Джон Лескроарт
Клетвата (19)

18

Беше петък следобед, най-подходящото време да го направят.

С приятния си професионален глас Джоан обяви, че дошъл часът за неговата аудиенция. Тя, разбира се, знаеше всичко по въпроса, тъй като бе набирала на компютъра документите за прекратяването, но с нищо не би издала това. Присъстваше също Костанца Ю., наричана Кози, завеждащата отдел „Човешки отношения“ в „Парнас“, която седеше отстрани на бюрото, на малка заседателна маса. Всичко щеше да бъде — и трябваше да бъде — строго по правилата. Когато Дрискол влезе, Малачи Рос седеше зад бюрото си и не стана.

— Здравейте, Брендън! — Той дори не си направи труда да наподоби някаква дружелюбна усмивка за посрещане! — Седнете.

Дрискол беше на около четирийсет години. Извънредно спретнат, той имаше старателно подстригани мустаци на необичайно привлекателното си и някак асиметрично лице. С мощната си физика и късата си тъмна коса, боядисана дискретно русо по връхчетата, той изглеждаше като изпратен от актьорска агенция, за да изиграе млад и внушаващ известен страх шеф в някоя сапунена опера. От начина, по който се държеше, никой не би си направил извод, че е обикновен секретар или — както Маркъм винаги го наричаше — помощник на директора. Днес той носеше вратовръзка в убито синьо и черен делови костюм на тънко райе. Още не бе направил и крачка в кабинета на Рос, когато хвърли бърз поглед на Кози и разбра какво предстоеше.

Не се възползва от предложеното му място за сядане. Вместо това се приближи до стола и сложи ръцете си на задната му облегалка.

— Надявах се, че ще имам възможност да разчистя нещата на Тим, преди да стигнем до това — каза той. — Макар че, естествено, ви разбирам. Но ще направя каквото мога в следващите две седмици.

Рос положи усилия да изрази разочарованието си.

— Не смятам, че това ще бъде необходимо, Брендън. Аз реших и управителният съвет се съгласи, че няма да изискваме от вас да останете от днес нататък. — На бюрото пред него имаше дебел плик и той го вдигна. — Включили сме чек вместо двете седмици предизвестие, а освен това и едно обезщетение, което се надявам, че ще оцените като добро. Като се има предвид вашият дълъг стаж в компанията, както и високата оценка на господин Маркъм за вашата работа, управителният съвет одобри седем месеца пълно възнаграждение и пет допълнителни месеца с половин заплащане. Също така, разбира се, пълната ви осигуровка за пенсия и препоръчителни писма от мен и още няколко други членове на управителния съвет. Ще имате също така възможността, ако желаете, да останете включен в здравноосигурителната схема на служителите.

Дрискол стоеше неподвижен, обърканите емоции бяха изписани на лицето му. Накрая той кимна и преглътна, приемайки свършения факт.

— Благодаря ви, докторе. Това е много щедро. Предполагам, че ще искате да върна ключовете, пропуска за паркинга и така нататък.

Още докато го казваше, бе извадил портфейла си, после се порови в джобовете си. След като постави нужните неща на бюрото на Рос, той постоя изправен пред него още известно време. Накрая с леко прокашляне продължи:

— Календара му държах главно в компютъра на бюрото ми, макар че има и незавършена разпечатка в най-горното дясно чекмедже. Още не съм успял да уведомя всички, с които имаше уговорени срещи. Има също малко неизпратена кореспонденция и, струва ми се, няколко вътрешни докладни. Ако искате да изпратите някой с мен, аз с удоволствие ще ги разпечатам.

Но Рос хвърли поглед, подканящ Кози да се обади.

— Това няма да бъде необходимо, Брендън. Ще разгледаме целия този материал през следващите седмици. Стандартната процедура е, че бихме предпочели да излезете с придружител от сградата веднага след края на тази среща. — Тя се усмихна с топлината на кобра. — Разбираме, че това може да бъде малко смущаващо, но съм уверена, че разбирате, че в това няма нищо лично. Някои хора… — Тя остави фразата недовършена, поклати глава, после продължи. — Съдържанието на шкафчето до бюрото ви, включително пуловера ви и други лични вещи, са опаковани в кашони отвън. Охраната ще ви помогне да ги пренесете.

