Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дизмъс Харди (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Oath, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Джон Лескроарт

Заглавие: Клетвата

Преводач: Нели Каракашева; Димитър Бърдарски

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Огняна Иванова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-93-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11105

История

  1. — Добавяне

4

Макар че бе почти на петдесет години, Раджан Бутан беше работил като медицинска сестра само около десет години. Когато пристигна със съпругата си в Съединените щати, бе на около двайсет и пет. Известно време бе изкарвал прехраната си с поредица служби като продавач. Продаваше дамски обувки и мъжки дрехи в магазини от вериги. Това бе същият тип работа, която беше вършил в Калкута, макар че не подхождаше много на характера му. Дребничък, умислен и малко вглъбен по природа, той трябваше да полага усилия, за да се усмихва и да бъде любезен с клиентите. Но иначе бе работлив, честен и интелигентен. Идваше на работа редовно, всеки ден, оставаше до по-късно или започваше работа по-рано, без да се оплаква. Така че макар да не беше кой знае какъв продавач, задържаше се на работните си места — отначало в „Мейсис“ на площад „Хералд“, където изкара шест години. После в „Нордстром“ още пет.

Съпругата му беше допълвала дохода им, като даваше уроци по пиано и в продължение на около десет години бяха живели щастливо в малкото си апартаментче в „Хейт“, като единственото голямо разочарование в живота им беше фактът, че Чатърджи не можа да забременее. Най-накрая, когато и двамата бяха на трийсет и пет, тя реши, че се е случило чудо, но се оказа, че това, което растеше в утробата й, беше не бебе, а тумор.

След като Чатърджи умря, Раджан установи, че повече не може да понася усмивките и продажбите. По време на месеците, през които се бе грижил за жена си обаче бе открил, че полагането на грижи за друг човек му допадаше по някакъв значим за него начин. Следващите четири години той изразходва по-голямата част от своите спестявания, за да изкара пълен курс в училище за здравни кадри, докато най-после не получи диплома за медицинска сестра от „Сейнт Мерис“ и не се хвана на целодневна работа в „Портола“. И, верен на себе си, остана там. Лекарите и администрацията го харесваха по същите причини, поради които шефовете му в търговията винаги го бяха задържали на работа. Но сред сестрите имаше малко приятели, ако изобщо можеше да се говори за приятели. Мрачен и умислен — сега даже повече, отколкото по-рано, когато работеше в търговията — той не правеше почти никакво усилие да се сближи с околните. Но бе много добър в полагането на грижи. С течение на времето стана почти невидим за колегите си по смяна — компетентен и учтив, макар и дръпнат, дори малко зловещ заради забулената си външност.

Сега стоеше над леглото на Джеймс Лектор. След като провери връзките с всички монитори, той приглади одеялото на гърдите на стария човек и се обърна да погледне зад себе си към другия край на стаята, където доктор Кенсинг и колежката му за днес — сестра Роу, слагаха система на господин Маркъм, който току-що бе вкаран на легло на колелца от следоперационната зала.

Раджан погледна надолу към Лектор, който беше прекарал на животоподдържаща система последните две седмици. Напоследък се бе стабилизирал, но знаеше ли някой колко дълго ще трае това? Загледан в сивото безжизнено лице на стареца, той отново се замисли, както често правеше, за така наречените „чудеса на съвременната медицина“. Споменът се завърна, съвсем ясен. През последните дни бяха поддържали Чатърджи жива и — предполага се, без болки — чрез система и наркотични вещества. Но с отминаването на годините той бе стигнал до извода, че това всъщност бе само една ненужна жестокост — както към него, заради фалшивата надежда, така и към нея, заради отказания й покой.

Той вярваше в помощта за болните и в облекчаването на страданията. В крайна сметка това бе неговата мисия след Чатърджи. Но ненужното продължаване на живота сега го смущаваше, както винаги, когато работеше в интензивното отделение.

Погледна отново лицето на господин Лектор, после хвърли поглед назад към доктор Кенсинг и сестра Роу, стараещи се да спасят друг човек, който в най-добрия случай щеше да остане с трайно мозъчно увреждане, ако изобщо оживееше.

Лудост, помисли си той, във всичко това имаше толкова много лудост.

Като поклати глава със съжаление, въздъхна дълбоко и отиде до следващото легло.

