Джон Лескроарт
Клетвата (17)

16

Кенсинг приключи сутрешната си обиколка в интензивното отделение на „Портола“ и се отправи към сестринската стая. Там го чакаше високия и слаб администратор на „Портола“ Майкъл Андреоти, който бе пожелал да разговаря с него насаме. Повървяха мълчаливо заедно по един дълъг коридор, после взеха асансьора до приземния етаж, където Андреоти го отведе в една празна заседателна зала в съседство с неговия кабинет в административното крило и после затвори вратата й.

Кенсинг вече бе наясно какво се задава, но все пак попита:

— И така, за какво става дума?

Между двамата не съществуваше някакво особено приятелство и административният директор започна, без да губи време за любезности.

— Страхувам се, че управителният съвет е решил засега да излезеш в отпуска.

— Не мога да приема това. Нямат право. Имам договор.

Повече или по-малко, Андреоти очакваше този отговор. Той носеше документа със себе си и му връчи листа.

— Не е мое решението, докторе. Както казах, бордът е решил.

Кенсинг изсумтя презрително.

— Бордът? Искаш да кажеш, Рос. Най-после видя своя шанс. — Андреоти не почувства нужда да отговори. — Какво е извинението този път?

— Ясно е обяснено в писмото, но изглежда, че има твърде много въпроси, свързани с вас, които се отнасят до смъртта на господин Маркъм.

— Това са пълни говна. Нямам нищо общо с тази работа.

На Андреоти едва не му падна челюстта от изненада — употребата на вулгаризми съвсем не бе обичайна за Кенсинг.

— Бордът не го прави затова. Само така изглежда.

Андреоти бе настроен на бюрократична вълна. Приличаше досущ на манекен. Работата му беше само да връчи писмото и съобщението и да приведе в изпълнение волята на борда.

— Как така „изглежда“? Изобщо не изглежда така.

Андреоти разпери ръце.

— Наистина нещата са извън моя контрол, докторе. Ако желаете да обжалвате решението, бих ви предложил да се обадите на доктор Рос. Междувременно ще преустановите практиката си тук и в клиниката.

— А моите пациенти? Трябва да ги прегледам.

— Разпределили сме други лекари, които ще поемат вашите случаи.

— И откога?

— Боя се, че от този момент.

— Боите се. Май наистина е така. — Кенсинг за момент изпусна нервите си. — И има защо.

Андреоти се дръпна крачка назад.

— Заплашвате ли ме?

Кенсинг се изкушаваше да използва момента и наистина да посплаши малко този чиновник, но след снощното посещение на Глицки започна да чувства колко зле действително могат да се развият нещата с това разследване на убийството, с това подозрение, което го заобикаляше. Някакво чувство за самозащита се обади в него.

— Грешите — задоволи се да каже той.

И като погледна към листите хартия в ръката си, обърна се кръгом и излезе.

* * *

Още нямаше девет сутринта. Бурята най-после бе утихнала. Небето беше чисто изпрано, тъмносиньо и безоблачно.

Кенсинг се бе завърнал у дома си, във всекидневната на своя апартамент. Придвижи се напред и дръпна със сила един от прозорците, за да влезе малко свеж въздух. После се върна в кухнята, където Глицки го беше разнищвал миналата вечер. Чашата за чай на лейтенанта все още бе в умивалника. Беше от сервиза, който бе наследил от родителите си, след като баща му почина. Разсеяно пусна водата, за да я измие, и повдигна внимателно нежната съдинка. Над умивалника имаше прозорец и Кенсинг изведнъж просто спря всяко движение, взирайки се навън, към западния край на града, без да вижда нищо от него.

Чашата се пръсна в ръката му, разбита от силата на хватката.

Погледна надолу с някаква студена, безразлична ярост. Там, където ръбовете бяха порязали ръката му, кръвта течеше и се събираше в бялата порцеланова чинийка сред счупените парчета на дъното на умивалника.

