше да помогне.

Харди барабанеше с пръсти. След двайсет секунди Глицки каза:

— Ще спреш ли с това? — После добави: — Изглежда като че ли Рос има някакви неприятности, нали? — След минута извади един лист пред себе си. — Ето тук, може да става дума за Майк Андреоти.

— Не го познавам — отвърна Харди.

— Администраторът в „Портола“. Ще разговаря с теб, ако го помоля за това. Готов е на пълно сътрудничество за тези убийства. Мога даже да дойда с теб. Откъде намери това?

— Джеф Елиът не можеше да разбере нищо от тях. Каза ми, ако аз мога, да заповядам.

— Да, но откъде идват първоначално?

— Били са на Маркъм, после на Дрискол, после на Елиът.

— Не е най-добрата комбинация от играчи.

— Така е, но я приемам.

— На този етап — изправи се Глицки — и аз приемам всичко.

* * *

Ако при предишната си среща с Глицки Андреоти бе на ръба на физическото и нервното изтощение, сега бе жив-умрял. Даже не си направи труд да стане от стола зад бюрото си, не се учуди, че този, новият, някой си Харди, не е от полицията или от прокуратурата, не е дори и репортер. Просто нямаше повече енергия за изразходване. Бе работил цяла нощ, за да се оправи с болничните на сестрите, някои от които бяха наплашени от слуховете, а други — надушили възможност за натиск в борбата си за по-високо заплащане. Не знаеше — а всъщност в този момент не го и интересуваше. Корабът така или иначе потъваше и той не виждаше начин да спре това. А сега тези хора му бяха донесли ребус. Изпита някакво странно удоволствие от това. Бе толкова скапан, че сигурно щеше да се затрудни с правилата на морския шах, а те го караха да разшифрова тази загадка. Бе наистина забавно, стига да има човек сили да се засмее.

— Нямам представа — каза той.

Другият човек, Харди, се наведе леко напред.

— Ние смятаме, че „МР“ означава „Малачи Рос“. Това помага ли?

В работата си Глицки бе виждал доста случаи на изтощение и забеляза признаците му и тук. Той завъртя листа, като го обърна отново към себе си.

— „Виж Майк Андреоти за препоръките му относно СС. Сравни с докладната на Малачи Рос от 24 октомври.“ Така по-ясно ли е? Какво е СС?

Този път нямаше колебание.

— Синустоп.

— И каква беше вашата препоръка?

— Е, не беше моя. Аз съм само администраторът, но ЛГП препоръча…

— Извинете — прекъсна го Харди, — какво е „ЛГП“?

Андреоти примигна бавно, пое си дъх и издиша.

— Лекарската група на „Парнас“. В общи линии това са лекарите, които работят тук.

— Ясно. — Глицки продължи, следвайки програмата си. — И какво препоръчаха те за синустопа?

— Просто, че сме затрупани с мостри и че може би за момента политиката ни изисква да намалим даването на лекарството, докато не се съберат повече данни за него. Което сега, като погледнем назад, бе разумно предложение.

— Но вие не го изпълнихте? — попита Харди.

— Не. Рос се наложи. Написа дълъг доклад, оправдаващ положението — имам го някъде тук. Струва ми се, че препаратът бе доста под стандартите от медицинска гледна точка. Аз самият не съм лекар, но някои от по-старшите служители бяха ужасени, че нашият медицински директор одобрява нещо такова. Но както обикновено направихме компромис и Малачи постигна своето.

— Не го обичате много.

Глицки не формулира това като въпрос.

Андреоти само повдигна раменете си на сантиметър.

— Хората стават гадняри заради парите, а парите тук отдавна не стигаха… — Сви рамене отново. — Ако не бе той, щеше да е някой друг.

— Само преди две седмици е бил Маркъм — напомни му Харди.

— Не. Пак беше Рос. Рос има страст към парите. Маркъм просто искаше да печели. Има разлика.

