Джон Лескроарт
Клетвата (27)

26

Наближаваше средата на следобеда и Глицки чувстваше, че не може да хапне нито парченце повече от оризовата питка.

Малко използвано и полузатворено стълбище покрай Съдебната палата излизаше на Седма улица. Той застана на ъгъла в очакване на светофара. Смяташе да прекоси и да отиде да си вземе малко фъстъци от заведението на Лу, дори ако щяха да му предизвикат мигновен сърдечен пристъп, който да го повали на бара. Изведнъж видя насреща си своите двама нови инспектори по убийствата, които идваха към него по тротоара. Фиск беше облечен като топмодел и даже Брако изглеждаше доста елегантно.

— Къде е купонът? — попита той. — Какво ще кажете за по една шепа фъстъци?

Отправена от техния шеф, поканата не можеше да се сметне за израз на любезност. Светлината се смени и тримата мъже прекосиха.

На бара в заведението на Лу нямаше празни столове, затова Глицки остана прав и поръча три пакетчета коктейлни фъстъци и половин литър студен чай. Следвайки безалкохолния му анонс, Брако и Фиск си взеха по чаша горчиво кафе, след което тримата се отправиха към едно сепаре и се настаниха. Лейтенантът седна от едната страна на масата, а двамата инспектори от другата. Глицки им хвърли по едно пакетче фъстъци и начена своето.

— И тъй, момчета, какво има, та така сте се издокарали?

Тъй като обядът с Нанси Рос и Кати Уест беше идея на Харлен, Брако реши да го остави да обясни. Изненада се, че лейтенантът слушаше с видимо одобрение. Когато разказът свърши, Глицки кимна.

— Значи сега знаем онова, което винаги сме подозирали. Колкото и пари да изкараш, никога не са ти излишни и на никого парите не стигат. Нещо друго?

Брако реши, че трябва да се обади.

— Две неща — каза той. — Първо, може би е интересно да се сравнят платените от семейство Рос данъци през последните няколко години с техните разходи. Госпожа Рос може и да не си даде сметка за това, но всъщност тя каза, че те харчат повече, отколкото изкарват.

— Аз също — каза Глицки. — Че кой не го прави? — Той подъвка бучката лед за малко. — Значи използват до дупка кредитните си карти. И какво от това? А и какво доказва това изобщо? Каква връзка има с Маркъм?

— Ако Рос е вземал пари от „Парнас“ по някакъв начин и Маркъм е разкрил…

— Искаш да кажеш злоупотреба? Нещо такова?

— Не зная — призна си Брако.

Глицки не одобри идеята.

— Ако имаше нещо очевидно или доказано, щеше да го уволни на място, не смяташ ли? — После отпи от чая и се намръщи. — Моят проблем с цялата тази линия на мислене — каза най-сетне той — е, че се налага да приема допускането, че онзи, който е убил Маркъм в болницата, вероятно не е планирал да го убие, докато той не се е оказал там след злополуката. Ето защо Кенсинг ми харесва толкова много. Той не просто е имал мотив. Имал е няколко дълготрайни мотива и когато е видял възможността, би могъл просто да си каже: „Най-после!“. От друга страна — просто ме изслушайте — ако Рос е бил някак заплашен от Маркъм до степен, че наистина е замислял да го убие, не е ли по-разумно да се сметне, че би предприел нещо активно? Например наистина да се опита да го блъсне с кола, вместо просто да чака съдбата да му го достави на пътя. Ами ако това не се случи? А то няма да се случи в десет от десетте случая.

— Може ли, сър? — попита Харлен.

Изражението на Глицки се отпусна малко.

— Може.

— Работили са заедно дълго време, Рос и Маркъм, така че би могло да са се натрупали също такива мотиви, за които знаем при Кенсинг, нали? Това, което установихме днес следобед, е, че Рос се е нуждаел от тази работа. Но нещо го е карало да се стреми да напусне „Парнас“.

За Глицки това не бе много убедително.

— Видял е какво се задава. Организацията пропада. Не е искал да потъне с нея.