* * *

Джеф Елиът имаше домашния му номер от времето на случая с бебето Емилия и му се обади двайсет минути по-късно. Напоследък той преследваше „Парнас“ за новини и беше чул вестта за административния му отпуск тази сутрин, може би много скоро, след като самият Кенсинг я беше научил. Елиът му предложи да изслуша неговата гледна точка със съчувствие, като репортер, който отразява цялата история от различни ъгли. Можеше да дойде веднага, ако Кенсинг има готовност да му отдели час или нещо такова. Когато пристигна, Елиът се придвижи с количката в кухнята. Беше идвал вече тук по повод на бебето Емилия и можеше да се оправи. След като седна, първият му коментар беше за няколкото лепенки по ръката на Кенсинг.

— Опитвах се да си прережа вените в отчаяние, но май нещо не съм улучил. — Лекарят се изсмя злъчно и предложи обяснение: — Никога не хващай касапски нож за острието. Би трябвало да съм го научил това някъде по дългия си път. — После ловко смени темата. — Между другото, знаете ли, харесах статията ви за Рос. Уловили сте го идеално.

Елиът кимна признателно.

— Никога няма да разбера какво е мотивирало този тип да тръгне да става лекар. Изглежда толкова се грижи за пациентите си, колкото компаниите за дървен материал ги е грижа за тропическите гори. — После се залови за работа. — Значи най-накрая ви уволниха?

* * *

Постепенно те стигнаха до личностите в „Парнас“, до игрите. Елиът каза, че е говорил доста с административен помощник на Тим Маркъм, един озлобен млад мъж на име Брендън Дрискол, който по всичко личи скоро ще бъде без работа.

— Естествено, че познавам Брендън. Всички познават Брендън.

— Изглежда той също ви познава. Разменили сте си остри думи в болницата.

Кенсинг сви рамене.

— Не искаше да излезе от интензивното, когато Маркъм беше там. Трябваше да го изритам. Не остана много доволен от това.

— Но защо изобщо е бил там, щом е само секретар?

— Мерете си приказките, Джеф. Брендън е помощник на директора, не бива да го забравяте.

— И каква е неговата история? Защо е толкова зле настроен към вас?

— Сигурно е плъзнал някакъв такъв вирус наоколо. Учудвам се, че вие не сте засегнат. Но истинският отговор е, че Брендън е един свръхстарателен секретар, това е всичко. За него работата е целият му живот. Работил е с Маркъм още преди той да дойде в „Парнас“. Както и да е, той се грижеше за графика на всичко в живота на Маркъм, включително и Ан, но нека да оставим това извън разговора.

— Вашата съпруга, Ан?

Той кимна.

— Тя… Вижте, тя всъщност никак не го обича. Но Брендън е от онези хора, които се отъждествяват до такава степен със своя шеф, че наистина започват да си вярват, че самите те са непогрешими. Бих се отнесъл към него и към всичко, което казва, с известни резерви.

— Е, аз също се отнесох така. Но той би могъл да ви навреди. Държи всички да знаят как Маркъм едва не ви е уволнил, как сте били истински врагове.

— Е, тук е наполовина прав — съгласи се Кенсинг. — Не се разбирахме. Но той нямаше намерение да ме уволни. Всъщност, дори може да се каже, че беше на моя страна. Сам знаеше какво би последвало. Ако ме уволнеше, как щеше да изглежда това? Щях да съдя него и компанията за един милиард долара и щях да спечеля. И той го знаеше.

— Тогава за какво са били всички тези мъмрения?

Другият сви рамене.

— Маркъм се застраховаше пред управителния съвет, това е всичко. Той, видите ли, се стреми да намалява разходите, да държи изкъсо такива нахакани доктори като мен, но те просто не го слушат. Особено аз, за съжаление. Нямам нужното отношение. Не играя по правилата на екипа. Но Тим не можеше да ме пипне.

— И сега това се е променило? Когато Рос командва?

Изражението на Кенсинг стана по-сериозно.

— Рос е голям проблем. Всъщност трябваше да кажа на адвоката ми колко логично би могло да се покаже, че убийството на Маркъм е най-лошото нещо, на което съм способен, ако искам да запазя работата си. Истината е, че Маркъм бе единственото препятствие, което стоеше между мен и Рос. Него вече го няма. Ако се заслушам наистина внимателно, мога още сега да чуя как ледът започва да се пука под краката ми.

