Джон Лескроарт
Клетвата (29)

28

След лекцията на Фрийман Харди не губи време. Той се завърна в кабинета на съдебния лекар, където за негово пълно удивление Страут си беше качил краката на бюрото и гледаше последните минути от някакво сутрешно токшоу на малък телевизор. Харди беше виждал телевизора по-рано, но смяташе, че не работи, тъй като вероятно е бил използван при убийство. Страут му махна да си вземе стол и да седне да погледа. Двамата водещи, мъж и жена, разговаряха с някой, когото Харди не познаваше, за филм, за който дори не беше чувал. Актьорът очевидно се впускаше в ново амплоа и току-що беше издал компактдиск. И съответно изпя с нищо незапомнящата се претенциозна песен, която беше хит от филма. Когато този разговор приключи, Страут взе дистанционното и изключи телевизора.

— Обичам го тоя човек — заяви той.

— Кого? Този певец?

— Не. Реджис.

— Реджис?

— Диз, моля те. — Страут не можеше да повярва, че Харди не разпознава най-вездесъщото лице на Америка. — Никога ли не си гледал шоуто „Милионер“? Това е той. Забелязвал ли си вратовръзките, които нося последната година? Тоя човек разработи цяла модна колекция от тях. Жена ми казва, че изглеждам десет години по-млад.

— Знаех си, че има нещо — съгласи се Харди.

— И знаеш ли защо още го обичам?

— Не, наистина не се сещам. Трябва да кажа, че аз самият много не гледам Реджис.

Страут се изкикоти.

— Много изпускаш. — После въздъхна, взе един тънък автоматичен нож от бюрото си, натисна копчето на дръжката и тясното стоманено острие изскочи с щракане. — И какво те води отново тук толкова скоро? Надявам се, че не е поредната молба като последните два случая.

— Последните два случая ти донесоха едно заглавие във вестниците и бързо спечелени хиляда долара.

Страут почистваше ноктите си с ножа.

— Истината е, че се боря с мисълта да ти върна парите, защото се оказа, че си бил почти прав. В крайна сметка, струваше си да се направи това. След Лоринг никой няма да ми придиря, че съм извършил първата аутопсия — имам предвид господин Лектър.

— Е, както искаш, Джон. Ако решиш да ми върнеш парите, ще ги приема. Но ти си ги спечели честно и почтено. А докато решаваш, може би ще отделиш една минутка да поговорим за Карла Маркъм.

Страут не отговори веднага. Вместо това затвори ножа, после го щракна отново. Затвори го, отвори го.

— Чудех се кога ще поискаш да поговорим за нея.

— Искаш да кажеш, че има причина да поискам?

— Не. Не казвам нищо твърдо. Заключението ми бе достатъчно ясно, като се оставя еднаква възможност за убийство и самоубийство.

— Но има нещо, което те смущава?

Страут кимна.

— Доста неща ме смущават. Имаш копие от заключението ми, нали?

Харди кимна. Бе го прочел за първи път в неделя вечерта, след това отново в офиса си вчера. Бе му станало навик да чете и препрочита показанията на свидетелите и докладите, където истината често лежеше погребана под камари от безполезни подробности.

— Забелязах, че с оръжието е стреляно отдолу и иззад дясното ухо, като куршумът е отишъл напред.

— Точно така. — Страут затвори отново камата, после се изправи и отиде до етажерката, която покриваше от пода до тавана стената вляво от Харди.

Облегна бедрото си на тясната издадена част, измъкна от първия рафт стар револвер за шест патрона и завъртя цилиндъра.

— Виждал съм това и преди.

— Колко пъти?

Страут отново завъртя барабана.

— Може би два пъти.

— За трийсет години работа?

Той кимна.

— Горе-долу. Може и три пъти.

Харди се замисли.

— Значи, както разбирам, госпожа Маркъм си е служела с дясната ръка.