— Така да е. — Разочарованието на Фиск от възраженията на Глицки започваше да се чувства. — Но той не е могъл да си намери друга работа. Жена му ни каза, че се е опитвал и не е могъл да се уреди някъде другаде. Защо не? И накрая, кой печели най-много непосредствено от смъртта на Маркъм? Доктор Рос, който поема главния пост и получава още двеста хиляди годишна заплата, като начало.

Глицки обърна пакетчето с фъстъци, изсипа последните няколко в устата си и замислено ги сдъвка.

— Но ние не знаем дали всъщност е имало някакви сериозни — наистина страшно сериозни — проблеми между него и Маркъм. Не е ли така?

Потиснати, двамата инспектори се спогледаха, после отново преместиха поглед оттатък масата.

— Не, сър — призна Брако. — Но може би си струва да продължим да търсим.

— Може да търсите каквото искате — увери ги Глицки. — Но доколкото ми е известно, единственият човек, който е бил в стаята, когато Маркъм е умрял, е Кенсинг. И сестрите, които изобщо нямат лично отношение към господин Маркъм. А това доста силно стеснява областта за разследване, не мислите ли? Има ли по това някаква промяна?

— Всъщност може и да има — каза Брако. — Вчера се върнах в интензивното, докато Харлен чакаше долу за разговор.

После описа успешното си влизане в интензивното отделение, без някой да го възпрепятства и дори да го забележи. Когато завърши, Глицки се намръщи.

— По кое време беше това?

— Горе-долу по същото време, когато Маркъм е умрял. Рано следобед.

— А какво беше положението в сестринския пункт?

— Имаше една сестра, седеше на компютъра.

— Колко дълго стоя вътре?

Брако сви рамене.

— Една минута, горе-долу. Минах покрай всяко легло.

— И никой друг…

— Никой. Просто минах зад сестрата на компютъра, отворих вратата, вмъкнах се. Това означава, че всеки друг би могъл да направи същото.

Лицето на Глицки стана твърдо като гранит. Мобилният му телефон иззвъня, той го взе от колана си, изръмжа името си, после се заслуша съсредоточено. Белегът между устните му се очерта в контрастен релеф.

— Сигурно ли е?

След по-малко от минута затвори телефона и се загледа над главите на инспекторите.

* * *

В град Колма, малко над границата на Сан Франциско с окръг Сан Матео, мъртвите обитатели са много повече, отколкото живи.

Харди стоеше до един от хилядите гробове. Намираше се близо до края на редица надгробни камъни под една секвоя. С разрешение на гробищната управа той сам бе засадил дървото преди двайсет и осем години.

Бе шестнайсети април, денят, когато се бе родил синът на Харди, Майкъл. Бе умрял няколко месеца по-късно, когато падна от кошарката си. Вероятно беше първият път, когато се бе изправил. Във всеки случай нито Харди, нито Джейн, неговата съпруга тогава — бракът им беше също станал жертва на трагедията — не го бяха виждали да се изправя на крачета. Бе почнал да пълзи само от няколко седмици, колкото за две ленти на фотоапарата. Така че бяха оставили страничните прегради на кошарката смъкнати. Не до долу. Наполовина смъкнати. Бяха обезопасили къщата, но на никого от двамата не му бе минало през ум за страничните преградки. Майкъл още не бе толкова пораснал за това. Но явно вече е бил в състояние да се изправи напълно. Иначе не би успял да се наведе и да се приземи от погрешната страна.

Сега Харди не мислеше за това. За онзи единствен отдавнашен момент, който завинаги бе модулирал хода на живота му — това, което бе, това, което бе станал — в една минорна гама. Не си даваше сметка за каквато и да е мисъл. Никога не бе заставал по-рано на това място, макар че винаги бе отбелязвал датата и бе ходил в Колма много пъти. Но никога по-рано не бе успявал да събере нужната смелост.

Днес обаче нещо го бе привлякло тук. Нещо, което или не можеше да определи, или не желаеше да разглежда твърде отблизо. Чувстваше, че му се изплъзват твърде много важни неща в живота му. Вероятно се надяваше, че бавното плъзгане — за разлика от рязкото падане — може да бъде спряно и можеше да бъде спасен човешки живот.

