Джон Лескроарт
Клетвата (6)

5

Без да се издават, Дейвид Фрийман и Джина Роук казаха на Дизмъс Харди, че ще продължат разходката от заведението на Лу до апартамента на Фрийман на „Мейсън“, за да прегледат някакви документи. Нали можело Харди да бъде така любезен и да предаде на Филис, че Фрийман ще се върне в кабинета си по-късно?

— С удоволствие, Дейвид. Всякакъв повод е добре дошъл, само за да чуя милия й гласец.

И така, влизайки във фоайето сам, Харди се поздрави за сдържаността да не коментира доста несръчното извинение на Дейвид и Джина за работата с документите, когато мелодичният глас на Филис го спря.

— Господин Елиът от „Кроникъл“ би искал да му се обадите при първа възможност.

— Благодаря ви. Каза ли, че е важно?

— Не конкретно, но мисля, че е така.

Харди приближи и се облегна върху плота, който отделяше рецепцията. Филис страшно мразеше това. Но тя така или иначе не обичаше нищо, което той правеше. Усмихна й се.

— И защо?

— Какво защо?

Очевидно лоши мисли преминаваха през главата на Филис, докато гледаше ръцете му, кръстосани на нейния плот.

— И защо смятате, че е важно?

За Филис всичко, свързано със закона, беше по принцип важно. Харди обаче не подлежеше на обучение и колкото и да се опитваше да се държи напълно професионално, тя не успяваше да скрие емоциите си, когато той започнеше да я дразни така. Тя въздъхна отчаяно и се опита да се усмихне учтиво, но не успя съвсем.

— Приемам, че всички обаждания за вашия кабинет са важни, господин Харди. Господин Елиът е отделил време и е прекъснал работния си ден, за да ви се обади по средата на вашия работен ден. Помоли да му се обадите колкото може по-скоро. Трябва да е било нещо важно.

— Може просто да е искал да си поговорим. Това се случва, нали?

Очевидно Филис бе убедена, че това е нещо, което не би трябвало да се случва.

— Бихте ли искали аз да му се обадя и да го попитам?

— О, Филис! — Харди се отдръпна, вдигна ръцете си от плота и я погледна с одобрение. — Мисля, че току-що се пошегувахте. И то в работно време, когато би трябвало да сте заета. Няма да кажа на Дейвид.

Тя замълча, а той се обърна и тръгна нагоре по стълбището към кабинета си.

— А, като споменах Дейвид, той малко ще се забави. С мис Роук работят върху някакви документи, макар че аз никога не съм му казвал така на това.

— На кое? — запита Филис.

Изведнъж той реши, че я е дразнил достатъчно и може би трябва да спре. Посочи нагоре по стълбите:

— А, нищо. Вижте, много ми беше приятно да си побъбрим, но наистина трябва да се качвам и да се обадя на господин Елиът. Може и да е нещо важно.

Харди работеше в строга, монашеска, дори индустриална обстановка. Сивите метални шкафове за папки бяха струпани върху сивия берберски килим, покриващ пода от стена до стена. На двата прозореца, гледащи към улица „Сътър“, имаше старомодни венециански щори, които в най-добрия случай действаха несъвършено — обикновено просто ги оставяше или вдигнати, или пуснати. Ребека и Винсънт, двете му деца, бяха нарисували повечето от картините по стените, но имаше също и плакат от новия стадион на „Джайънтс“ — „Пак Бел Парк“, и календар на „Сиера Клъб“. Светлото му дървено бюро бе стандартно по големина и повърхността му беше изчистена с изключение на телефона, снимка на Франи, голяма канцеларска попивателна, саксия с батати, чиито стъбла стигаха до пода, и зелената му банкерска лампа. Под четири лавици юридически книги и папки, една препарирана риба балон и корабче в бутилка, които си беше донесъл от вкъщи, внасяха малко живец на кухненския плот с кранче за вода, ролка хартиени кърпи на стената и няколко чаши, поставени с дъното нагоре до умивалника. Диванът и креслата бяха удобни, имитация на кожа, а масичката за кафе бе от същото това обикаляне на магазините преди шест години. Мишената му за стрелички висеше до вратата, срещуположно на бюрото му — парче лента от сребристо фолио на килима отбелязваше чертата за хвърляне на два и половина метра разстояние. Стреличките от волфрам в синьо бяха забодени — две в средата и една в двайсетицата, където последно ги бе метнал.