— Не. И това не е вярно. — Като се изключи едно неосъзнато полюляване на крака, съдебният лекар застана неподвижно. — Освен това знаеш, че си е прехапала вътрешната страна на долната устна.

— Видях това. Дали някой не е притискал с ръка устата й?

— Искаш да кажеш, идвайки иззад нея? Възможно е, но в никакъв случай не мога да бъда категоричен. Също така е възможно да си е прехапала устната.

Харди поседя за миг. Взираше се нефокусирано по посока на венецианските щори зад бюрото на Страут. В ивиците слънчева светлина се носеха прашинки. Барабанът се завъртя още няколко пъти. Най-после Харди вдигна глава.

— Тогава защо изобщо се споменава самоубийство?

— Има следи от барут по дясната й ръка. Знам, знам какво ще кажеш — вдигна ръка Страут. — Това не доказва, че е стреляла. Изстрелът, който я е убил, би могъл просто да е бил твърде близо до нея. И си сто процента прав. Но пистолетът до ръката й… — Гласът на Страут замря, той срещна погледа на Харди. — Нямах никакви медицински доказателства, за да го изключа, Диз.

— Значи някой може доста сполучливо да го е направил така, че да изглежда самоубийство.

— Напълно е възможно, Диз. Безспорно е така. Но искам да те питам защо предпочиташ да е убита.

— Може би защото това е последното, което ми остава.

— Освен твоя списък, искаш да кажеш.

Харди поклати глава.

— Както господин Фрийман посочва, няма пряка зависимост между някой от този списък и човека, който е убил Тим Маркъм. Но ако Карла е била убита, обзалагам се, че трябва да е бил същият човек, който е убил и съпруга й.

— Но не беше ли твоят клиент последният в дома й преди…

Страут остави фразата незавършена.

Харди въздъхна.

— Хипотезата ми още не е съвършена, Джон. Работя по нея.

* * *

Въоръжени със заповедта си за обиск, Брако и Фиск се насочиха към Дона, завеждащата архива в „Портола“. Тя беше около трийсетгодишна, възпълничка и доста резервирана в началото, когато разбра, че са полицаи. Носеше малка халкичка на моравите си устни и още една на дясната вежда. За Фиск беше очевидно, че Брако няма да се чувства в свои води, разговаряйки с нея, така че той се зае със задачата. И някак си, само за броени минути, двамата се сприятелиха. Дона си разбираше от работата и в рамките само на половин час изнамери и разпечата всички необходими документи за персонала и пациентите в „Портола“ през съответните дни.

След още половин час в една от заседателните зали бяха събрали горе-долу всичко, което смятаха, че иска Глицки. Оказа се, че сестрите в интензивното отделение наистина се сменят по доста редовен график, макар че из цялата болница имаше повече такива сестри, отколкото двамата инспектори отначало си бяха помислили. Общо взето в десетте смени, през които според списъка на Кенсинг би могло да има преждевременно починали пациенти, в интензивното бяха прекарвали известно време девет сестри. Само две обаче бяха дежурни във всяка една от „смените на смъртта“ — Патриша Дейли и Раджан Бутан.

— Само дето още не знаем със сигурност, че някои от тези десет са били убийства — подхвърли Брако. — Знаем само за Лоринг и за Маркъм.

— Но затова пък знаем, че Дейли не е била наоколо край Маркъм, нали? — отвърна Фиск. — Докато Бутан е бил. Другият човек в тази смяна е бил… как се казваше?

Бе една от другите постоянни седем сестри в интензивното и Брако я уточни бързо.

— Кони Роу.

— Не знам как помниш такива подробности. Разпознавам едно име, когато го чуя, но не мога да се сетя за него, ако ще и животът ми да зависи от това.

— Няма нищо, Харлен. Затова са ни събрали заедно. Има неща, в които ти си добър, а аз не бих посмял и да опитам. Например като с Дона току-що. Или издирването на смяната на Лоринг, което напълно бях забравил.

Стоплен от похвалата, Фиск се изправи и се протегна.