Когато се чу с Франи, бе й казал къде отива. Веднага усети, че обаждането я обезпокои. Попита дали не иска и тя да дойде там. Дали всичко е наред?

Не знаеше действителния отговор на този въпрос, но й каза, че е добре. Че я обича. Че ще я види тази вечер след тренировките на Винсънт в Детската лига, когато нормалният му живот се възобнови. В центъра, близо до офиса му, денят бе заплашвал отново да бъде хубав. Излизайки с колата, беше държал прозорците си спуснати чак до Шамрок. Но тук, като се изключи самотната му секвоя, евкалиптите, пронизвани от вятъра, огънатите кипариси и буйната безкрайна ливада, всичко бе сиво — от небето надолу, до самия въздух. Сиво и студено.

Бе облечен в деловия си костюм, който даже със закопчано сако не помагаше да го спаси от хладното време. В горичките, наблизо и надалеч, вятърът свиреше с вибрация, която той повече усещаше, отколкото чуваше. На отделни места облачното покривало вече бе стигнало до земята и валма от парцалива мъгла се носеха и разтваряха в безкрайната сивота.

Не бе се молил от трийсет години. Може би не се молеше и сега. Но подви крак, после застана на колене и постоя в това положение няколко минути. После се изправи и хвърли последен поглед на името, все още отчетливо издълбано на мраморната плоча — Майкъл Харди.

Сега то изглеждаше тъй непознато, тъй невъзможно. Харди си пое дъх, съвзе се. Когато се обърна, за да тръгне към колата си, Глицки стоеше на асфалтовата алея на десетина метра.

Бе облечен с коженото си яке. Ръцете му бяха в джобовете. Направи крачка напред в същия миг, когато това стори и Харди. След като бяха преодолели разстоянието помежду си, двамата спряха.

— Търсих те в офиса — каза Глицки, — после по мобифона, после при Франи. — Той се поколеба. — Добре ли си?

Харди махна неясно с ръка зад себе си.

— Щеше да стане на двайсет и девет днес. Помислих си, че му дължа едно посещение.

Порив на вятъра прошумя край тях. Глицки го изчака.

— Това ми е най-големият страх — призна той.

— Това е добър страх.

— Имам три големи момчета, Диз. Дотук бях късметлия. Защо да предизвиквам съдбата?

Харди помълча, преди да отговори.

— В повечето случаи нещата не свършват така, затова. И повечето случаи те ни погребват.

Глицки гледаше някъде през рамото на Харди.

— Не мога да определя точно какво ме прави толкова… — Не можа да завърши мисълта си. — Въпросът е какво правим, ако не те ни погребат. Какво прави човек, ако наистина се случи това?

— Тогава правиш каквото трябва — отвърна Харди. — Казваш си, че времето минава, но вече не си част от времето. А после един ден нещо, което хапнеш, се оказва отново вкусно. Или пък усещаш топлината на слънцето по гърба си. Нещо. Започваш отново. — Той сви рамене. — Ти го направи с Фло, така че знаеш.

— Да, зная. Но смешното е, че сега още повече ме е страх. А не мога да се оправям със страха.

— Забелязах това. — Тънка усмивка пробяга по устните на Харди. — Всъщност бих нарекъл това добър признак. Особено в сравнение с начина, по който се чувстваше, преди да срещнеш Трея, онзи дълъг сомнамбулизъм след смъртта на Фло. Сега обаче всичко отново има значение, нали? Не е ли това страхотно?

— Така е, хубаво е, но…

— Няма „но“, Ейб. Само „хубаво“. — Махна отново към гроба. — Това малко същество искаше да ми каже нещо. И мисля, че беше точно това.

Обръщайки се към Глицки, Харди осъзна, че двамата бяха оголили душите си един пред друг и се бяха разкрили наистина такива, каквито са. Без да има нужда това да се признава, и двамата разбираха, че борбата помежду им някак си бе приключила. Помежду им можеха да остават сериозни професионални проблеми, но дълбоката връзка беше сигурна.

Двамата закрачиха заедно към мястото, където бяха паркирали колите си.