Дочу се слаб шум от завъртане на ключ в ключалката и една врата се хлопна зад тях. Кенсинг се бе изправил наполовина, когато чуха един женски глас да отеква в коридора.

— Колко добре би ми дошъл сега един здравословен секс… О!

На входа на кухнята стоеше жена на около трийсет и пет години с фигура на модел на Модиляни и ситно къдрава коса. Като видя Елиът до масата, тя покри устата си с ръка в банален жест на изненада.

— Да ме вземат дяволите! — После се обърна към Кенсинг с изражение, което сякаш казваше „Какво да направя?“ и вдигна мелодраматично ръце.

— Мисля, че моментът е подходящ за запознаване. — Кенсинг вече се бе изправил и се приближи до жената. — Джудит, това е Джеф Елиът от „Кроникъл“. Джеф, да ви представя Джудит Коен.

— Извинете — обърна се тя към стаята. — Иде ми просто да потъна в земята.

— Ще го преживея — успокои я Елиът. — Понякога и аз имам такива желания.

* * *

Оказа се, че Коен също не е голям почитател на Рос.

— Ама че негодник! Не може просто така да те уволни! — каза тя, бясна. — Трябваше да си останеш там и да работиш.

Кенсинг, отново застанал до умивалника, поклати глава.

— Андреоти се бе обадил на охраната. Изглеждаха напълно готови да ме ескортират навън, в случай че не желая да си изляза сам.

Коен се изправи, отиде до вратата, плесна с ръка стената и се обърна с лице към мъжете.

— Гадни идиоти! Как могат…

Елиът внезапно щракна с пръсти и я прекъсна:

— Джудит Коен? Вие ли сте Джудит Коен?

Тя спря, блестящите й очи излъчваха гняв и предупреждение.

— Ами сигурно съм. Да няма друга?

Но Елиът не трепна. Като репортер бе свикнал да задава въпроси, които караха хората да се чувстват неудобно.

— Вие сте Джудит Коен от случая „Лопес“?

— Да, аз съм — отвърна тя със студена ярост. — Позорно лоша диагностичка. Може би и детеубийца.

Кенсинг се отправи към нея.

— Джудит — каза той съчувствено, — недей.

Внезапно озлоблението като че ли я напусна. Тя се върна до кухненската маса, изтегли един стол и седна.

— Няма отърване от това нещо, нали? А и сигурно сте прав, навярно така и трябва да бъде.

— Не беше ти — каза Кенсинг. — Вината не бе твоя.

— Ей, стига — прекъсна ги Елиът, — чакайте малко! — Беше се облегнал назад в инвалидната си количка и гледаше ту единия, ту другия лекар. Накрая спря погледа си върху Коен. — Вижте, съжалявам. Името ви просто ми напомни. Нямах намерение да ви обвинявам.

Лицето на Коен оставаше изопнато и мрачно.

— Но името напомня, нали?

— Не беше толкова отдавна. — В гласа на Елиът звучеше извинение. — Аз съм вестникар. Помня имена. — Почеса се по брадата. — А хлапето се казваше Рамиро, нали?

— Хайде да не човъркаме раната отново, Джеф. Тази тема не е на дневен ред.

Но Коен вдигна ръка, за да го спре.

— Няма нищо, Ерик. Това е минало.

— Не е съвсем минало. Маркъм със сигурност не беше го забравил.

— Сега вече го е забравил. — Тази мисъл очевидно даваше някакво утешение на Коен. — Всъщност може би това е подходящ момент фактите да се разкажат на някого. — Тя се обърна към Елиът. — Знаете случая в основни линии, нали? Хлапето идва в спешния кабинет с майка си. Има температура, възпалено гърло, някакво странно порязване на устната.

Елиът кимна, припомняйки си.

— Някакъв друг лекар го е преглеждал два дни по-рано и му е казал, че има вирус.

Кенсинг заговори:

— Точно така. Значи тази вечер Джудит е в клиниката, затрупана с работа. Наистина претоварена. Преглежда Рамиро и го праща вкъщи с амоксицилин и тайленол.

— И два дни по-късно — довърши Елиът — той е в интензивното отделение с онова разяждащо плътта заболяване.

Кенсинг кимна.

— Некротизиращ фасциит.