— Какво значи половин час повече, когато си прекарваме така добре!

Двамата отидоха при архива — сега вече бяха стари приятели с Дона, и й казаха, че има още една смяна, която искат да проверят. Брако, царят на детайлите, си спомни датата — 12 ноември. Марджъри Лоринг бе издъхнала по време на последната смяна, между четири следобед и полунощ.

Пръстите на Дона полетяха по клавиатурата, после тя вдигна поглед към тях.

— Странно — каза. — Мисля, че във всички смени, които гледахте, го имаше това име — Р. Бутан, има го и тук. Вие, момчета, търсите ли специално някого?

— Не, но той се появява постоянно, нали?

Младата жена почука с лакираните си в черно нокти по бюрото.

— Всъщност какво има в тези дати? Можете ли да ми кажете?

Фиск се наведе напред и драматично погледна в двете посоки нагоре-надолу из стаята.

— Можем — каза. После добави стария лаф: — Но после ще трябва да ви убием.

Очите на Дона за момент станаха като палачинки, после тя се изхили и натисна клавиша за разпечатване на документа, Фиск взе листа и му хвърли един поглед. Отново Кони Роу, отбеляза си наум. Патриша Дейли я няма. С многозначителен поглед показа листа на партньора си, после се обърна към чиновничката.

— Може ли да ви попитам нещо, Дона, ако позволите? Има ли някакъв регистър за лекарите, идвали по време на тези същите смени, които гледахме?

Тя се замисли за момент.

— Ами, отделните пациенти имат свои лекари, които ги наглеждат. Това ли имате предвид?

— Не точно това. Имам предвид всички лекари, които са влизали в интензивното тези дни. По каквато и да е причина.

— Всички?

Фиск сви рамене и й се усмихна.

— Не зная. Само питам.

Езикът й се въртеше около халкичката на устната.

— Има вероятност да пазят списък в сестринския пункт, може да попитате, макар че не си представям защо биха го правили. Лекарите постоянно влизат и излизат. Мисля си, че това зависи от най-различни неща.

* * *

За Джак Лангтри, шефа на отдела за оглед на местопрестъпленията, ситуацията беше странна.

Малко преди обяд Марлин Аш го покани в кабинета си, за да поговорят за Карла Маркъм. Когато Лангтри пристигна, до нея, наведен над бюрото й, стоеше някакъв мъж и разглеждаше снимките от местопроизшествието. Лангтри надушваше адвокатите от километър и този със сигурност беше такъв. А след това Аш обясни:

— Господин Харди представлява доктор Кенсинг. Лейтенант Глицки и господин Джакман се съгласиха да му сътрудничат в замяна на показанията на неговия клиент. Би искал да ви зададе няколко въпроса.

Лангтри не знаеше как да разбира това, но щом Марлин Аш нямаше нищо против, той също не възразяваше.

— Дадено, приятел — каза той. — Няма проблеми.

Погледът на Харди беше прикован върху цветната снимка с тялото на госпожа Маркъм — така, както Лангтри го бе видял на кухненския под. Пистолетът бе в горната част на кадъра. Харди го посочи с пръст.

— Откъде е дошло оръжието?

— Долното ляво чекмедже на бюрото на Маркъм, което се намира в кабинета до кухнята. Поне там бяха регистрацията, мунициите и приспособленията за почистване. Имаме снимка на това някъде в купчината.

— Мисля, че я видях. Двайсет и втори, нали? — Лангтри вдигна поглед от снимката, погледна Харди в очите и не каза нищо. — Имате го като доказателство, нали? Колко куршума е побирал?

— Шест, но имаше само пет празни гилзи.

Харди се намръщи.

— Значи са изстреляни пет куршума.

Лангтри сви рамене — откъде по дяволите можеше да знае?

— Четирима убити, едно куче — по един на всеки.

— Каква ти е идеята, Диз?

Харди се обърна към Марлин.