— Има и още нещо — каза Глицки. — Заради което поначало се опитвах да те открия.

— Какво е то?

— Обади се Страут. Аутопсията на Марджъри Лоринг.

— Вече е извършена?

Наистина бе станало много бързо, но Харди не беше кой знае колко учуден. Джакман ясно бе дал да се разбере, че е много важно.

Глицки кимна.

— Ти се оказа прав. Не е умряла от рак.

Вълна на облекчение заля Харди — бе заложил на тези резултати повече, отколкото си даваше сметка.

— И какво се оказва? — попита той. — Калий?

— Не. Някакви релаксатори на мускулите. Павулон и някакъв хлорид. И двата препарата спират естественото дишане. И двата трябва да са й били поставени в болницата.

— Кенсинг не е бил изобщо край нея, Ейб. Бил е в отпуска с децата си, в „Дисниленд“. И преди да ми кажеш, знам, че това не означава, че той не е убил Маркъм. Но все пак означава нещо, нали?

Глицки нямаше нужда да обмисля.

— Двамата трябва да си поговорим. Каза, че имаш още такива хора?

Харди кимна.

— Още десет. И това е само списъкът на Кенсинг. Знам поне една сестра, която има своите собствени подозрения. Може да разполага и с някои имена освен тези, макар че бих се съгласил с теб, че едно убийство не означава, че убийствата са десет.

— Не съм казал такова нещо.

— Да, знам. Чета ти мислите. Но все пак едно е налице. И за него не е виновен Кенсинг. Обаче не е също с калий, както все пак ми се искаше.

Глицки го изгледа озадачено.

— И защо?

— Защото ако и Лоринг, и Маркъм бяха убити по един и същ начин, това би означавало, че го е извършил един и същ човек, нали?

— Би могло да означава — съгласи се Глицки, — но що се отнася до мен, това върши работа и на двама ни.

Бяха стигнали до колата на Глицки и той спря до предната врата.

— Мисля, че ти дължа едно извинение.

— Съгласен съм с теб. Това ли беше то?

Глицки леко се изкиска.

— Колкото — толкова. — Но изненадващо продължи: — Мога само да добавя, че не работиш с толкова много адвокати, колкото аз. С времето човек започва да става скептичен дори към приятелите си.

Това бе тъжната истина и Харди му повярва. Можеше да възрази, че той, Дизмъс Харди, най-добрият приятел на Ейб, не е просто някакъв адвокат, склонен да върти неетични номера, само за да защити клиентите си. Но разбираше, че в света на наказателното право една такава гаранция сама по себе си би била нещо рядко и подозрително. Харди бе спечелил поне две по-незначителни дела, опирайки се на формалности, които Глицки, разсъждавайки като полицай, навярно би сметнал за някаква форма на измама.

Уес Фарел бе измъкнал своя човек онзи ден, когато задържалият го полицейски служител не се беше явил в съда. Доколкото Харди знаеше, Уес бе извел полицая предната вечер и го бе почерпил доста здраво, така че махмурлукът да не му позволи да се събуди навреме. Освен това дори такава изтъкната личност в адвокатските среди като Дейвид Фрийман, без дори да се изчерви, би направил същото, в каквото Глицки бе обвинил Харди. Да притиснеш свидетелката, като вкараш в играта децата й? Да накараш съдебния лекар да изкопае половината от гробището в Колма? Да се престориш, че ти се налага спешно вадене на зъб в първия ден на подбора на заседателите? Ако помагаше на клиента ти, дори само ако забавяше процедурата с някакъв съществен период от време, всичко бе оправдано. Дори би могло да се каже — достойно за похвала. Наложително от гледна точка на етиката.

— И сега какво правим нататък? — попита Харди.

Глицки не се поколеба.

— Списъкът на Кенсинг. Ако има ангел на смъртта в „Парнас“, искам да разбера кой е. Междувременно Марлин ще придвижи големия състав. Имам още една неприятна изненада от пет минути, преди да се обади Страут.

Той разказа на Харди за установеното от Брако отсъствие на охрана в интензивното отделение в „Портола“.

— Значи всеки би могъл да влезе? Това ли имаш предвид?