Сега Елиът си спомни ясно всичко. Разяждащото плътта заболяване винаги бе новина. А когато имаше някаква местна връзка, всички се впрягаха много. Така че бе чул за това, бе чул дори и слуховете за предполагаема роля в трагедията на Джудит Коен, както и на мнозина други. Официалното изложение обаче не бе включило името й, а собствените по-късни разследвания на Елиът в болницата бяха посрещнати с онова, което той вече се бе научил да очаква — типичния за „Парнас“ административен танц на изплъзването, при което всички лекари оставаха безгрешни и всички административни решения — безупречни. Така и не беше публикувал нищо, защото не бе убеден, че си е изяснил докрай нещата.

Но сега Коен му разказваше и гласът й бе пълен с разкаяние.

— Те са прави. Трябваше да го разпозная.

Кенсинг сви рамене.

— Сигурно и първият лекар, който го е прегледал, е можел да го направи. Но не диагнозата на който и да е от вас двамата е причинила смъртта му.

— Какво искате да кажете, Ерик? — попита Елиът.

— Искам да кажа, че във всеки един етап от лечението „Парнас“ вземаше прекалено бавно решение какво могат да си позволят да направят, за да спасят Рамиро. Детето нямаше необходимата осигуровка. Имаше някаква нередност в един от формулярите в досието му. Покрива ли се това изследване? Покрива ли се кислородът? А кой ще заплати? — Той гневно поклати глава. — Накратко казано, през цялото време те си брояха парите и това провали лечението му. Фатално.

Очите на Коен бяха като стъклени, за нея споменът все още бе болезнен. Елиът я попита внимателно:

— Вие изобщо не сте го лекували повече след първото му посещение в клиниката, нали?

— Не. Повече не го видях. Освен на погребението му.

Кенсинг продължи разказа:

— Но това не попречи на Маркъм да посочи именно нея от цялата лекарска група като първоначален момент на недобре оказана медицинска помощ.

— С такова впечатление останах — призна Елиът. — Макар че никой не желаеше да го заяви официално.

— Всички останаха с това впечатление — потвърди Кенсинг. — Разбира се, истината бе, че Маркъм си търсеше изкупителна жертва. Неубедителните обяснения за това какво и защо не сме направили водеха към самия него. За него Джудит бе една възможност да отклони огъня от себе си. За щастие лекарската група я защити.

— Поне дотолкова, че да не загубя работата си — добави тя с дълбоко огорчение. — Единствената утеха е, че се срещнах с Лус — майката — на погребението. Тя като че ли разбираше. Не обвиняваше мен. Обвиняваше Маркъм.

— Маркъм? — попита Елиът. — Че откъде изобщо е знаела за неговото съществуване?

На Коен очевидно въпросът й хареса.

— Помните ли онази надута статия, която бяха пуснали за него в „Сан Франциско Магазин“? Имало екземпляри навсякъде из сградата, където тази нещастна жена обикаляла с болното си момче. Доволното лице на Маркъм и колко много милее той за пациентите си. На погребението тя все още носеше тази корица у себе си. Показа ми я.

— А искате ли да знаете коя е най-голямата ирония тук? — попита Кенсинг. — Маркъм също не е виновен. Всъщност всички тези решения принадлежаха на Рос. Рос е главният медицински директор. Той наблюдава нещата. Истината е, че Рос е изключително отговорен за това хлапе, но като че ли никой не си дава сметка, че е така.

Настъпи мълчание. След малко Елиът заговори:

— Тук ли живеете, Джудит?

— Остава понякога — отговори бързо Кенсинг. После добави: — Защо?

— Питах се дали е била тук миналия вторник сутринта.

Дойде ред на Джудит да попита:

— Защо?

Елиът сметна за нужно да им каже, че след разговори със служители на болницата и проверки в документацията е установил, че в сутринта, когато Маркъм е бил блъснат, Ерик е закъснял с доста повече от час за работа.

Кенсинг затвори очи, притисна слепоочията си с една ръка и изгледа Елиът.

— Даже не си спомням това. Закъснял ли съм? И какво би означавало, ако съм закъснял?

— Би означавало, че нямате алиби за времето на автомобилната злополука. — Елиът се обърна към Джудит: — А вие бихте могли да потвърдите часа, когато е излязъл за работа.