* * *

Доктор Малачи Рос спря на вратата на интензивното отделение и хвърли един последен поглед, за да се увери, че всичко е както трябва. Голямата овална стая имаше седем индивидуални леглови станции за критични случаи и всички те бяха заети, както бе винаги, през всеки ден от годината. Изгледите бяха, че петима от пациентите в тях, а може би и всичките седем, няма да оживеят. Рос знаеше, че това не се дължи на недостиг на умения или средства. Всъщност факторът „средства“ бе станал доминиращ елемент в живота му през последните години. Той бе главен медицински и икономически директор на „Парнас медикъл груп“ и задържането на разходите в необходимите рамки, като същевременно се осигурява качествено обслужване (което за него означаваше минимумът, необходим за избягване на съдебни дела за проявена небрежност), бе неговото задължение, което ставаше все по-невъзможно за спазване.

А сега той знаеше, че му предстои да навлезе в нов период на криза. Поне в краткосрочен план. Защото днес едно от леглата тук заемаше неговият колега и главен изпълнителен директор Тим Маркъм, блъснат по време на сутрешното си тичане — упражнение, на което той се отдаваше с религиозен плам в стремежа си да се съхрани жизнен и здрав до зряла старческа възраст. Рос чувстваше, че в това имаше някаква ирония, но бе изгубил вкуса си към иронията от години.

Мониторите постоянно пиукаха, другите машини бръмчаха. Навсякъде из стаята над прозорците бяха пуснати бели щори, за да я предпазят от плахото пролетно слънце.

Маркъм бе на първото легло отляво, целият накачен със системи. Намираше се тук вече три часа и фактът, че е живял толкова дълго с такива сериозни увреждания, бе някакво чудо. Рос направи крачка назад към леглото, после спря. Той наистина бе лекар, но не бе практикувал от десет години. Знаеше, че банката за следващото преливане висеше от стоманената кукичка до леглото, където и трябваше да бъде. Другата интравенозна система бе все още пълна до половината. Трябваше да приеме, че всичко е наред.

Изтощен, той прокара ръце по лицето си, после установи, че се взира в тях. Неговите ръце на хирург, както казваше майка му. Чувстваше лицето си горещо, но ръцете му показваха, че не се поти.

Поемайки си дълбоко дъх, той се обърна и отвори вратата, за да излезе.

Влезе в преддверието, където още трима кандидати за интензивното, постхирургическото и постспешното отделение лежаха на своите подвижни легла, свързани към монитори и системи. Бяха пристигнали след приемането на Маркъм и сега, след като в интензивното се освободяха легла, тези пациенти щяха да бъдат прехвърлени вътре, където теоретически щяха да получат „по-добри“ интензивни грижи.

Доктор Ерик Кенсинг, дежурен по отделение тази сутрин, се бе надвесил над едно от леглата в преддверието, като даваше указания на един медицински помощник. Рос нямаше желание да разговаря с Кенсинг, затова прекоси към по-отдалечената страна на залата и продължи несмущаван по краткия път към специалната чакалня на интензивното отделение. Превъзхождаща със своите удобства другите помещения, които общо взето служеха за същата цел, чакалнята на интензивното отделение се отличаваше с комфортни кресла и кушетки, доста приятни картини, подбрани с вкус тапети, прозорци с капаци и поглъщащи шума килими.

Това бе така, защото на огромното мнозинство от хората, чакащи тук, им предстоеше да чуят лоши новини. И архитектите, проектирали болницата, очевидно са смятали, че средата ще бъде от помощ. Рос не смяташе, че това помага.

Това бе просто още едно прахосване на пари.

На входа той надникна вътре и отбеляза с известно удовлетворение, че поне Брендън Дрискол за момента бе напуснал околността и нямаше да се налага да понася реакциите му и да слуша още от неговите обвинения. Дрискол бе асистентът на Маркъм и понякога изглежда имаше усещането, че той, а не неговият бос е истинският началник на „Парнас“. Даваше заповеди дори на Рос, като че ли наистина беше такъв. Веднага, щом беше чул за произшествието, Дрискол очевидно бе напуснал административната сграда на „Ембаркадеро“, за да дойде и да бди до леглото на Маркъм. С идването си тук той бе изпреварил дори самия Рос. Но сега за щастие си бе отишъл, прогонен от вбесения доктор Кенсинг, задето е влязъл в интензивното по бог знае каква причина, най-вероятно просто защото е пожелал и си е помисли, че има право.

Но макар че можеше да бъде доста досаден, Дрискол съвсем не бе такъв сериозен проблем за Рос, какъвто бе Карла Маркъм, жената на Тим. Седнала в единия край на дълбоката кушетка, като че ли в транс, тя вдигна поглед към него и устата й придоби изражение на враждебност и мъка, като и двете бяха незабавно потиснати от маската на престорена неутралност.