— Каква е разликата? — попита Глицки.

— Ами, да вземем синустопа например. Това изобщо можеше да не става проблем, но Рос видя, че в крайна сметка медикаментът може да ни спести един милион на година. И ако имаше някакви отрицателни страни, бе готов да рискува, ако с това спираше изтичането на кръв от раната в бюджета.

— А Маркъм не беше?

— Понякога, но далеч не както Рос. Мислите, че Маркъм е поставил въпроса по повод бебето Емилия ли? В никакъв случай. — Той посочи отново към листа на Харди. — Според мен затова си е записал тук тази бележка. Сметнал е, че в този случай Рос отново е отишъл твърде далеч.

— А вие, господин Андреоти? — попита Глицки. — Вие какво мислите?

Отново уморена въздишка.

— Зная, че това винаги звучи ужасно, но аз съм само администратор. Потискам изкушението да се правя на лекар. Изпълнявам нарежданията.

Но Харди бе научил каквото му трябваше и вече си бе набелязал нещо друго.

— Ако позволите, господине — започна той, като дешифрираше втората бележка, както Глицки бе направил. — „Разговор с Рос относно оплакванията за намеса в «Портола». ЛГП улт.“, което трябва да е „ултиматум“.

— Така си и беше. — За Андреоти това не бе никаква загадка. Той дори като че ли лекичко се поизправи. — По някое време миналата година Рос започна да идва постоянно в болницата. Отбиваше се, както той казваше. Проверяваше процедурите на нашите лекари по всичко — от раждания до операции и най-вече в спешното отделение, като препоръчваше да се пести по някой долар тук или там. По-късно стигна дотам буквално да съветва лекарите какво да правят, докато се занимаваха с пациентите си. Като имате предвид, че дори най-обикновеният джипи вижда себе си някъде едно стъпало под Бога, може да си представите как се приемаха тези посещения. Най-накрая ЛГП излезе с ултиматум Рос да преустанови визитите си и общо взето той го изпълни. Поне достатъчно, за да ги удовлетвори.

— Но не съвсем?

Харди държеше да бъде сигурен.

— Не. Но отбиванията му спаднаха от двайсет на месец до, да кажем, пет. И престана да дава нареждания, маскирани като съвети.

— Имате ли някъде записано в кои дни е идвал? Конкретните дати? — попита Харди.

Андреоти се замисли за момент.

— Не, съмнявам се. За какво да го правим? Не бе тук на щат, така че няма лично досие. Просто се отбиваше. Защо питате?

— Без причина. Просто съм любопитен. — Харди умишлено отговори неясно и побутна другите страници през бюрото. — Ако може да ви отнемем само още една минутка, господин Андреоти. Нещо тук прави ли ви впечатление?

Администраторът ги придърпа към себе си и ги разгледа бавно един по един.

— Не зная „Медрас“, но „Биосинт“ е производител на лекарства. Повечето от нещата им са евтини продукти, дават се без рецепта. Не са сериозни играчи, но чух да се говори, че сега имат нещо голямо във Федералната агенция по лекарствата. — Насочи се към следващата страница и вдигна поглед. — „Фоли“ е Патрик Фоли. Той е юрисконсулт на корпорацията. Не зная кой е „ОП“.

Това Глицки го знаеше.

— Областният прокурор.

В очите на Андреоти нещо просветна, но администраторът не направи никакъв коментар и се загледа в последната страница.

„Вж. Коз. отн. дисц. уволн. — МР. Пълна документация. Подг. док. за УС. Скъсване?“

— „Коз.“ е Кози Ю. Тя е шефка на „Човешки отношения“. — Той се помъчи няколко секунди над останалата част от бележката, после бавно вдигна глава. — Тим се е канел да разкара Рос, нали?

Устните на Глицки останаха свити.

— Още е доста рано да се каже, господине, но много ви благодаря за времето, което ни отделихте.