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувала! — възкликна тя. — Сега пък някой смята, че Ерик е карал и колата, която е блъснала Маркъм, така ли?

— Не знам дали някой непременно смята така — възрази Елиът. — Просто съм чул въпроса, това е всичко.

— Какви идиоти! — възкликна Джудит.

— Е, идиоти или не — възрази Елиът, — човек трябва да се вслушва какво говорят другите хора.

— Мисля, че започвам да развивам това качество — уморено отвърна Ерик.

— Вторник вечерта бях тук — каза Джудит. — Това помага ли?

— Така е — потвърди Кенсинг, — но това беше посред нощ. — Той се обърна към Джеф. — Отбих се у семейство Маркъм. Когато се прибрах у дома, Джудит вече спеше.

Коен обмисли проблема още малко, после разтърси глава.

— Голяма работа. Ти си в болницата, работиш си нормално, следователно не си някакъв престъпник. Ти си нормален човек с почтена кариера. Неочаквано идва жертва на катастрофа и има голяма вероятност пострадалият да умре. Оказва се обаче, че ти познаваш този човек. Нещо повече, това е някой, когото мразиш дотолкова, че да искаш да го убиеш. Да го убиеш! И ей така, след като той постъпва при теб, решаваш да поемеш този огромен и по всяка вероятност ненужен риск, за да си сигурен, че ще умре, при положение че е възможно да установят, че следите водят към теб. — Седящата на стола Джудит се поизправи, от нея се излъчваше подигравателност. — Ама моля ви се!

— Само дето от това, което чувам, горе-долу точно така се е случило — каза Елиът отрезвяващо.

* * *

Това утро на Харди беше ужасно. Беше спал на пристъпи и казаното от Ребека Симс пронизваше някъде дълбоко подсъзнанието му. Неизвестни мъртъвци фигурираха в някакви полузапомнени сънища и той се събуди и стана преди шест. След като децата заминаха на училище, твърдо се отказа да се обади на Глицки за компания. Беше се разходил сам енергично за около час до плажа и обратно, но понеже не беше загрял преди това, от упражнението само се почувства напрегнат и стар. Един от клиентите на Фрийман беше паркирал на неговото място в подземния гараж и докато отиде да си прибере колата от мястото, където я беше оставил на улицата, вече му бяха оставили бележка за глоба. Прекара целия предобед в преглеждане на сметки и друга кореспонденция, натрупала се от миналата седмица. Най-накрая, точно по обяд и преди да напусне кабинета и да се отправи към сградата на „Кроникъл“, той се обади в отдел „Убийства“, макар да беше съвсем сигурен, че лейтенантът ще е отишъл да обядва. Разбира се, оказа се прав — първият му късмет за деня: Глицки бе излязъл.

Сега Харди седеше на един нисък шкаф за папки в стаичката, където бе кабинетът на Елиът, на приземния етаж в редакцията на „Кроникъл“. Разочарованието му от Кенсинг прозираше в подчертано официалния тон.

— Признавам, че съм донякъде изненадан да науча към такава късна дата, че той има приятелка. Снощи говорихме по телефона няколко часа. Помолих го да ми каже всичко важно за своя живот, за което се сеща, и той дори не я спомена.

— Джудит — каза Елиът. — Наистина е хубава. Но може би не е някаква сериозна връзка. Може да е от тези днешни модерни отношения, когато двама души правят страхотен секс на всеки два часа, но иначе даже не се харесват. Това не е ли ужасно?

— Кошмар! — Харди остана някак разсеян. — Знаеш ли кога са се събрали?

— Не. Защо?

— Защото ще е добре да се знае дали е била в картинката, когато той и Ан са били още женени. Може пък напускането на жена му изобщо да не му е разбило сърцето.

— Трябва да питаш него.

— Ще го направя, но би било страхотно, ако той сам беше ми подал нещо по тия въпроси. Даже не знаех, че той е пуснал информацията за бебето Емилия.

— Той ли?

Лицето на Джеф беше самата невинност.

Но Харди не беше се отбил в „Кроникъл“, за да говори за своя клиент. Искаше да знае дали Елиът не е дочувал някакви слухове за поредица от необяснени и неочаквани смъртни случаи в „Портола“.