— Той е добре — каза Рос. После бързо се поправи: — Все така.

Тя прие новината, без дори и да кимне.

Остана неподвижен, но очите му се стрелкаха към нея. Стоеше скована, стиснала колене, тялото й в профил. Изведнъж погледна право към него, като че ли едва тогава беше осъзнала присъствието му.

— „Все така“ не значи „добре“. „Все така“ означава, че е близо до смъртта, а това не е добре. И ако наистина умре…

Рос влезе в чакалнята и вдигна ръка, като че ли искаше физически да я спре.

— Няма да умре — увери я той.

— Надявай се това да е така, Малачи.

— Няма нужда да говорим за това. Чух какво каза и си права, имаше неприятности. Но не е криза. Когато Тим излезе от това състояние, ще поговорим, ще уредим някои неща, както сме се справяли с хиляди други проблеми.

— Това не е като никой от тях.

Устните й започнаха да оформят усмивка на увереност. Толкова се заблуждаваше! Той вдигна глава и заговори с цялото убеждение в сърцето си.

— Не се заблуждавай — каза й. — Всичките бяха такива.

Взря се надолу към нея, търсейки някакви признаци на капитулация.

Но тя не желаеше да издържа погледа му. Вместо това бързо поклати глава и достигна до някакво заключение.

— Този път той нямаше да приеме никакво уреждане. Тъкмо тези уреждания го разкъсваха. И ако не оживее, аз също няма да приема.

Рос не бе съвсем сигурен дали тя говореше за това да продължи да живее — последния път, когато Маркъм я беше напуснал, бе заплашила със самоубийство — или за приемането на онези уреждания, с които съпругът й се бе научил да живее.

— Карла — започна той нежно, — не ставай…

Но тя не слушаше. Внезапно се изправи пред него, привидната неутралност за момент бе изоставена.

— Не мога да говоря с теб повече. Не разбра ли това? Не тук, а може би и никога. Няма какво да се каже, докато не разберем какво става с Тим. А сега, извини ме, трябва да се обадя на децата.

После мина покрай него, без да го погледне, и излезе от стаята.

Рос седна на едно от кожените кресла, отпусна се назад в облегалката и се вкопчи в краищата на облегалките, за да спре треперенето на ръцете си, ръце на хирург.

* * *

Рос чу първо алармата на монитора, после синия код за интензивното. За двайсетина минути движението достигна почти до равнището на лудница, даже отвън, в коридора, а след това почти така рязко, както започнаха, всякакви шумове и дейности бяха преустановени.

И после неочаквано Тим Маркъм бе мъртъв.

Рос бе станал от креслото си и чакаше пред интензивното, стоеше там, когато доктор Кенсинг се появи отвътре. Хубавото му лице бе изопнато, с изписан върху него потрес. Той срещна очите на Рос за момент, после погледна надолу и настрани.

— Не знам какво се е случило — каза той. — Мислех, че може и да успее да прескочи трапа, но… — Думите увиснаха и лекарят поклати глава, покрусен и нещастен.

Ако очакваше съчувствие, помисли си Рос, не бе попаднал на подходящия човек. Всъщност Рос чувстваше в себе си порив да му каже нещо злобно, дори обвинително. Но времето за това щеше да дойде. Кенсинг бе основният враг на Рос от две години насам, поставяше под съмнение неговите медицински и делови решения, опълчваше се на заповедите му, правеше кръстоносни походи срещу ръководството му с помощта на медицинския персонал. Присъствието на Кенсинг сега, на етажа в интензивното, като ръководещ в крайна сметка провалилите се грижи за Маркъм бе от гледна точка на Рос горчив, но не нежелан акт на съдбата, от който той по възможност щеше да се възползва, след като мине първоначалният удар от трагедията.

Сега обаче Рос имаше работа, която трябваше да свърши. Той не изчака Кенсинг да се появи отново в коридора със своя несъмнено оправдаващ го посмъртен анализ на онова, което се бе случило, като че ли би могъл да разбере за това време. Нямаше нерви за съболезнованията и ръкостисканията, които знаеше, че щяха да погълнат следващите часове в болницата. Вместо това напусна етажа с асансьора и слезе в подземния паркинг, където се качи в своя „Лексус“ и се свърза със секретарката си Джоана по мобилния си телефон и каза само това:

— Тим свърши. Ще дойда след десет минути.