* * *

Докато караха към „Ембаркадеро Сентър“, централата на „Парнас“, решиха да представят нещата пред юрисконсулта така: че Харди е адвокат, който работи към областната прокуратура. В отделните си части това бе вярно, макар и не съвсем буквално. Пат Фоли ги посрещна на вратата, покани ги да влязат, после погледна в двете посоки по коридора, преди да затвори зад тях. Не успяха да изпробват обяснението си, защото Фоли започна:

— Хващате ме тъкмо когато се канех да излизам, но срещата ми е съвсем наблизо, в Китайския квартал. Дали не може да поговорим, докато вървим натам?

След пет минути бяха на площад „Портсмут“, заобиколени от пагоди, школи по тай чи, няколко азиатски порномагазина и колона автомобили, чакащи за място в подземния гараж. През нощта вятърът бе довял високи облаци и от оскъдната слънчева светлина утринният въздух бе хладен.

Плешивата глава на Фоли блестеше даже в заоблачения ден. Малкото останала коса бе руса, руси бяха и редките му мустаци. Слаб в раменете и леко прегърбен, той бе илюстрация на това как се отразява на един млад мъж животът зад бюрото при огромно финансово напрежение. Не изглеждаше да е много над четирийсетте, ако изобщо имаше четирийсет. Когато най-после спря и седна на бетонната ограда на една от градините в парка, дишаше тежко.

— Извинете — каза той. — Не исках да говоря за това там. И стените имат уши понякога.

— Да говорите за какво? — попита внимателно Глицки.

— Е, Сузан каза, че сте от отдел „Убийства“. Предполагам, че става дума за господин Маркъм или за другите смъртни случаи в „Портола“. Макар че, трябва да кажа, аз работя почти изключително по проблеми на корпорацията. Не ми е известно да разполагам с информация, която би могла да е полезна за вашето разследване. Ако разполагах, като служител на съда, разбира се, бих я предоставил доброволно.

Глицки го изгледа косо.

— Вие и вкъщи ли говорите така?

Преди Фоли да успее да реагира, Харди се намеси.

— Наистина ли вярвате, че кабинетите ви се подслушват?

Изсипалите се един след друг въпроси объркаха Фоли. Не можеше да реши на кой от тях да отговори, затова сам попита:

— Значи става дума за господин Маркъм?

Истината бе, че нито Харди, нито Глицки знаеха точно за какво ще бъде тази среща. Издайническите инициали МР дори не фигурираха в бележката на Маркъм. Затова макар че и двамата подозираха, че Рос някак си е замесен, не им се искаше да издават нищо предварително.

— Имате ли някаква представа за какво може да се отнася думата „Саратога“, господин Фоли? — попита Глицки.

— Имате предвид градът долу, на полуострова, зад Сан Хосе? Мисля, че имаше и още един — в Ню Йорк, някъде в северната част на щата. За това ли става дума?

Харди и Глицки формираха един почти естествен тандем. Харди продължи:

— Ставало ли е дума за някой от тези градове във вашата работа за корпорацията?

Фоли се обърна към другия си инквизитор. Помисли малко, преди да отговори.

— Не се сещам някога да се е случвало — отговори той, като се опитваше да изрази искрена отзивчивост. — Нямаме бизнес в никой от тях. Възможно е неколцина пациенти да живеят там, в града, но нищо повече.

Глицки:

— Значи не сте срещали името наскоро? Саратога? Нещо, което господин Маркъм да е обсъждал с вас?

Фоли прекара ръка по темето си и се намръщи.

— Може би не просто Саратога — подсказа Харди. — Нещо, свързано със Саратога?

Това превъртя ключа.

— А — възкликна Фоли, — това е самолет. Извинете. Аз мислех за Саратога и се сещам за Купертино. Израснах там, учих в Белармин. Но това е самолет. Такъв, какъвто караше Джон Ф. Кенеди младши, когато загина.