— Мисля, че някой друг е стрелял първите пет пъти, после е сложил оръжието в ръката й, стрелял е отново и е взел последната гилза със себе си…

— И къде е отишъл куршумът? — попита Лангтри.

— Не знам. Излетял през прозореца?

— Беше затворен.

— Може предишната вечер да е бил отворен. А децата? — попита Харди.

Той прехвърли няколко снимки, докато стигне до тях, после за миг отмести поглед настрани и си пое дълбоко дъх. Лангтри се почувства по същия начин, като ги видя — отново му стана зле.

— Какво искаш да знаеш?

— Просто какво се е случило.

Докато през следващите няколко минути Лангтри описваше подробностите по престъплението, Харди прелистваше купчината фотографии. Когато Лангтри свърши, адвокатът продължи с въпросите в друга посока.

— Много шум ли вдига двайсет и две калибров револвер?

— Не много. Не може и да се сравнява с трийсет и пет цяло и седем. Просто изпукване.

— Ако се стреля в къща посред нощ, ще се събудят ли всички?

— Не знам. Може би не.

— Добре. Още един въпрос. Защо му е бил на Маркъм револвер?

— Нямам понятие, приятел. Няма голяма полза за отбрана. С него не можеш да спреш някой изпечен злодей, нали? Освен ако не стреляш съвсем отблизо. Или от упор, както е било тук.

— Добре. — Харди прехвърли още няколко снимки. — Ако не възразявате, сержанте, и вие, Марлин, бих искал да огледам къщата.

* * *

Двамата отидоха дотам поотделно с колите си. Лангтри го срещна отново при входната врата на дома на семейство Маркъм и докато ровеше за ключа, един друг мъж внезапно се отправи към тях през зелената площ от съседната къща, като им махаше приятелски.

— Извинете — каза той, — видях ви, че чакате, че стоите на входа. Трябва да знаете, че никой… вече никой не живее тук.

— Да, господине, благодаря. — Лангтри извади портфейла си и значката и я показа на мъжа. — Полиция. Запознати сме със случая. А вие сте…?

— Съседът, ей оттатък, Франк Хусик. — Посочи към своята къща. — Просто хвърлям по едно око.

— И добре правите. Благодаря ви — каза Лангтри. — Ще огледаме още веднъж.

— Заповядайте тогава. Извинете, че ви обезпокоих.

— Няма нищо.

Сега вече бяха вътре, в кухнята. Харди стоеше над тебеширеното очертание върху покрития с мексикански плочки под. Топлата дневна светлина обгръщаше стаята. През един прозорец на тавана обедното слънце хвърляше широк и ярък правоъгълник пред готварската печка. Над умивалника имаше двукрил прозорец, а отзад — перално помещение, в което проникваше достатъчно естествена светлина. Малък коридор покрай хладилника — където бе убито кучето — водеше до полуостъклена задна врата.

Лангтри седеше зад Харди на стол, който бе донесъл от трапезарията. Харди коленичи. Като се изправи, пресече стаята, стигна до умивалника, вдигна резето и открехна десния прозорец. После отстъпи настрани, направи същото с левия прозорец и се върна до тебеширената линия.

— Ако съм тук долу, близо до пода, и изстрелям куршум през някои от тези прозорци — говореше сякаш на себе си той, — няма да улуча отсрещната къща. Ще улуча небето. Искате ли да ми направите още една услуга? Постойте тук в кухнята за минутка.

Лангтри изпълни молбата му и Харди излезе през вратата на трапезарията. Стъпките му отекнаха ясно по централното стълбище, после гласът му долетя отгоре.

— Пребройте до десет и после ме извикайте колкото може по-високо.

След още една минута Харди се върна в кухнята.

— Чух ви, но едва-едва. Бях в стаята на Йън.

— И какво означава това?

— Това означава, че никой не е можело да се събуди, когато Карла и кучето са били застреляни. Това означава, че кучето е застреляно, за да мълчи, което е единственото смислено обяснение.

— Тогава защо са застреляни децата?