Поведението на Дрискол беше загубило малко от своята официалност. Той се обърна към Рос.

— А какво ще правите с личните документи на господин Маркъм? Той остави много конкретни указания да ги… какво да направя, в случай че…

— Ние ще се погрижим за тях — успокои го Рос. — Не се тревожете. Както знаете, господин Маркъм бе подготвил описания на своите проекти и подробни указания за управителния съвет именно в случай на подобни трагични събития като това. — Рос се надигна от стола си с дежурна усмивка. — Искам наистина да ви благодаря отново за вашата лоялност и дискретност. А също и за проявеното сега разбиране.

Това бе знак за край на срещата и Кози, по незабележим знак на Рос, скочи на крака, заобиколи масичката, бърборейки нещо неясно, и упъти очевидно стреснатия Дрискол назад към вратата.

— Трябва да кажа, че случихте на много хубав ден за начало на своя нов живот. Погледнете тази синева през прозорците. Не помня кога за последен път съм виждала небето толкова ясно. И като си помислите за бурята през последните няколко дни…

* * *

Уволнението на Брендън Дрискол, този досаден мухльо, беше първият, макар и мъничък слънчев лъч в живота му от смъртта на Маркъм насам. Веднага след като Кози излезе от кабинета му, Рос стана от бюрото си, отиде до барчето и си наля жестока доза охладена водка от бутилката „Скай“, която държеше във фризера си. Несъмнено сърцераздирателната сцена на прощаване с Дрискол в приемната приключи за десетината минути, докато той се наслаждаваше на питието си, защото Джоан звънна, за да му каже, че е свършило. Дрискол бе извън сградата.

Рос излезе от кабинета си, подхвърли някаква плоска шега на Джоан и зави надясно по застлания с килим коридор. Остъклената от пода до тавана стена от лявата му страна го караше да се чувства почти като че ли върви във въздуха — заливът блещукаше под него, а мостът „Бей“, вече изпълнен с движение, изглеждаше толкова близко, че можеше да го докосне. Сядайки на бившето бюро на Дрискол, вече в приемната на Маркъм, за миг той почувства странно усещане за загуба на ориентация. Даде си сметка, че след две седмици Джоан ще седи тук отпред, а той ще се е преместил в разкошните помещения зад вратата. Това бе самият връх на хлъзгавия стълб, по който се беше катерил като че ли през целия си съзнателен живот.

При всяка стъпка бе правил онова, което трябва, за да се стигне дотук. Нямаше спор — и управителният съвет го бе потвърдил — че той е най-добре подготвеният, за да се справи с работата. И сега, след като дребнавото суетене и ненужното двуличие на Маркъм бяха останали в миналото, вярваше, че в рамките на няколко месеца може да завърти отново бизнеса. Стига само дотогава да успееше да задържи компанията на повърхността.

Смяташе, че това е напълно осъществимо. Имаше идеи. Изпращането на онази сметка от тринайсет милиона долара на градската управа за вече извършени медицински услуги в доболничната помощ беше една от тях, макар да си даваше сметка, че това е само временна спасителна мярка. В краткосрочен план той държеше града в ръцете си, а дългосрочните му планове бяха да спре кръвотечението и да възстанови финансовото здраве на „Парнас“.

