Джон Лескроарт
Клетвата (36)

35

Раджан Бутан сграбчи телефонната слушалка, като че ли животът му зависеше от това. Той седеше на малката квадратна маса в кухнята си, която използваше за ядене и четене, за подреждане на пъзели и за игра на бридж. Тази вечер масата бе празна, с изключение на една стъклена чаша, пълна с чешмяна вода, подготвена от него като средство срещу жаждата, която знаеше, че ще застраши да задуши думите му, щом започне да говори.

Откакто Чатърджи бе умряла, той постоянно намаляваше и отрязваше онези повърхностни неща, с които повечето хора живееха и които даже смятаха за необходими. Сега простотата на живота му бе монашеска.

Двустайният апартамент — ателие, където живееше, се намираше на пресечката на „Коул“ и „Фредерик“, откъдето до „Портола“ лесно се стигаше пеш. Той се състоеше от малка тъмна спалня и незначително по-голяма — макар че никой не би я нарекъл голяма — кухня. Единственият вход към жилището бе единична врата без никакво подобие на антре. Самата й рамка бе подравнена с външната мазилка и почти не се забелязваше. Боядисана с напукана и лющеща се червена боя и очевидно прикачена отнемайкъде отстрани на четириетажната жилищна сграда, самата врата можеше да се изтълкува като илюзионистка творба на талантлив художник с чувство за хумор. Поради наклона на улицата по-голямата част от жилището беше фактически под равнището на земята и това го правеше постоянно студено, мрачно и влажно.

Раджан не обръщаше внимание на това.

Контролът върху наемите означаваше, че поне още няколко години жилището щеше да бъде под седемстотин долара. Имаше котлон, на който да си готви ориза и къри соса към него. Водопроводната инсталация всъщност бе много добра. Имаше постоянно топла вода в кухнята и душкабината. Тоалетната беше с казанче. Малкият хладилник, мушнат под облицования с пластмаса плот на сляпата предна стена, побираше достатъчно зеленчуци, за да изкара седмица, понякога повече. Преносимата печка помагаше сутрин.

Сега, когато първият звън проехтя от телефона, той вдигна глава към единствения прозорец, покрит с пожълтяло перде от муселин. Навън нямаше да се стъмни още около час, но сянката, хвърлена от сградата, където живееше, вече беше потопила улицата в сумрак. Една двойка мина край него, смеейки се, и той различи очертанията на краката им. На това място долният край на прозореца бе не повече от половин метър над тротоара.

Мускулите около устата му потрепнаха, може би от нерви, а може би от някакъв спомен на сетивата за нещо, което е било усмивка. Мъничко движение по пластмасовия плот привлече погледа му — една хлебарка пресичаше шахматната дъска. Повече от година вече той си доставяше удоволствие с една игра с помощта на пощата, с бащата на Чатърджи в Делхи. Помисли си, че след още два хода — може би по-малко от месец, ще може да наложи пат, макар от доста време да изглеждаше, че май ще бъде матиран. Вярваше, че патът е много по̀ за предпочитане пред загубата — онези, които не бяха съгласни с него, не разбираха играта, смяташе той.

Телефонът иззвъня отново. Раджан прокара другата си ръка по разнообразните шарки на масата, която бе единственото му разточителство. Винаги бе обичал дървото — той и Чатърджи бяха обзавели апартамента си предимно с тик от скандинавските фирмени магазини. Евтина и трайна мебел, той я обичаше заради лекотата, заради усещането, заради шарките. Използваха за лакиране масло от сандалово дърво и той още можеше да усети дъха му понякога, когато медитираше.

Но с годините се бе променил и тази маса бе доста по-различна — бе маса за игра, от някакво смесено тъмно дърво, подредено като паркет. От всяка страна имаше вградено чекмедже в десния ъгъл, което играчите можеха да издърпат и да поставят там питиетата си. Канеше своята група за бридж веднъж на четири седмици и другите трима мъже се възхищаваха на строгия, прост и удобен дизайн.

— Ало! Домът на Рос.

— Ало! Моля ви, вкъщи ли си е доктор Малачи Рос?

— Може ли да му предам кой се обажда?

— Казвам се Раджан Бутан. Може да не ме познава, но моля ви, кажете му, че работя като сестра в болницата „Портола“, в интензивното отделение. Навярно ще си спомни името. Много е важно да говорим.

— Един момент, моля.