— Страхувал се е да не би да е събудил някого горе. Или това, или хлапетата са знаели, че е бил тук, когато са отишли да спят. Само че децата са спели. Изстрелите не са стигнали до горе. И все пак е било твърде рисковано. Така че най-напред е застрелял Йън и затова е заглушил пистолета с възглавницата. После момичетата. Как ви звучи?

* * *

Харди нямаше намерение да разговаря със свидетел в присъствието на полицай. Последва Лангтри няколко пресечки, после избибипка за довиждане и се върна на улицата на Маркъмови, където спря, паркира, излезе отново от колата и почука на вратата на Франк Хусик. След като го бе видял с Лангтри и неговата значка, господинът вероятно бе приел, че той също е полицай. Харди го остави да си мисли така.

Хусик го покани и му предложи изстуден чай, който той прие. После излязоха през задната врата в една добре построена беседка от секвоя. Харди не си спомняше кога за последен път е седял сред такова изобилие от добре гледани цветя. Хусик ги бе посадил около беседката, в земята и в саксии на перваза на самата беседка, и сега, в края на април, те цъфтяха буйно. Но в средата на беседката бе оставил празно пространство, където имаше маса от ковано желязо, засенчена от голям платнен чадър. Тук седнаха на удобни тапицирани столове.

От протоколите, които бе чел, Харди знаеше, че Хусик е пенсиониран зъболекар, шейсет и две годишен. Бе червендалест, с късо подстригана прошарена коса. Този ден бе с избелели морскосини панталони, мокасини на бос крак и риза със закопчаваща се яка, като двете най-горни копчета бяха разкопчани. Изглеждаше разговорлив, дружелюбен, интелигентен. Харди си отбеляза наум, че ако се стигне дотам, Хусик би бил прекрасен свидетел.

— Да, чух изстрела — каза той. — Къщата е само на хвърлей камък, ей там. Вече казах на полицията.

Харди знаеше това, но едно от разочарованията му по отношение на доказателствения материал в този случай бе неумението, с което бяха проведени някои от разпитите на Фиск и Брако. Питаше се дали те изобщо са чували за относително простата идея, че свидетелите се питат къде са били, какво са видели или помислили и какво са правили по време на едно убийство. Това, струваше му се, не бе високо концептуална полицейска работа. А разпитът на Хусик — просто нахвърлян разговор за цветя и инвестиции и почти нищо за деня на смъртта на Маркъм — беше според него един от най-слабите разпити.

Така че тук му се налагаше да запълва доста празноти.

— Разбирам това — отговори той. — Всъщност, чел съм протокола от този разпит, но моят подход е малко по-различен. Вие току-що казахте „изстрела“. Само един изстрел ли чухте? Мисля, че забелязах някъде да казвате „три“.

Хусик отпи замислено от чашата си, после я постави внимателно на масата.

— И това ме питаха и се боя, че нямам добър отговор. Доколкото си спомням, казах на другите полицаи, че по това време си бях легнал, бях доста изморен след прекарания ден у Карла. Там бе адски изтощително и емоционално, повярвайте ми. Но щом тя имаше нужда от мен, исках да бъда на разположение. — Леко плесвайки се по челото, той направи гримаса. — Но с това не отговорих на нашия въпрос, нали? Извинете. Когато човек е зъболекар, прекарва целия си живот, като си приказва с хора, които не могат да му отговорят. Това засяга начина на изразяване, но ще опитам отново. И така. Колко изстрела съм чул? Ясно — само един. — Харди погледна през зелената площ към помещението, което знаеше, че е кухнята на Маркъмови. Осъзна, че когато са си тръгнали, са оставили кухненските прозорци отворени. — Помислих си, че може да е пукот от автомобил, защото в този квартал изстрел на пистолет не е първото нещо, за което човек се сеща.

— Но може да сте чули три изстрела?