Докато очакваше екрана на компютъра да светне, той издърпа едно по едно чекмеджетата на бюрото на Дрискол и кимна доволно. Добре бяха свършили работата по изпразването им. Беше напълно уверен, че ще намери разпечатки от документите зад заключената врата на бившия кабинет на Маркъм. Рос смяташе да дойде тук през уикенда и да разгледа всяка страница от материалите. Но междувременно имаше един час до края на работното време и още един след това, до уговорената вечеря, и той искаше да се увери, че компютърът на Дрискол не съдържа нищо смущаващо. Много отдавна, преди още парите да станат такъв проблем, Рос бе закупил компютърна система, последна дума на техниката, която все още смяташе за едно от най-прозорливите си капиталовложения. Специално разработеният бизнессофтуер, който бе поръчал, даваше на някои служители като Кози и самия него, които притежаваха така наречената „операторска привилегия“, неограничен достъп до всички файлове. Това позволяваше на отдела на Рос да следи почти всичко, което се случва. Програмите за сигурност на системата можеха да броят ударите по клавиатурата на час, така че отделът се осведомяваше кои секретарки не са много натоварени или, както по-често биваше, са просто мързеливи. Ако някой служител прекарваше прекалено много време в Интернет или съчиняваше сценарий или любовно писмо през работно време, Кози също научаваше това в края на седмицата, когато идваха докладите. После тя разглеждаше тези доклади с Рос и заедно решаваха кое лице трябва да бъде наказано, защото всеки носеше вина за нещо. Това, по мнението на Рос, бе просто прекрасно — създаваш правилник за поведението на всички и след това го прилагаш селективно срещу хората, които не харесваш.

Само Брендън Дрискол, може би най-големият нарушител в компанията, бе успял да остане незасегнат от системата. Той пишеше на компютъра си любовни писма, разкази и стихове, посещаваше порносайтове в Интернет. Когато Маркъм бе в командировка, помощникът му понякога прекарваше половината ден в телефонни разговори с приятелите си. (Разбира се, телефоните също бяха интегрирани в компютърната система.) На Дрискол му се разминаваше за всичко това, защото Маркъм го закриляше.

Но сега Рос седеше пред неговото работно място. Дрискол бе сложил парола за личните си файлове, но Рос имаше собствена парола за операторска привилегия, която надцакваше тази на Дрискол. След като написа своето потребителско име и паролата си, се появи една вторична директория и Рос неволно и несъзнателно пусна тънка усмивчица.

* * *

Хотел „Мандарин Ориентал“, една от перлите в короната на Сан Франциско, имаше излъчването и усещането за сдържано великолепие, което Малачи Рос намираше за привлекателно. Освен това до него можеше да се стигне пеша от офиса, а спокойната разходка в тази прекрасна вечер бе даже по-приятна от обикновено. След мъчителните няколко дни, които бе прекарал, не само заради непосредствените последици от смъртта на Маркъм, но и справянето с пораженията от канонадата на „Градът говори“, Рос бе готов да приеме всяко успокоение, където и да го намери.

Всъщност известно успокоение беше намерил още в „Парнас“. Във файловете в компютъра на Дрискол имаше повече за Ерик Кенсинг, отколкото смяташе, че е възможно. Имаше кореспонденция за съпругата му Ан, отговорите на Маркъм на нещо като начални и най-малкото емоционални опити за шантаж, които Кенсинг бе приложил, за да запази работата си, докладни, справки за изплатени суми, лични мъмрения, ултиматуми. Удивително! Бе разпечатал всичко това и каза на Джоан да изпрати материалите на областния прокурор по куриер.

Бе разпечатал и няколко други файла. Тях бе прибрал в собствената си чанта, след което бе изтрил оригиналите от компютъра.

Нанси и момичетата бяха заминали на езерото Тахо за уикенда. Бе й казал да предаде на пилота им Дарън да ги закара дотам без него. Бе затрупан от работа през цялата седмица и най-вероятно този график щеше да се запази през уикенда и в близко бъдеще. Бе й казал в сряда вечерта. Намираха се в спалнята си и се готвеха да излязат за вечеря. Вратата беше отворена към коридора. Можеха да чуят как отвън момичетата си играят с Бети, тяхната гувернантка. Нанси малко се нацупи. Щял да й липсва ужасно, особено за онова нещо. Поглеждайки към отворената врата, откъдето гласовете се чуваха само на няколко метра, тя разкопча ципа на полата си и се измъкна от нея, като я пусна на пода. Обръщайки се с гръб към него, тя се наведе и опря лакти на старинното италианско писалище до леглото им. Хвърли му през рамо една от своите типични усмивки, която сякаш казваше „Хайде да те видим, имаме може би две минути“, и прошепна настойчиво: „По-леко ще ми е да тръгна, ако ми дадеш нещо за спомен“.