Ново изчакване. Раджан затвори очи и се опита да наложи на съзнанието си спокойно състояние. Не биваше, никак не биваше да звучи изплашен или нервен. Той просто предаваше една информация и едно предложение. Поизправи се на стола си. Вдиша дълго и дълбоко, поемайки дъха в центъра на тялото си, остави го вътре, докато се затопли и после бавно го издиша. Отпи глътка вода, преглътна, поизкашля се.

— Доктор Рос слуша. Кой се обажда, моля?

— Доктор Рос, аз съм Раджан Бутан от болницата „Портола“. Може би си спомняте, бях в интензивното отделение с доктор Кенсинг, когато господин Маркъм почина. Извинете, че ви безпокоя у дома.

— Откъде имате домашния ми телефон? — попита той. — Номерът не е вписан в указателя.

— Може да се намери, ако е нужно. Ако човек знае къде да търси.

След кратко мълчание Рос заговори, донякъде предпазливо.

— Добре. С какво мога да ви бъда полезен? Казали сте на прислужницата, че е спешно.

Раджан се присегна отново към водата и бързо отпи.

— Ето какво. Трябва да говоря с вас откровено. Там, където се намирате, можете ли да говорите свободно?

Тонът на Рос бе на самия ръб на агресивността.

— За какво става дума?

— Има нещо, което трябва да обсъдим.

— Точно това правим сега, но се боя, че нямам прекалено много време. Съпругата ми и аз излизаме след няколко минути. Ако може да изчака…

— Не! Съжалявам, но не може. Трябва да стане сега или ще говоря сам с полицията.

След кратка пауза Рос каза:

— Само минутка. — Раджан чу стъпките му да се отдалечават, една врата се затвори, стъпките се върнаха. — Добре, слушам. Но бъдете кратък.

— Както може би знаете, полицията сега разследва няколкото починали пациенти в интензивното, за които смята, че са убити.

— Разбира се, че знам за това. Аз управлявам компанията. Следя внимателно случая, но той няма нищо общо лично с мен.

— Страхувам се обаче, че има общо с мен, докторе. От полицията неведнъж разговаряха с мен. Аз съм единственият от сестрите, който е бил на смяна, когато са умрели няколко от хората. Мисля, че ще решат, че аз съм ги убил.

Той слушаше, докато Рос си пое няколко пъти дъх. После чу:

— Ако сте го извършили, не очаквайте съчувствие от мен.

— Не, не бих очаквал това. Не повече, отколкото бихте го получили от мен, ако ви обвинят за убийството на господин Маркъм или другите.

Този път паузата продължи няколко секунди.

— Какво говорите?

— Мисля, че разбирате какво говоря. Нямаше все още да разговаряме, ако не разбирате. Видях ви.

— Видели сте ме какво? Не разбирам за какво говорите.

— Моля ви, докторе, моля. — Раджан чувстваше как гърлото го стяга и се присегна към водата. — Няма нужда да губим време за отрицания. Нямаме време. Вместо това имам едно предложение за вас.

— Така ли? Колко забавно. Вие очевидно имате доста пъргав ум, господин Бутан. Е, любопитен съм да чуя какво е, макар че предпоставката ви е непоправимо сбъркана.

— Ако е така, ще разберем. Моята мисъл е само следната: може би си спомняте деня след Коледа, преди четири месеца, когато се отбихте в интензивното? Напомня ли ви това все още нещо? Аз бях тогава на смяна и имаше една пациентка на име Шърли Уотръс.

— И полицията смята, че вие сте я убили? Това ли е?

Раджан пренебрегна въпроса.

— Вие бяхте там с мен. Аз си водя дневник, но също и си спомням. Вие и аз имахме приятен разговор за работата по време на празниците. Хората не обичат това, но то в много отношения е за предпочитане пред семейните задължения и повишените очаквания. Може би си спомняте?

— Може и да си спомням, но какво от това? Било е денят след Коледа? Не си спомням този ден.

— Но би трябвало, разбирате ли?

— Затварям вече — каза Рос.

Но не затвори и Раджан продължи:

— Аз дори не осъзнах какво вършите, разбира се. А после полицаите ми казаха имената на някои от другите. И си дадох сметка, че сте били там при всичките, и какво сте направили. Чувствам се като глупак, наистина. Може би винаги съм знаел, но как би могъл човек на моето място дори да допусне, че вие извършвате… това, което извършвахте. Аз, който дори не съм лекар. И кой би могъл да каже, че не е редно да се освобождават тези хора от болката, дори и да бях сигурен? Никой даже не подлагаше на съмнение тези смъртни случаи преди и как бих могъл аз да обвиня вас, когато всички други приемаха тези неща за нормални? — Насеченият тон на Раджан се ускоряваше и той се застави да забави речта си. — После, като ви видях при системата на господин Маркъм, отново си помислих, че може би греша. Не исках да зная. Прекалено се страхувах, за да кажа нещо. После се страхувах, че не съм казал нищо по-рано. Но сега се страхувам най-много, защото знам, че ако аз ви обвиня, вие ще обвините мен. Но аз не съм бил в болницата при всички тези убийства, а знам, че вие трябва да сте били, защото вие ги извършихте.