— Не. — Но мисълта за това, за историята в него озари очите на репортера. — Колко голяма поредица?

— Всъщност не знам. И източникът ми не беше сигурен за подробностите и дори за самите факти. Но изглеждаше доста уравновесена жена и положително беше уплашена.

— И какво каза?

Харди му предаде доста точно разговора си с Ребека Симс. Някъде по средата Елиът придърпа един бележник и започна да си води записки. Когато Харди свърши, Елиът каза, че би искал да говори с нея.

— Мога да я попитам — отвърна Харди, — но останах с усещането, че дори разговорът й с мен я обезпокои. Очевидно администрацията в „Портола“ обича да държи своите вътрешни работи под похлупак. Онези, които приказват, много бързо остават безработни.

— Ясно. Тогава ми помогни. Къде да търся?

Двамата едновременно предложиха отговора: „Кенсинг“.

Джеф затвори вратата на стаята си и включи телефона на микрофон, за да чува и Харди. Кенсинг му каза, че Джудит е още там, но тъй като е работила нощна смяна в клиниката, си е легнала. Той просто си убивал времето, отворил прозорците, четял книга, първата книга, която зачитал може би от година насам. „Грант“ на Макс Бърд. Фантастична. Най-доброто първо изречение, което си спомня да е чел някъде.

— „Започни с ужасната му майка.“ Не е ли страхотно?

Елиът се съгласи, че изречението е добро, но обясни, че се обажда, защото Дизмъс Харди е тук с него, в кабинета му, и биха искали да питат за нещо. Когато Харди свърши с разказа на Ребека Симс за необяснените смъртни случаи в „Портола“, Кенсинг мълча толкова дълго, че Елиът го попита дали още е там.

— Да. Мисля. — След това продължи: — Не мога да кажа, че тази идея не ми е минавала през ума. Но в интензивното отделение непрекъснато умират хора. Искам да кажа, те поначало не биха стигнали дотам, ако не са в критично състояние. Така че доколкото разбирам, това, за което питате, е дали умират хора, които не би трябвало да умрат, така ли? Това сега не се записва, нали, Джеф? Точно сега не ми трябват повече негативни неща във вестниците.

— Не, разбира се.

На Джеф никак не му се искаше да се съгласи, но при тези обстоятелства нямаше какво друго да стори.

— И докато си говорим официално — а Харди нямаше повече никакво намерение да има други, освен официални отношения с този клиент, — този разговор не се ползва и с никаква привилегия. Просто да знаете.

— Ясно. И какво предполагате? Някаква ширеща се недобросъвестност? Или нещо по-сериозно?

— Аз не предполагам нищо — отговори Харди. — Питам дали вие сте забелязали нещо.

— Е, бих се учудил, ако сме попълнили много „осемстотин и пет“. Това мога да кажа.

— Какво представляват те? — попита Харди.

— Доклади до щатската медицинска инспекция. Когато някой лекар оплете нещата толкова сериозно, че администрацията да прекрати клиничната му практика за повече от трийсет дни, болницата трябва да попълни формуляр „805“ и да го предаде на щатската управа. Те от своя страна трябва да го придвижат към националната лекарска база данни, която е федерална. И от нея нищо не се изтрива. Впишат ли те в базата данни, кариерата ти виси на косъм.

— И защо тези неща не са били съобщавани? — попита Харди.

— Вие сте адвокат и ме питате това? Ако сте лекар и някоя болница донася срещу вас, какво ще направите? Ще съдите негодниците, разбира се. Ако сте пациент и разбирате, че вашата болница е наела некадърен лекар, съдите болницата. Всеки се съди с всеки.

Елиът не можа да се сдържи.

— Винаги съм си мислил, че вие, адвокатите, много обичате този момент — подхвърли той на Харди.

Но Харди бе на съвсем друга вълна.

— Да разбирам ли, Ерик, от това, което ми казвате, че в „Портола“ има такива лекари, ръководството ги знае и не подава тези доклади?

— Нека да отговоря на това така: имаме хора от персонала, които аз самият не бих избрал за личен лекар.

— И какво всъщност става, когато някой лекар сгреши? — попита Харди.