Когато отвори вратата, телефонът звънеше, и Харди се пресегна през бюрото, натискайки копчето за говор без слушалката.

— Да — каза той.

Бе отново гласът на Филис, но без да му дава време да отговори.

— Лейтенант Глицки ви търси.

И веднага след това се обади Ейб.

— Знаеш ли какво чух току-що? Много ще ти хареса.

— „Джайънтс“ са взели Пиаца.

— В истинския свят, Диз.

— Това е от истинския свят и би ми харесало.

— Какво ще кажеш за Тим Маркъм?

— Какво да кажа за него? Той кетчър ли е? Никога не съм го чувал.

Харди заобиколи бюрото, настани се в стола си и взе слушалката.

— Шеф е на компания „Парнас здраве“ — каза Глицки.

Прилив на адреналин изгони последните останки от обедната летаргия. Глицки обикновено не се обаждаше на Харди да го осведомява за новините от деня, освен ако някъде нямаше убийство, така че той веднага свърза нещата.

— И е мъртъв?

— Да, така е. Това не е ли интересно?

Харди призна, че е интересно, особено след целия разговор в заведението на Лу. Но беше и нещо повече от това.

— Убил ли го е някой?

— Да, но вероятно не преднамерено. Спомняш ли си нашия разговор тази сутрин за катастрофите и избягалите водачи?

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко.

— Хайде тогава да се уговорим да не споменаваме ядрена катастрофа при следващата ни разходка. Наистина ли някой го е блъснал?

— По-скоро го е премазал. Поддържали са го жив в „Портола“ допреди час, но после са го изтървали.

— Изтървали са го в собствената му болница? Е, това вече е нещо много специално.

— Това бе второто от нещата, което си мислех, че ще ти хареса. Но очевидно не са могли да направят много. Бил е в критично състояние при приемането и така и не се е съвзел.

— И е било злополука?

— Вече го казах.

— Дори два пъти — съгласи се Харди. — Вярваш ли го?

— Засега.

Харди се заслуша в бръмченето по линията.

— В същата седмица, когато се опитва да разтърси града? Компанията му заплашва да обяви банкрут. Не плащат на лекарите си, мотаят се с пациентите. И изведнъж архитектът на всичко това се оказва мъртъв.

— Да.

— И това е съвпадение? Това е твоето професионално усещане за случая?

— Вероятно. Нещата често са случайни, както ти споменах тази сутрин.

— Освен когато не са. Много неща стават, които по-рано не са се случвали.

— Не толкова често, колкото си мислиш — отвърна Глицки.

Този път паузата бе продължителна.

— Но ти отговори на въпроса ми. Просто исках да чуя мнението на обикновения човек от улицата.

— В такъв случай трябваше да се обадиш на някой малко по-тъп от мен — каза Харди. — Но все пак ще ти пратя сметката.

* * *

Обаждането на Джеф Елиът се оказа за същото нещо, но той не прояви никакъв интерес към теорията на Харди за съвпаденията, като я отхвърли даже по-решително, отколкото Глицки, само с едно изречение: „Човек не убива някого с кола, Диз, при положение че пистолетите струват долар и половина, а ножовете са безплатни“.

— Все пак бих казал, че подобни неща са се случвали, макар че и Глицки не го възприе.

— Виждаш ли! А дори и да се е случвало, също така се е случвало да вали сняг в Сахара.

— Наистина ли? Не ми се вярва. Но ако е валяло, това само потвърждава моята теза.

Въздишка.

— Диз? Да спрем дотук, а?