Бе стигнал до края. Затвори очи, за да има сила да довърши.

— Така че, моля ви, докторе. Моля ви. Трябва да кажете на полицията, че съм бил с вас, когато тези хора са умрели. Вие ще бъдете моето алиби. И, разбира се, аз ще бъда вашето.

— Сериозно ли говорите? — Тонът на Рос беше груб, изпълнен с недоверие и даже гняв.

Но той все още беше на телефона. Раджан беше виждал подобна заплашителна, но куха арогантност у победените на бридж турнири и дори на шах, когато всъщност им беше ясно, че всичко е изгубено.

— Вашата наглост ме удивлява, господин Бутан. Сигурен ли сте, че това е всичко, което искате?

— Не, не е всичко. Боя се, че скоро ще трябва да напусна страната. Така че ще ми трябват също петдесет хиляди долара, моля. Тази вечер. В брой.

* * *

Паниката беше коварно нещо.

Рос беше дълбоко убеден, че характерна черта на мъдростта е да не се предприемат отчаяни действия. Големият му талант бе, мислеше си той понякога, че умее да разпознава отчаянието у другите.

Нещо спешно в службата, обясни той на Нанси. Нещо, свързано с финансовата ревизия. Да, даже в петък вечер. Тези хора работеха постоянно. Трябвало да отиде, но ще се реваншира. Да предаде извиненията му на семейство Съливан — за да се компенсира за отлагането на уговорената вечеря в последната минута, може би ще ги вземат със самолета до Тахо другия уикенд.

В кабинета си, зад заключената врата, той издърпваше десетата жалка тънка пачка банкноти от сейфа си. Този човек, Бутан… Рос поклати глава, почти усмихвайки се на неговата наивност. Петдесет хиляди долара за онова, което знаеше? Това беше другият проблем с повечето хора — много малко от тях имаха някакво понятие за стойност. Ако Рос бе на негово място, сумата щеше да бъде десет пъти по-голяма и цената пак щеше да бъде изгодна. Но може би Бутан наистина бе прозорлив. Ако обвинеше Рос, Рос наистина щеше да обвини него, но това щеше да доведе до неудобни въпроси защо не е проговорил по-рано. Само за момент той застана неподвижен, опитвайки се да си спомни. Беше останал сам в стаята. Сигурен беше. Бутан не се бе появил, преди да приключи. Би ли могъл наистина да го види от залата? Да го види, без да бъде видян?

Не че това щеше да има някакво значение. Не можеше да рискува Бутан да изпадне в паника и да проговори пред полицията, въпреки че му е платено. Или да не изпадне в паника и да реши, че му трябват още пари. Или просто да направи нещо глупаво и да издаде и двамата.

А ако Бутан блъфираше, ако наистина не бе видял ясно Рос при системата? Толкова по-зле за него. Той наистина предостави чудесна възможност да се разреши този все по-заплетен проблем.

Банкнотите щяха да бъдат обратно тук утре сутринта, но щеше да му липсва онова, което наричаше „своя Джеймс-Бондовски пистолет“. Имаше някакво очарование във валтера, който баща му бе открил една вечер в канавка в центъра и по-късно му го бе подарил. Рос обичаше тайното греховно чувство, което оръжието му даваше, тръпката на личната власт.

* * *

Карла сама си бе навлякла всичко. Зная какви ги вършиш, бе му казала тя в болницата онази сутрин. Той бе почти сигурен, че тя има предвид втория му източник на доходи, комисионите. Но можеше да е и другото, пациентите. Имаше усещането, че Тим някак си се доближава до това. Проверяваше датите на отбиванията му в болницата. Задаваше въпроси, които сигурно му се струваха проницателни.

Произшествието бе хвърлило Карла в паника. А под паниката се криеше безумно, неотклонимо решение. Не можеше да сбърка истеричния момент в нейния самоконтрол, когато я бе доближил в коридора пред интензивното. Да види съпруга си смачкан, интубиран, в безсъзнание — това бе я извадило от релси. Рос се приближи до нея, готов да я прегърне успокоително и да й поднесе баналностите — да се държи и да се подкрепят един друг. Но когато тя се обърна трескаво към него, в очите й се четеше безумие и отчаяние.