Харди и Глицки размениха погледи и лейтенантът заговори:

— Дали компанията е планирала да купи самолет?

— Не, беше господин Рос. По този начин стигна до моето внимание.

— По какъв начин? — попита Харди.

В този момент от разпита Фоли буквално се обърна и погледна зад себе си. Като изтри някаква може би въображаема пот от широкото си чело, той се опита да се усмихне, без особен успех.

— Ами, то всъщност и нищо не излезе от това.

Гласът на Глицки не търпеше възражения.

— Оставете ние да преценим това. Какво се случи?

— Една вечер, доста късно, мисля, че беше към края на миналото лято, господин Маркъм дойде да види дали още работя и след това ме покани да се кача в кабинета му. Това беше малко необичайно — не че аз работех до късно, а че той бе все още там. Спомням си, че вече бе напълно тъмно, значи трябва да е било девет — девет и половина. И все пак той ми поръча да затворя вратата, като че ли можеше да има да работят и други хора, които да ни чуят. Когато седнах, ми каза, че иска нашият разговор да бъде напълно поверителен, само между нас двамата и никой друг. Каза ми, че темата е много трудна и че не знае къде всъщност се намира, дори по отношение на фактите, но че желае да документира действията си, в случай че му трябва свидетелство за тях по-нататък.

— Какво искаше да направи? — попита Харди.

— Не беше съвсем сигурен дори за това. В крайна сметка стигна до мисълта, че би трябвало да наеме частен детектив, който да проучи финансовите дела на господин Рос.

Глицки продължи натиска:

— Какво го беше довело дотам?

— Няколко неща, струва ми се, но най-непосредственото беше самолетът. — Фоли навлизаше в историята си, като че ли облекчен, че има най-после възможност се освободи от бремето й. — Изглежда, че господин Маркъм и господин Рос са били заедно на коктейл една вечер по време на медицински конгрес в Лас Вегас, в който двамата са участвали седмица по-рано. Били са близки приятели от години и очевидно са излезли заедно след това, сами, да пийнат по нещо, просто да си наваксат в личните отношения. Е, през следващите два часа доктор Рос може би си е пийнал малко повече и както изглежда доста усърдно е споделил с господин Маркъм състоянието на своите финанси, което съвсем не било добро. Личното му финансово състояние, имам предвид, извън това на „Парнас“, което и без това било достатъчно лошо.

— Значи Рос плакал на рамото на Маркъм? — попита Глицки.

— По същество, да. Казал му, че няма пари, няма спестявания, жена му харчи доходите му по-бързо, отколкото успява да ги изкарва. Издръжката за първата му жена и начинът на живот на втората го разорявали. Не знаел какво да прави.

Харди бе доловил нещичко от това в доклада на Брако и Фиск за Нанси. Но беше добре да го чуе и от друг източник.

— И какво му предложил Маркъм?

— Както обикновено, предполагам. Да съкрати разноските тук-там, да живее според бюджета си. А не е да кажеш, че доктор Рос е бил безработен. Имал си е стабилен доход и редовен приток на пари. Но не това било главното за срещата онази вечер.

— А какво е било? — попита Глицки.

Фоли бе седял на твърдия студен бетон достатъчно дълго. Изправи се, изтупа си дрехите, погледна часовника си.

— По-рано същия следобед съпругата на господин Маркъм му се обадила — това е между… — Фоли реши да не обяснява нещо, което Харди предположи, че се отнася за Ан Кенсинг. — Както и да е, обадила се съпругата му и го питала дали е чул новината: доктор Рос току-що бил продал стария си самолет и си купил чисто нов „Саратога“. През уикенда той и семейството му щели да ходят на вилата им в Тахо и съпругата на Рос се обадила да пита дали искат да летят с тях и да вземат цялото семейство.