На Харди му се струваше, че всичките му приятели са загубили чувството си за хумор. Не че той наистина предполагаше, че може да е било убийство, но му бе интересно да говори за това, когато толкова други неща не му бяха интересни.

— Добре, Джеф, добре. Какво мога да сторя за теб?

— Всъщност, нищо. Обадих се само да те проверя дали не би искал да си вземеш отпуска за остатъка от деня. На обяд ми се стори, че май имаш настроение за това.

— Толкова ли си личеше?

— Аз съм репортер, Диз. Нищо не ми се изплъзва.

Харди хвърли поглед към купчината хартия на бюрото си — папки, негови и на другите адвокати, в които имаше какво ли не. Паметни записки. Административна работа, която беше поизоставил. Сметки. Два полицейски доклада за произшествия от потенциални клиенти. Последните допълнения към кодекса за свидетелстване, чието непознаване би било лош късмет. В момента всъщност бе напълно затрупан с работа. Знаеше, че трябва да е доволен, но причината за това понякога му се изплъзваше.

Елиът продължаваше:

— Мисля, че нещата в „Парнас“ съвсем се разсмърдяват. Може би ще е поучително да прескочи човек и да провери това-онова. Може би някой ще се съгласи да говори с мен и ще мога да спретна една-две колонки. Какво ще кажеш? Искаш ли да се направиш малко на агент?

— С най-голямо удоволствие — каза Харди. — Но не днес, за съжаление.

— Това окончателният ти отговор ли е?

Той издърпа някои от документите пред себе си, произволно прелисти някои страници от купчината. Ако се намираше в стаята, опитен репортер като Елиът би разпознал някои признаци на умора, дори неразположение. И положително — липса на чувство за хумор. Харди изпусна тежка въздишка.

— Напиши страхотна дописка, Джеф. Накарай ме да изпитам чувството, че съм бил там.

* * *

Този род неща Глицки не обсъждаше с никой от редовните си колеги, но не можеше да се сдържи да не сподели своето безпокойство с жена си.

Джакман позволяваше на Трея понякога, ако пожелае, да ползва официално петнайсетминутна почивка и сега тя и Ейб стояха на външното стълбище на сградата откъм Седма улица, като отпиваха от чая в картонени чашки. Бе се появил ранен следобеден вятър и те се принудиха да стоят с гръб към сградата, като гледката се ограничаваше до магистралата и „Туин Пийкс“ отвъд нея.

— Тъкмо си помислих, че ме доведе на това романтично местенце, за да можем да го направим посред бял ден.

— Можем да го направим, ако искаш — отвърна й Глицки. — За такива неща съм много отворен.

Тя го целуна.

— Забелязала съм. Но всъщност мислеше за нещо друго?

Той й разказа за Маркъм, за това как настойчиво го измъчваха съвпаденията, а смъртта на Маркъм попадаше право в тази категория.

— Но аз не лъжех, когато казах на Диз, че вероятно не е преднамерено убийство. Това бе гласът на трийсетгодишния ми опит, който ми шепнеше в ухото.

— В такъв случай?

— Обаче другият ми ангел пазител, лошият, продължаваше, без да спира, със своите „Може би“, „Ами ако“, „Дали пък не“…

— Искаш да кажеш дали някой не го е блъснал нарочно?

Той кимна.

— Опитвам се да си представя такъв сценарий — рано сутринта, тъкмо просветлява, издебване от засада — но не мога да убедя самия себе си. Просто не би могло да се случи в истинския живот. Тоест навярно би могло, но не ми се струва, че е било така.

— И защо не?

Тя бе единственият човек, на когото той изобщо се усмихваше, както направи сега.

— Много хубаво, че ме питаш. Ще ти кажа. Първата и най-очевидна причина е, че водачът не е свършил работата си. Маркъм е живял близо четири часа след произшествието. И ако не бе блъснат в контейнера за смет, можеше и да оцелее. Шофьорът няма как да знае дали го е убил. Ако е планирал да го направи, или щеше да мине отгоре му, или да спре, да излезе от колата и да го удари няколко пъти по главата с тъп предмет, който си носи за тази цел.