— Не смей да ме оскърбяваш с престореното си съчувствие.

— Карла? Какво има?

— Каквото и да стане тук, вече нямаш нищо общо с нас, Мал, както и с всичко тук. Мислиш, че това ще те освободи, нали? Мислиш, че ще е краят на всичко?

Той опита отново да постави утешително ръката си върху нейната.

— Не ме докосвай! Ти не си наш приятел. Не можеш повече да ме заблудиш. Не си приятел на Тим и никога не си бил. Мислиш ли, че не ми е казал какви ги вършиш? Е, сега знам и няма да забравя. Каквото и да стане с него — каквото и да стане! — обещавам ти, аз ще те проваля. Това е, което той искаше, и това щеше да направи, за да спаси компанията от всичко, което ти стори, за да я разрушиш. И дори то да е последното нещо, което ще направя, ще се постарая това да стане.

— Карла, моля те. Разстроена си. Не се чуваш какво говориш.

Но тя бе продължила, подписвайки собствената си смъртна присъда.

— Даже ако Тим не оживее, ще съм задължена пред паметта му да отнеса нещата до борда. А и до полицията.

Какво си мислеше тя след тази откровена заплаха — че той няма да действа? Би ли могла да си представи, че той няма да вземе мерки? Ако не действаше бързо, смело и безмилостно, с него бе свършено.

Разбирайки това и знаейки какво му предстои да направи, Рос първо трябваше да я обезоръжи. Хвана здраво ръцете й в своите. Сега се гледаха очи в очи.

— Карла. Най-напред нека да минем през това. Нека да изкараме Тим оттук. Правил съм грешки и съжалявам за тях. Но всички грешим. Обещавам ти, че ще изясним нещата. Ако трябва да напусна, така да е. Но никога не казвай, че това има нещо общо с нашето приятелство. Него нищо не може да го наруши. То е завинаги.

* * *

Планът се бе представил от само себе си в пълен вид. Калият нямаше да остави следа, а болничните аутопсии бяха безнадеждно калпави. Ако съдебният лекар не бе аутопсирал Тим — а Рос никога не бе предвиждал това — целият план щеше да проработи. Разбираше, че ако успее да представи нещата така, че Карла е била достатъчно разстроена, за да убие себе си и децата си, полицията даже няма да търси убиец. Реши да използва пистолета, който Тим държеше в кабинета си у дома.

* * *

Когато стигна до къщата, светлините на горния етаж бяха загасени. Искаше децата да са заспали, за да не се налага да ги вижда. Тази част щеше да свърши на тъмно. Нямаше да почувстват нищо, да заподозрат нищо. Щяха да спят.

Но Карла стоеше на вратата и отначало не искаше да му отвори.

— Няма за какво да говорим, Мал. Всички сме изтощени и на края на силите си. Можем да се срещнем утре.

Той обаче бе надделял.

— Моля те, Карла. Знам, че Тим сигурно ти е казал някои неща, но ние ги изглаждахме, както винаги сме правили. Обичах го. Трябва да ти обясня. Ти трябва да разбереш.

— Няма какво да разбирам.

— Тогава искам поне да ми простиш.

И тя бе направила една последна пауза. После свали веригата на входната врата. Когато влезе, той извади валтера от джоба си и й каза, че трябва да отидат тихо до вътрешността на къщата.

* * *

Сега щеше да го направи отново. Вече имаше опит. Трябваше да изглежда като самоубийство. Трябваше да изглежда така, сякаш Бутан е разбрал, че полицията е по следите му за всички убийства в „Портола“, включително на Маркъм, и е предпочел да се измъкне като страхливец. Това щеше да сложи край на всички разследвания.

Трябваше също да е сигурен, че никой няма да чуе изстрела, който той предполагаше, че ще бъде по-шумен с валтера, отколкото с 22-милиметровия пистолет на Тим.

Най-напред трябваше да отклони вниманието на Бутан, после да използва хлороформ, за да го зашемети. Само че той щеше да остане в организма му достатъчно дълго, за да бъде открит. Може би етер? Имаше етер в медицинската си чанта тук, под ръка. Това също щеше да свърши работа. И, разбира се, можеше просто да го застреля, като че ли е било опит за грабеж или нещо такова. Но самоубийството беше далеч по̀ за предпочитане. Щеше да размисли по вариантите, докато шофира дотам, а след това — да изиграе нещата по усет.