— Добър вечер, господин Рос, добре дошли отново в „Силкс“. Изглеждате тъй, сякаш се радвате на някой особено приятен спомен.

Той се измъкна от унеса с механична усмивка.

— Здравей, Виктор. Радвам се, че съм отново тук.

— Насам! — покани го салонният управител. — Вашият гост е тук вече от няколко минути.

Гостът му бе Рон Медрас, много добре сложен, атлетичен господин на около четирийсет и пет, старши вицепрезидент на „Биосинт“. Допреди осем години това бе малка фармацевтична компания, създала си удобна за оцеляване ниша с производството на популярни лекарства, най-вече признати варианти на аспирина, тайленола, лекарство срещу простуда при бебета и противовъзпалителни препарати. Някъде по това време, обхванати от нарастващата треска за свръхпечалби и експлодиращи цени на борсата, която беше завладяла Силиконовата долина, Медрас и няколко други директори в „Биосинт“, които споделяха идеите му, решиха, че къщите им с по три спални в Маунтин Вю или Гилрой наистина са си много добре, много хубави, но именията с шест спални в Атъртън или Лос Алтос Хилс все пак бяха нещо по-добро.

„Биосинт“ знаеше, че лесно може да произвежда продукт, еквивалентен или почти еквивалентен на лекарствата, които носеха милиарди долари на компании като „Мерк“, „Бристъл-Майърс Скуиб“, „Пфайзер“. Онова, което й липсваше, беше маркетингът, агресивният маркетинг сред големите клиенти — болниците и здравните организации. Дотогава тя просто работеше с веригите аптеки, откъдето идваше основната част от продажбите. Това трябваше да се промени.

Тази вечер Медрас осъществяваше типичното си посещение като продавач. Рос бе далеч не най-големият му клиент, но все пак бе доста важен. Това бе така, защото често пъти при появата на някое ново лекарство на пазара имаше съпротива, а Рос неведнъж бе проявявал готовност да включва новите продукти на „Биосинт“ в списъците на „Парнас“ почти веднага след пускането им. Това често водеше до ефекта на снежната топка. Сан Франциско не бе огромен пазар, но беше много добре забележим. Това го правеше достатъчно голям за целите на „Биосинт“. Когато Медрас отиваше при компании, десет или двайсет пъти по-големи от „Парнас“, той можеше да им каже: „Този продукт е толкова добър, че главният доставчик на здравни услуги в Сан Франциско го вписа в лекарствената си листа“. И другите медицински директори, впечатлени или успокоени, купуваха.

* * *

Две чашки аперитив придружиха първите десет-петнайсет минути, през които двамата мъже изразиха съжаление и съчувствие за загубата на Тим Маркъм, спомниха си хубави моменти с него, хвалиха неговия размах, ръководството и характера му. Но в тази неповторима обстановка с ордьовъра, който включваше може би най-доброто сашими в Западното полукълбо, тъжното настроение бе трудно да се задържи дълго. Когато сомелиерът предложи на Медрас да дегустира виното от бутилката „Латур“ от 1989 година, която бяха поръчали към азиатските агнешки пържоли, вече бяха преминали на по-приятни теми. Прекараха един час, обсъждайки с удоволствие игрите на голф, новите си играчки (Медрас току-що бе взел на изплащане един нов самолет „Саратога“), различни идеи и възможности за инвестиране.

Рос беше започнал да харесва лешниковия цвят на ликьора „Франджелико“ и се наслаждаваше на втората си чашка с кафето, когато Медрас най-после стигна до онова, за което двамата бяха дошли да си говорят.