— Много мило — коментира Трея.

— Но вярно.

Той продължи с втората причина — тази, която бе изложил пред Харди. Колата бе тъпо и неудобно оръдие за убийство. Ако човек реши да посвети времето си да планира убийство и след това да чака сгоден момент, за да го извърши, с всичките приготовления, които това предполагаше, според Ейб даже един идиот просто би си купил оръжие, чието придобиване бе също така лесно, ако не и по-лесно от каквото и да е превозно средство. То би било много по-смъртоносно, а и много по-лесно за изхвърляне след това.

— Окей, убеди ме. Най-вероятно не е бил убит.

— Съгласен съм. Това и казах. Но…

— Но искаш да си оставиш отворена вратичка.

— Точно така. И оттук стигаме до истинския ми проблем. Не остана ли днес на обяд с впечатлението, че моят приятел и твой шеф Кларънс Джакман ще измъкне значителна политическа шумотевица от всичко, свързано с „Парнас“? Смъртта на нейния шеф няма да бъде скрита на задните страници на „Кроникъл“ и след това да изчезне след ден-два, когато не бъде изяснена.

— Не, няма — съгласи се Трея.

— И кой ще получи случая, който определено е причиняване на смърт и би могло да се предположи, че е предумишлено убийство — макар че вероятно не е?

Трея вече бе запозната с проблемите в отдел „Убийства“ и добре схващаше дилемата. При едно нормално развитие на нещата Ейб никога не би имал нищо общо с този случай. Това си беше автомобилно произшествие с неизвестен извършител. На някого от отдела щеше да му бъде възложено да открие колата, вероятно нямаше да успеят и нещата щяха да свършат дотам. Сега, при наличието на Фиск и Брако, налагаше се да възложи случая на тях — всъщност вече го бе направил. Ако се опиташе да го прехвърля на някой от инспекторите си ветерани, най-напред неговият човек щеше да го приеме като обида и да му се изсмее, а след това кметът и началникът на Ейб щяха да му поискат главата и вероятно да я получат.

От друга страна, ако това се окажеше — чудо на чудесата — истинско, политически мотивирано убийство с обществена значимост, щеше да се окаже, че той го е дал на двама слабаци, които вероятно щяха да го провалят, и това не само щеше да вбеси Джакман, но можеше да влоши отношенията между областния прокурор и полицейския отдел за голяма част от мандата на настоящата администрация.

— Бих казала, че трябва да оставиш новите момчета да работят по случая.

— И аз стигнах дотам. Но губя при всяко положение.

— За щастие — каза тя, като нежно го погали по бузата, — имаш толкова богат опит, че си станал вече много добър в това.

* * *

В края на деня той извика Фиск и Брако в кабинета си и се постара да им даде най-добрата мотивация, която можеше.

— … една възможност вие двамата да направите нещо голямо. Ако се справите добре с това, хората тук ще са склонни да мислят, че от вас може да излязат добри полицаи.

Той се спря и съзнателно не добави: „… а не само политически протежета“.

Дарел Брако стоеше както тази сутрин и както винаги в тази стая — прав и почти мирно зад стола, на който седеше партньорът му.

— Ние никога не сме молили да ни преместят тук, лейтенант. Никой от нас не го е правил. Но наистина се вкопчихме в тази възможност. Кой на наше място би се отказал?

— Така е. — Глицки можеше да се съгласи с това. — Ето го и вашият шанс да заслужите това.

Няколко минути по-късно четеше от едно бележниче, където нахвърляше мисли, както му паднеха, през следобеда.

„Приятелки? Ако има такива, дали току-що са се разделили? Освен това децата. Дали се е разбирал с тях?“

— Извинете. — Фиск бе вдигнал ръка като ученик.

Глицки изпусна от поглед бележника си.