— Две неща. Първо, забелязахте, че споменах вълшебното число „трийсет дни прекъсване на клиничната практика“. Вместо това човекът получава двайсет и девет дни. Следователно нямаме „805“, нали? Правилата се спазват, избягваме националната база данни.

— А има ли лекари от „Портола“ в тази база данни? — Джеф както винаги си гонеше темата. — Как мога да разбера?

— Не можете. — Гласът на Кенсинг беше твърд. — Обществеността няма достъп до нея по обясними причини. Макар че евентуалните работодатели имат. Във всеки случай, има и още един начин да се избегне докладването. И той вероятно се прилага по-често.

— И какъв е той? — попита Харди.

— Ами докладите „805“ се основават на колегиални заключения.

— От други лекари — вмъкна Елиът.

— Именно. А сред лекарите има едно разбиране, особено сега в „Портола“, че сме забъркани в тази каша всички заедно, така че е по-добре да се браним взаимно. Ако някой от колегите не взема правилните медицински решения, добре, може да се направи неофициална дискусия, да се спомене стандартът на медицинско обслужване, към който се стремим всички. Но ние сме подложени на непрекъснат финансов натиск. Всички работим страшно много, през цялото време, така че в крайна сметка не се топим един друг.

— Никога? — попита Харди.

— Може би при някое крещящо нарушение — имам предвид неизвиним, тежък, фатален пропуск — и то навярно повече от един път. Но ако нещата не са чак такива, няма да получите колегиални отзиви в „Портола“, които препоръчват „805“. В повечето болници в страната бих казал, че историята е горе-долу същата.

Елиът и Харди се спогледаха.

— А какво ще кажете за други причини за смъртта? Може би предизвикана нарочно?

Тук Кенсинг направи пауза.

— Какво имате предвид под „предизвикана нарочно“?

— Например да се изключи системата по-рано или нещо такова. — Харди се замисли, после допълни: — Може би нещо като този калий.

— Говорите за убийство, нали? — Отговор не последва. — Дали смятам, че нещо такова става в „Портола“?

— Смятате ли? — попита Харди.

— Само в най-параноидните си моменти.

Елиът се намеси в разговора.

— Често ли имате такива моменти, Ерик?

Чу се как Кенсинг въздъхна.

— Имаше още един пациент в интензивното отделение по същото време с Маркъм. Знаехте ли това?

— Мислех, че са били няколко — каза Харди.

— Така е. Имах предвид още един пациент, който почина.

— Кой беше това? — Всичките инстинкти на Харди му подсказваха, че беше напипал нещо и че това беше важна част от него.

— Казва се Джеймс Лектър. 71-годишен, никога не е пушил. Беше развил някои усложнения след сърдечна операция и го държахме на системи две седмици. Но имаше подобрение и се повлияваше от лечението. Признаците му на живот се подобряваха. Смятах да го преместя след няколко дни.

— А той почина? — попита Харди.

— Ами да. Не виждах никаква причина. Просто… край.

— Никога няма да разкрия източник — обяви Елиът. — Ще отнеса името ви в гроба си.

Харди не му обърна внимание.

— И освен този човек, Лектър — попита той, — колко други бихте изброили? Смъртни случаи, които не бихте могъл да си обясните?

— Всъщност, започнах да си водя сметка миналия ноември. Имам един малък бележник.

Изчакаха.

Той продължи:

— Смятах да се върна към тези случаи и да видя дали следват някакъв модел. И може би някак да ги махна от главата си.

Елиът го попита защо е започнал да си води бележки.

— Не знам точно. Сега, като ме попитахте, си мисля, че съм си събирал собствени амуниции за момента, когато най-после ще ме уволнят. Не съм си мислил, че някой убива пациенти нарочно, но губехме пациенти, с които това не би трябвало да се случва. Както онова момче Лопес, Джеф. Така че ако финансовата им политика започнеше да вреди на медицинското обслужване, исках да имам с какво да им отвърна. Общо взето, смятах, че тази болница се разпада и исках да запазя някои конкретни данни.

Този път мълчанието продължи доста дълго. Най-накрая Харди попита:

— Колко, Ерик?

— Ако не се брои вторникът — отвърна Кенсинг, — единайсет.