„Знаеш ли колко струва нов «Саратога», Пат? — попита ме той. — Половин милион долара горе-долу, в зависимост от това как е оборудван. И така, продължи той, уредих си да се сблъскам с Мал в кафето и му казвам, че съм научил за самолета, но съм любопитен как го изплащаш.“

Или доктор Рос не е помнел подробности от вечерта, когато е бил пийнал, или е решил, че може да каже на приятеля си и това няма да има значение, но се усмихнал — и подхвърлил нещо като „Кешът е голяма работа“.

Сега, след като го бе изрекъл, Фоли се кичеше с облекчението си като с медал. Той отново прокара ръка по темето си. Дори пробва пак да се усмихне, малко по-успешно от първия път.

— Такива работи — завърши той. — Господин Маркъм искаше мнението ми за това, какво трябва да направим като компания, как следва да процедираме. Допускаше, че е вероятно доктор Рос да приема подкупи или да взема комисиони, за да вписва лекарства в списъка, но нямаше никакви доказателства. Просто не можеше да си представи друг начин, по който доктор Рос да си осигури нещо подобно на половин милион налични пари. Вече бе разговарял със съпругата си и…

— С Карла? — Глицки подскочи при този признак на общуване между тях. — Не си спомням да съм чувал Маркъм и жена му да са се разбирали, дори когато са били заедно.

— Напротив. Дълго време бяха неразделни. Преди да… Преди да започнат проблемите им, двамата си споделяха всичко. Понякога Карла дори идваше и присъстваше на заседанията на борда и бе по-осведомена от някои от нас. Това дразнеше някои хора, но никой не смееше да се обади. А пък и тя не тежеше на ресурсите на борда. Много пряма и упорита, и адски умна. Разбираше от бизнес. „Дайте да го видим проблема, какъвто и да е, и да се заемем с него.“

Това изясни на Харди една малка загадка. Бе се питал за бележката „Обс. с К.“ и бе решил, че сигурно става дума за Кози, шефката на „Личен състав“. Но сега може би се оказваше, че К. е Карла. Все пак държеше да върне Фоли към действията на Маркъм.

— И така, последно вие, двамата, какво решихте да направите? Казахте, че така или иначе нищо не е излязло.

Споменът не бе приятен.

— Ами казах на господин Маркъм, че ако според него доктор Рос наистина извършва нещо подобно, би трябвало вероятно да предадем въпроса на прокуратурата и на данъчните и да ги оставим оттук нататък те да се занимават с това.

— Но не сте го направили — каза Глицки. — Защо?

Фоли се замисли малко по-дълго, отколкото въпросът заслужаваше.

— Простият отговор е, че господин Маркъм ме извика на следващия ден, преди да мога да предприема каквото и да било. Каза ми, че се е обърнал директно към доктор Рос. Приятелството им го изисквало. Рос му казал, че трябвало да сподели добрата новина с него още когато се случило това и че парите за самолета били дошли неочаквано в семейството по линия на съпругата му. Някаква леля или друг близък бил починал внезапно и им оставил наследство.

Утринният бриз вдигна малко облаче прах и автомобилни газове и тримата мъже се извърнаха, за да се предпазят от него. Харди, мушнал ръце в джобовете, се обърна към юрисконсулта.

— И след като спряхте да се смеете, какво направихте?

— Нищо не направих. Бях отзован.

— И му повярвахте? На Маркъм?

— Въпросът не бе в това.

Но Глицки нямаше настроение за такива деликатности.

— Добре, ето ви един въпрос, господин Фоли. Какво наистина си помислихте? Какво мислите за това сега?

Лицето на нещастника бе станало тъмночервено. Харди си помисли, че при това кръвно налягане всеки момент от ушите му може да шурне кръв. Трябваха му почти десет секунди, за да формулира отговора си.

— Нямам никакво доказателство за каквото и да е нарушение, разберете. Не обвинявам никого за нищо. Искам това да е ясно.