— Брако изглежда смяташе така. — Глицки замълча. — Не искам да имам двама потенциални убийци — призна той. — Наистина ми е омразно. Самата мисъл ми е оскърбителна.

— Аз също, но трима е още по-лошо — напомни му Харди.

— Трима?

— С онзи, който е карал колата.

* * *

Брендън Дрискол говори почти цял следобед пред големия състав. Очевидно смяташе, че някой, който го ненавижда, е дал показания преди него. Обвинителката госпожа Аш изглеждаше настроена срещу него от самото начало. Той смяташе да говори за Рос, Кенсинг и проклетата му съпруга, както и за останалите, които правеха живота му в „Парнас“ толкова тежък.

Вместо това тя искаше да научи всичко за личните му отношения с Тим и това много го изнерви. Положи всички усилия да успокои нещата — разбира се, имали са своите разногласия. Когато работиш толкова близо с един човек за такъв дълъг период от време, неизбежно възникват някои търкания. Като цяло обаче са били извънредно добър екип.

Но Аш вече бе научила за предупредителното писмо, което бе получил от Тим, персоналното мъмрене, на което бе подложен — Рос трябва да е бил източникът за това, реши той — и за да разбере какво е вършил той в болницата миналия вторник, отдели време, което му се стори твърде много. Най-накрая, преди да успее да я насочи към други, които са имали стълкновения с Тим, тя започна да му задава въпроси за кореспонденцията на господин Маркъм и доколко Дрискол е запознат с нея, по-специално с решението да се представи на градската управа сметка за доболничното обслужване.

Тази си няма никакво понятие, реши той. Би предпочел тя да се занимава с други хора, отколкото с това делово решение, което, доколкото Дрискол можеше да прецени, нямаше значение за нищо друго, освен за финансите на компанията. Но ако това я отклоняваше от собствените му лични проблеми с Тим, особено по време на този труден последен месец, той смяташе, че би трябвало да е доволен. Би предпочел обаче да насочи вниманието й към един от любимите си врагове и на няколко пъти се опита да го стори: „… Решението за доболничната сметка наистина трябваше да се вземе от господин Маркъм, а той упорито му се противопоставяше. Но доктор Рос…“; „Макар че по времето, за което питате, господин Маркъм не беше в състояние да се съсредоточи върху работата си така, както би желал, защото съпругата на доктор Ерик Кенсинг — Ан, изискваше толкова много от…“.

Когато не успя да накара Аш да захапе, накрая реши да изостави това.

Но Джеф Елиът бе нещо друго.

Дрискол вече бе телефонирал на репортера вчера и си бе уговорил среща, за да разговаря с него, след като свърши със съдебните заседатели. Когато излезе — доста по-разстроен, отколкото очакваше да бъде — се отправи пешком към редакцията на „Кроникъл“, където го очакваше Джеф Елиът.

Сега имаше чаша кафе и най-после се бе настанил удобно на стол в малката стаичка. Знаеше кого иска да натопи и бе разпечатал писма на Маркъм както до Кенсинг, така и до Рос, наред с още стотина докладни. Всичко това очертаваше постоянното недоволство у Тим към Рос и Кенсинг по редица въпроси. Дрискол искаше да внуши, че тези документи даваха достатъчно приемливи мотиви някой да е пожелал да убие Тим.

Елиът прелисти страниците без особен ентусиазъм.

— Това е добър материал, Брендън, обаче по всичко личи, че вече се сблъскваме със съвсем друга игра там.

Дрискол се изправи на стола и се прокашля, като докосна възела на вратовръзката си.

— Какво искате да кажете с това? Къде „там“?

— В „Портола“. Оказва се, че една дама, която е починала там преди няколко месеца, също е била отровена. Доколкото съм осведомен, може да има още няколко такива случая. — После осветли Дрискол за повечето от нещата, които бе научил до този момент. — Затова едва ли е необходимо да се подчертава, че това хвърля съмнение върху предположението, че господин Маркъм е бил убит по лични причини. Може да се окаже просто последният от поредица такива медикаментозни смъртни случаи в „Портола“ и при това положение мотивите, които някой би могъл да има, за да го убие, остават до голяма степен без значение. Не сте ли съгласен?