— Да? — И с подчертано търпение: — Кажи. Кажи, Харлен.

— Мислех, че всичко това е свързано с проблемите на Маркъм в неговия бизнес. А сега говорите за семейството му.

Глицки се поизправи зад бюрото и постави бележника си отгоре. Сините му очи останаха почти безизразни.

— Искам и двамата да разберете нещо. Вероятността господин Маркъм да е бил убит преднамерено и следователно изобщо да имаме разследване на убийство съвсем не е голяма. Харлен, ти, аз и инспектор Брако тази сутрин разговаряхме за факта, че нямате много работа тук, в отдела. Затова реших, че може би ще ви е интересно да разгледате този случай из основи. А основата е семейството на жертвата.

— Искате да кажете, че няма нищо общо с колата?

Лейтенантът овладя нетърпението си.

— Не, не казвам това. Колата го е блъснала. И ако е била управлявана от някой, когото той е познавал, тогава нещата започват много повече да приличат на убийство. Но, повтарям — и вие би трябвало също — най-вероятно случаят не е такъв.

— Но по този начин няма да стоим тук, а ще сме извън отдела — обади се Брако. — Това ли имате предвид?

Глицки кимна.

— Може да стане така. И ще е за добро. Вярвам, ще се съгласите.

По-рано, когато инспекторите се върнаха от сутрешните си занимания, по средата на бюрата си намериха по една бейзболна шапка със Страхотния Том. Отделът очевидно не проявяваше склонност към приемане на новото попълнение или поне търпимост. „Това е неприятност, с която трябва да се занимая“ — помисли си Глицки. Но нямаше намерение да се заема със затягане на дисциплината. Това не му бе работа и ако се опитваше да действа в тази насока, щеше, още преди да се усети, да загуби авторитета, който има.

Така че, да. Така щеше да държи Фиск и Брако извън службата. Което бе хубаво. Глицки взе пак бележника си и прочете от него:

— Дали някое от децата му имат приятели със зелена кола? Какъв е социалният живот на съпругата, ако има такъв? Освен това всички, с които говорите, трябва да имат алиби. И не забравяйте, че злополуката е станала в шест сутринта или някъде там, така че всички, които казват, че не са спали, би трябвало да представляват интерес.

— А работата му? — попита Фиск. — „Парнас“?

— Ще стигнем дотам. Това е процес — отвърна Глицки уклончиво. В края на краищата това бе най-вече благотворителна акция за новите му инспектори и той нямаше намерение да ги пуска да му се мотаят в краката и да размътват водата, в случай че Джакман наистина реши да поиска голям съдебен състав заради нередностите в бизнеса на „Парнас“, с които Маркъм би могъл да има или да няма нещо общо. — Нека да видим докъде ще ни доведе това — заключи той. После си спомни една подробност. — Не е лошо да хвърлите поглед и на аутопсията.

Двамата се спогледаха и Брако се покашля.

— Той е умрял в болницата, сър — каза той. — Знаем от какво е умрял.

— Знаем ли? — заинтересува се Глицки. — И от какво?

— Ударила го е кола. Изхвърлен е бил на десетина метра. Блъснал се е в контейнера за смет.

— И какво от това? Вижте, нека да допуснем, че намерим някой, който е искал да блъсне господин Маркъм и действително доста добре се е справил с това. Арестуваме, значи, нашия заподозрян, но случайно забравяме да погледнем аутопсията. И знаете ли какво става? Излиза, че човекът е умрял от сърдечен удар, който не е свързан с нараняванията от катастрофата. А може би някой съвсем различен от нашия заподозрян му е забил трошачката за лед в ухото. Или му е отровил водата. Може да е бил шпионин за руснаците и ЦРУ-то да са го очистили. Идеята ми е — щом някой е мъртъв, първо проверяваме аутопсията. Всеки път, ясен ли съм?

После вдигна поглед и отправи към тях ужасната си усмивка.

— Добре дошли в отдел „Убийства“, момчета. Тук купонът никога не свършва.