— Точно както не обвинихте никого, че подслушва кабинета ви? — попита кротко Харди. — И все пак ние сме тук, на половин километър. Не ни е грижа как ще го оправдаете. Кажете ни какво мислите.

Този път отговорът не закъсня:

— Рос също е имал нещо срещу Маркъм. Може би някаква мътна история, в която са били замесени заедно, когато са започвали. Не зная, може да е нещо даже отпреди това. Във всеки случай е заплашил да изобличи Маркъм и са стигнали до патова ситуация.

— А е чул първоначалния ви разговор между вас и Маркъм, защото кабинетите се подслушват?

Белегът на Глицки, пресичащ устните му, се очертаваше ясно.

— Допускам, че е така.

— Защо не сте проверили помещенията?

Този път изражението на Фоли издаваше невъзможността за нещо такова, ако подслушването е било наредено от доктор Рос — особено сега, когато парада командваше той.

— Ако човек застане на пътя на доктор Рос в работата, започват да му се случват лоши неща — обясни Фоли. После добави по-конкретно: — Имам семейство, за което трябва да мисля.

Ето го отново, помисли си Харди, познатият и тъжен рефрен. Днес очевидно щеше да бъде ден на клишетата — най-напред Андреоти, който просто изпълнявал нареждания, сега Фоли и семейството му. За миг въпросът какво мотивираше самия него изникна в собственото съзнание на Харди. Какво търсеше той тук — без клиент, от обратната страна за един защитник, подлагайки на известна заплаха собственото си спокойствие, ако не и физическата си безопасност? Не можеше да даде готов отговор, но знаеше едно — че никога нямаше да се скрие зад семейството си или зад работата. Вършеше каквото трябва, всичко се свеждаше до това. Постъпваше тъй, както бе правилно. И това бе достатъчно.

* * *

Харди все още придружаваше Глицки, когато лейтенантът се опита да получи подпис върху следващата си заповед. Днес дежурен съдия, който разглежда заповедите, бе съдия Лио Чоморо и това се оказа изключително лош късмет. Не желаеше да подпише заповед за обиск нито в дома, нито на работното място на Рос. Мургав, подстриган като канадска ливада, с квадратно лице на ацтекски вожд, в миналото Чоморо бе провалял немалко дни на Харди, а доста често и на Глицки. Но тук нямаше нищо лично, такъв бе законът.

— Повече няма да си сложа подписа на нито една заповед по този случай, където вероятната причина изтънява все повече и повече. През последните няколко дни с натиск, измами и какви ли не глупости бях заставен да издавам заповеди за всеки един, заедно с братята и сестрите му, който би могъл да има мотив да убие някого в болницата „Портола“. Онзи лекар, който мислехте, че го е извършил, миналата седмица, лейтенант, спомняте ли си? Или онази сестра, която едва ли не е отровила половината окръг. И после снощи Марлин ми казва, че и секретарят имал мотив.

— Това не е от моя кабинет. Аз…

Чоморо го прекъсна с предупредително вдигната ръка:

— Не ме интересува. Вероятна причина, лейтенант. Тези думички нещо да ви напомнят? Няма да подпиша заповед за обиск — който, бих ви напомнил, е драстично нарушение на правата на всеки един гражданин — докато не е налице вероятна причина, което означава някакво действително доказателство, че въпросното лице е било поне в същата часова зона, в която е било извършено престъплението, когато то е било извършено, и е оставило нещо след себе си, което може да докаже това.

Глицки преглътна гордостта си.

— Тъкмо това се надяваме да открием с разрешителното, Ваша чест.

— Но вие трябва да имате поне някакво доказателство, преди да ви се разреши да търсите още. Такива са правилата и ги знаете не по-зле от мен. А ако не ги знаете — Чоморо заплашително стрелна показалеца си като мълния към Харди, — обзалагам се, че вашият приятел адвокат тук е детайлно запознат с всички тънкости на наказателното съдопроизводство и съм сигурен, че с удоволствие ще ви опресни познанията. Да не говорим за факта, че споменатата страна на това заявление не е някой скитник без права и защита, а главният изпълнителен директор на един от основните контрактори на нашия град. Вие отивате твърде далеч, лейтенант, даже със самото си искане.