Бутан очевидно мислеше, че от полицията ще дойдат да го арестуват всеки момент. Затова искаше петдесет хиляди долара тази вечер. Бе отчаян и поради отчаянието си бе обречен да постъпи глупаво, да вземе опасни решения.

* * *

Точно като Тим например. Не можеше да забрави Тим. Като си помисли, че и двамата се бяха блъскали, за да завъртят бизнеса си и бяха имали толкова много възможности да трупат пари под масата — много по-дребни суми, отколкото сега, разбира се, и повечето в местни валути и подаръци: уикендите в Напа или Мексико, хубавите вина, компаньонките от време на време на конгресните коктейли, когато съпругите не успяваха да дойдат. Тим с готовност се бе поддавал на тези изкушения наравно с него. Но първото твърдо парично заплащане го беше стреснало. Това, смяташе той, не е редно. Докато за Рос то не бе по-различно от онова, което бяха вършили. Всъщност, бе по-добро.

Но Тим, този глупак, винаги искаше да вярва, че някъде дълбоко в себе си е по същество честен и добър човек. Оттук и цялото мъчение, на което се бе подложил заради желанието си да прекара безспорно сексапилната Ан Кенсинг. Рос не можеше да повярва, че тоя човек едва не си съсипа живота за нещо, което следваше да бъде най-много една игрива авантюра. Но не, той бе „влюбен“, каквото и да означаваше това. Глупаво, глупаво. Но не толкова глупаво, както да си позволи да повярва, че само защото Тим е решил да не взема нечии мръсни пари, Рос щеше да стори същото. Да, наистина, Тим бе преживял своята малка криза на съвестта още преди толкова години и бе дошъл при Рос да му каже, че трябва да спрат — не само защото това застрашава здравето на пациентите и компанията, но и защото не е редно. И Рос се бе престорил, че се съгласява. И защо не? Защо да обременява този праведен идиот? Защо да разделя парите с някой, който не ги иска? Рос знаеше, че в действителност не причинява някаква истинска вреда на пациентите, като взема отвратителните пари от лекарствата. Ако Тим беше по-щастлив, живеейки с илюзията, че Рос е открил Бога с него, той щеше да го остави да се радва на фантазията си.

Но по-късно, даже докато изневеряваше на жена си, Тим разкри блестящо замислените фалшиви сметки на Рос и не можеше да повярва, че отдавнашният му партньор и медицински директор продължава да лъже. И да взема комисиони. От цвилещата му праведност на Рос просто му се повдигаше.

Какъв лицемер беше Тим! Да идва при Рос, чупейки ръце в отчаяние — какво да правя? Какво да правя? Вниманието му било привлечено и така нататък, и така нататък. Нима Рос не разбирал, бе го попитал Тим. Бил пресякъл чертата и сега Тим трябвало да направи нещо, сега трябвало да предприеме нещо. А конфликтът го разкъсвал — Рос му бил приятел от толкова отдавна. Семействата им, дрън-дрън-дрън.

Но даже пред лицето на тази пряка заплака Рос бе останал спокоен и бе заявил на Тим, че ако се чувства задължен да го обвини публично в престъпно поведение, Рос няма да има друг избор, освен също да го посочи с пръст. Тогава и двамата биха били съсипани и кой би имал полза от това?

Пат.

Но разбираше, че Тим е бомба със закъснител. Рано или късно щеше да повдигне въпроса отново и Рос отново щеше да го парира — същото беше с Ан и Карла, и отново Ан, и отново Карла. Но Рос не смяташе да изпада в паника. Щеше спокойно да изчака, докато Тим се лута насам-натам, и ако нещо не се промени, както често ставаше, тогава на Рос в крайна сметка щеше да се наложи да намери траен изход, трайно решение.

И тогава изведнъж Тим му бе поднесен, на ръба на смъртта, и бе нужно само едно тласкане, което никой никога нямаше да види, за да го изпрати там.

* * *

Целуна Нанси на вратата и каза на децата да слушат. Излязъл на автомобилната алея, той спонтанно реши да вземе старата тойота. Адресът на Бутан беше в „Хейт“ и не искаше да кара някоя от хубавите коли, която само би била магнит за вандалите. Старата зелена таратайка щеше да го откара дотам, без да привлича ничие внимание, а тъкмо това изискваше ситуацията.

Като хвърли чантата на седалката до себе си, навлезе в движението и нагласи огледалото срещу лъчите на слънцето, което пробиваше тънки слой облаци над хоризонта и обливаше улицата в златиста светлина.