— Знаете ли, това е много странно. Никой от тези звуци не бе много силен. В паметта ми са три. Но като се върна и се опитам да ги чуя, като че ли чувам един, а си спомням два. Не се изразявам много ясно, нали? Искам да кажа, последният определено бе нещо — вече бях седнал в леглото. Но първите два бяха като че ли съм ги сънувал, разбирате ли как става?

— Разбирам — кимна Харди. Сирена, която се оказва, че е будилникът ти. Но това, помисли си той, биха могли да бъдат двата изстрела, които са убили момичетата — ей там отсреща, на двайсет и пет метра — и после последният изстрел през отворения прозорец на кухнята, който трябва да е прозвучал по-силно. — Но вие сте били в леглото, когато сте ги чули? Спомняте ли си колко бе часът?

— Да, точно. Бе десет и четирийсет и две на часовника до леглото ми. Спомням си, че много се подразних. Не заспивам лесно, откакто Мег почина — преди четири години вече — и ако се събудя, това обикновено означава край на нощта. Оставам буден до сутринта. А миналия вторник, след цялото това напрежение, се върнах у дома от Карла и пийнах чаша вино, но едва бях задрямал. И после този изстрел…

— И останахте буден до края на нощта?

— Поне до три във всеки случай. Това е много дълго време, от единайсет до три.

Харди изрази съчувствие.

— Много добре ми е познато и на мен. И кога твърдо разбрахте, че са били изстрели?

— О, едва на следващата сутрин. — Споменът го обля за момент. — Господи, това е просто ужасно.

— Значи бяхте близък с тях, със семейство Маркъм?

Той се поколеба.

— Ами, с Карла бих казал, да. Тим беше малко странен тип, поне за мен. — Той се върна в мислите си към по-щастливи спомени, лицето му се озари. — Но Карла прескачаше понякога, помагаше ми за градината, пиехме кафе… приказвахме си хубаво. Не мога да повярвам…

Наведе глава и я поклати. После вдигна отново поглед и се усмихна, но очите му бяха някак стъклени.

Харди остави тишината да продължи още миг. Накрая попита тихо:

— Значи не сте отишли да установите източника на този шум, който сте чули?

— Не. След минута станах, погледнах през прозореца, разбира се, но всичко беше спокойно. Така спокойно…

— Не бихте ли ми описали какво точно видяхте?

— Ами, нищо необикновено, наистина. Къщата на Карла отсреща. — Хусик изглеждаше озадачен от въпроса. — Просто нейната къща. — Не „тяхната къща“, отбеляза си Харди. Само „нейната“. — Но аз знаех, че там бяха идвали хора, и ако всички си бяха тръгнали, нямах желание да я безпокоя, не тази вечер. Нека да си поспи, помислих си.

— Значи беше тъмно.

Отново недоумение.

— Ами… не. Светеха лампите в кухнята и, спомням си, над входа. И лампата горе в хола светеше. — Той се обърна и посочи. — Онази средната, отгоре.

— И какво направихте тогава?

Хусик въздъхна тежко.

— Извинете, господин Харди, но не ви ли казах вече всичко това при първото си изявление?

— Може би не всичко, господине. Не бихте ли отделили още пет минутки? Много ще съм ви благодарен.

Хусик въздъхна още веднъж и се предаде.

— Преминах на Летърман. Помислих си, че ако се посмея, може би ще мога да заспя. Но онази нощ нищо не можеше да ме развесели. Дори и Дейв. Още се безпокоях за Карла. Всъщност непрекъснато мислех за нея. Какво щеше да прави тя сега? — Разсеяно се протегна към чашата си и разбърка с пръст леда в нея. — Но онази вечер не можех да направя нищо повече. Трябваше да чакам и да оставя времето… Както и да е. Бях още буден, затова излязох тук — виждате ли малката оранжерия там отзад? — и поработих с моите бонзаи час, може би два. После — трябва да е било вече два часът или някъде там — видях, че светлините са загасени. Значи Карла си беше легнала… или поне така си помислих тогава. И изведнъж усетих, че и аз мога да заспя.