— Ваша чест! — Въпреки всичко Харди се надяваше, че съдията ще се опита да помогне. — Доктор Рос отговаря на най-основния въпрос при всяко разследване за убийство: cui bono, кому е изгодно. Той не само получава заплатата и поста на господин Маркъм…

Чоморо не избухна, но приключи разговора.

— Не се опитвайте да ме учите на право, господин Харди. Или, както е в случая, на фантазиите на някакъв автор на мистерии за причините за всички убийства. Знам всичко за cui bono и ако сте стигнали дотам да вярвате, че една подхвърлена юридическа фраза на латински може да мине за доказателство пред този съд, бих ви посъветвал по-скоро да си потърсите друга сфера на изява. Ясно ли се изразявам? И за двамата? — Съдията вече бе откровено вбесен, последните остатъци от търпението му се изчерпаха. — Намерете още или заповед няма! И това е окончателно!

* * *

— Иска ми се да не беше съдия. — По някакъв магически начин фъстъците се бяха появили отново в чекмеджето на бюрото на Глицки и Харди вече бе натрупал малка купчинка люспи. — Иде ми да го убия.

— Не се оставяй това, че е съдия, да те спре. Убийството на съдия не е по-лошо от убийството на който и да е друг гражданин. Ако твърдо си решил, бих казал: Давай! В края на краищата аз съм шеф на отдел „Убийства“. Обзалагам се, че мога да покрия повечето от доказателствата. Само че ние това вече го направихме даже без да се опитваме. А представи си, че си го поставим за цел — бих могъл да ги изгубя всичките. И нали чу Негова чест — няма доказателства, няма заповед. Може даже да не се стигне дотам да те арестувам. Макар че не искам да пропускам този момент. Може би бих могъл да те арестувам, а после да те пусна поради липса на доказателства.

Харди обели още една люспа и хвърли фъстъка в устата си.

— Това е най-дългата свързана поредица от думи, която някога си успявал да сглобиш.

— Когато бях в гимназията, казвах онази реч от „Юлий Цезар“: „Приятели, римляни, сънародници…“. Там има много повече думи.

— Но не ти си ги измислил. Има разлика.

Глицки сви рамене.

— Не е толкова голяма. Би се изненадал.

— Играл си Марк Антоний?

Той отново сви рамене.

— Училището бе либерално. На следващата година правихме „Отело“ и не ми разрешиха да го играя, защото бил чернокож.

— Обърна ли им внимание, че ти също си чернокож?

— Мислех, че могат да го видят и сами. Но изглежда го бяха забелязали.

— Значи си бил дискриминиран?

— Сигурно. Не може току-така всички други да са били по-добри от мен за ролята.

— Пепел ти на езика. Ако не си получил ролята и си чернокож, значи това е причината. Не се задълбавай. Истината ще те направи свободен. От колко време живееш в Сан Франциско всъщност, че трябва аз да ти казвам правилата? Обзалагам се, че дори след цялото това време би могъл да съдиш някого за нанесените ти страдания и да забогатееш. Аз ще ти подготвя документите и може би също ще забогатея. Сигурен съм, че щеше да бъдеш страхотен Отело.

— А в първата студентска година не ми дадоха ролята на Шайлок, макар че съм половин евреин.

Харди изцъка.

— Нищо чудно, че си станал полицай. За да се бориш с несправедливостта.

— Така е — потвърди Глицки, напълно спокоен. — Или затова, или защото момичетата си падат по униформата.

— Вашето училище е поставяло много Шекспир.

Глицки бавно се наслади на един фъстък.

— Това беше друга епоха — съгласи се той. — Доброто старо време.