През последната година „Биосинт“ беше разработила нов продукт. Държан в пълна тайна досега, той очакваше одобрението на Федералната агенция по лекарствата и Медрас знаеше от надежден източник, че добрите вести се очакваха през следващия месец. Компанията се бе домогнала до процес, който им позволяваше да правят инсулин на една пета от сегашните производствени разходи.

Рос остави чашата си на масата.

— Като казваш една пета, това означава двайсет процента, нали?

Медрас кимна, алчността възпламени погледа му.

— И ще предадем спестеното направо на вас.

Рос бързо направи изчисленията наум.

— Един долар дозата? Че това ще се покрие само от вноските. Това ще прехвърли цялата работа от червеното в черното.

— Да. Вярваме, че ще стане така. Макар че, разбира се, има някои проблеми.

— Проблеми има винаги.

Но Рос знаеше, че ако компания като „Парнас“ се заеме с това сериозно, много от проблемите може да бъдат смекчени. Например оплакванията за възможни редки странични ефекти можеха да не бъдат придвижени към федералните власти. И ако новият инсулин влезеше в списъците, неговото използване щеше да започне почти незабавно.

— Исках да ти кажа това — продължи Медрас, — защото през следващите две седмици търговците ще посещават вашите лекари. Искаме да имаме достатъчно образци с достатъчно случаи, за да може, когато започнат истинските продажби, хората да са спокойни относно този продукт — и лекари, и пациенти. Става дума за невероятен пробив, Малачи. Това наистина може много да промени нещата.

Рос му вярваше, макар че не бе длъжен да го прави. Федералната лекарствена служба щеше да провери. И ако все пак се окажеше, че има някакъв провал, Рос не смяташе, че е негова работа да бъде страж на държавната агенция.

Той имаше своя собствена мисия — да демонстрира, че добрата медицина и печалбата не са несъвместими. Връзките, които той и други подобни нему медицински директори осъществяваха с „Биосинт“ и други сродни компании, помагаха общодостъпното здравеопазване да се превърне в реалност. По-евтиният инсулин беше само един от стотиците примери. Някой трябваше да го натика в устата на хората, ако се налага. Просто нямаше друг начин, просто за всичко се заплаща.

Успокоен, че новият му продукт ще се появи в списъка на „Парнас“ веднага щом агенцията го одобри, Медрас плати сметката, допи кафето си и се сбогува. След като той си тръгна, Рос остана на масата да довърши своя „Франджелико“. Помещението се изпълваше все повече с добре облечени групи хора по двама и по четирима и той поседя, облегнат на стола, за да се полюбува още малко на екстрите, които му осигуряваше неговото положение. После протегна ръка надолу към десния си крак и вдигна тънката кожена папка, която Медрас му беше оставил. Отмести стола си назад достатъчно, за да може да отвори папката на скута си. Вътре имаше три хванати с бандерол пачки от стодоларови банкноти, ключ за стая с формата на кредитна карта и лист от бланка на „Биосинт“, на който Медрас беше написал номера на стаята.

Пет минути по-късно и четирийсет и два етажа над града Рос носеше папката със себе си, когато излезе от асансьора и прекоси остъкления коридор, свързващ двата корпуса на „Мандарин Ориентал“. Вече бе съвсем тъмно и градските светлини блещукаха далеч под него. Винаги спираше тук, за да се порадва на усещането за главозамайване, за реене над целия свят.

Когато стигна до своята стая, мушна картата, почука и бутна вратата.

— Господин Рос?

Гласът беше нежен като музика, култивиран и мелодичен. Тя се появи гола от спалнята зад ъгъла, млада и много симпатична японка. Очите на Рос се заковаха върху малката татуировка на кама над дясната й гръд, която сочеше право надолу, а острието й завършваше до зърното, пронизано от мъничка златна халка.

— Здравейте — каза тя с почтителен поклон. — Аз съм Кумико. Елате. Позволете ми да ви помогна за дрехите.