— Изглежда разумно наистина. — Дрискол се облегна назад, леко шокиран. Три дни беше подготвял отмъщението си срещу Кенсинг за всичките неприятности, които му бе създавал лекарят, и срещу Рос за това, че го бе уволнил. Смяташе, че е планирал нещата перфектно. Безспорно бе събрал значителни доказателства срещу двамата. Ако Елиът ги публикуваше, това би могло да накара борда и дори полицията да се намесят.

Но не бе успял да прокара обвиненията си нито пред съдебните заседатели, нито в момента тук. Не беше справедливо.

— И какво ще стане сега? — попита той. — Няма ли това да ви свърши работа?

— Разбира се. Материалът е страхотен. — Въодушевлението на Елиът положително не беше фалшиво. — Само искам честно да ви кажа, че мога да не стигна до него много скоро. Е, нищо, горе главата. „Парнас“ ще бъде в новините до края на годината. — Журналистът потупа купчината хартия. — От това ще излезе чудесно четиво преди сън.

Брендън имаше един последен въпрос:

— И сега тези други смъртни случаи в „Портола“? Значи ли това, че полицията вече не подозира Ерик Кенсинг, че може да е убил Тим?

— Мисля, че ако не друго, това ще облекчи положението му. Защо?

Дрискол поклати глава.

— Не знам. Май бях започнал да вярвам, че наистина го е направил. Във всеки случай имаше много повече основание от всеки друг. Очевидно ще трябва да свикна с тази мисъл.

* * *

Отборът от Детската лига на Винсънт — „Тигрите“, тренираше само на няколкостотин метра от къщата на Харди. Бяха получили разрешение да си оградят игрище в един иначе изоставен участък от терена за голф в парка „Линкълн“, горе до улица „Клемънт“. Харди не можеше да отдели време да бъде мениджър на отбора, но се опитваше да идва и да помага колкото може по-често в тренировките. Беше спортувал в университета и любовта на сина му към играта бе източник на удовлетворение през целия му живот.

Върна се от Колма навреме за тренирането на удари. Тук, двайсетина пресечки навътре, нямаше никаква мъгла. Когато отборът се разпръсна, за да тренира по полето, Харди излезе от игрището и застана до Ейб, който го беше наблюдавал иззад оградата. Мич, мениджърът, отправи удар към третата линия, където Винсънт го улови с бекхенд и препрати топката към първия пост. Ейб кимна одобрително.

— Момчето ти изглежда много добро.

Глицки се бе обадил вкъщи и бе казал на семейството си да дойдат за барбекю в дома на Харди. Така че след тренировката се отбиха в „Сейфуей“ и купиха хубави пържоли, апетитни сосове, някакъв вид по-специални наденички, бланширани картофи, салата „Цезар“, газирана вода и стек с шест бири. Винсънт измъкна двулитрова кутия сладоледен сладкиш от фризера. Глицки държеше четири разновидности бутилиран леден чай в два стека по четири кутии.

Харди стоеше зад Глицки и сина си и наблюдаваше как поставят покупките на лентата. Изведнъж си помисли, че Луи Четиринайсети — самият Крал Слънце — вероятно не е имал такава подбрана храна, такова хубаво време и че всъщност той живееше в някакъв златен век и бе много глупаво да го забравя. И ако понякога това заплашваше да разбие сърцето му, то бе в реда на нещата.

После сложи ръце на раменете им — едната си ръка на рамото на Глицки, а с другата прегърна сина си.

* * *

— Ребека Симс? Отново е Дизмъс Харди.

Стори му се, че чува как тя си поема дъх. Сестра Симс бе заявила достатъчно директно миналия път, че не желае да й се обажда отново и не иска да се замесва повече. Затова побърза да заговори, преди тя да успее да го прекъсне и да затвори.

— Знам, че е малко късно, но си помислих, че ви дължа едно телефонно обаждане. Видяхте ли новините по телевизията?

— Не — отвърна тя. — Опитвам се да не гледам много телевизия. Предпочитам да чета. Какви новини?