Джон Лескроарт
Клетвата (38)

37

Джефри Елийт

„Градът говори“

Трагичната смърт на шефа на отдел „Убийства“ на Сан Франциско лейтенант Ейбрахам Глицки отбелязва последна тъжна глава от сагата на медицинска група „Парнас“ и нейните усилия да се задържи на повърхността без оглед какво струва това на нейните абонати и на обществеността. Глицки (на 53 години) прекара целия си трудов живот — всичките трийсет години — в служба на града. През цялото време, половината от което прекарано в отдел „Убийства“, той работеше почти неспирно в подземния свят на града, разпитваше свидетели, често враждебно настроени, арестуваше отчаяни убийци, които не биха се колебали да убият отново. Професионалната му среда беше пълна с насилие, наркотици и незачитане на обществото и дори на човешкия живот. И все пак най-голямата гордост на този дълбоко скромен човек бе, че никога не е вадил пистолета си, воден от гняв.

Снощи за първи път това му се наложи. И това го уби.

Той не се занимаваше с някои от онези случаи, които полицията на шега нарича „без човешко присъствие“, при които всички замесени — било то замесени или заподозрени — вече имат сериозно криминално досие. Всъщност убиецът му е класически високопоставен бизнесмен, който бе обект на една неотдавнашна колонка на тези страници — главният изпълнителен директор на „Парнас здраве“ доктор Малачи Рос. Разследването на Глицки, започнало със смъртта на Тим Маркъм, предшественика на Рос, в интензивното отделение на болницата „Портола“, се разрасна и обхвана убийството на семейството на Маркъм, а по-късно, най-неочаквано — и на няколко други неизлечимо болни пациенти в „Портола“ в продължение на последната година и нещо. Доктор Рос понастоящем е арестуван като предполагаем убиец на всички тези хора, както и на лейтенант Глицки.

Глицки бе личен приятел на пишещия тези редове. Той не пиеше и не псуваше. Обичаше футбола, музиката и книгите. Имаше тънко чувство за хумор и остър ум, допълнен от широка осведоменост. Зад грижливо поддържания, понякога сплашващ външен вид се криеше душа, способна на състрадание към приятелите и семействата на жертвите, твърд и все пак толерантен ръководител на колегите си от отдела и образец на честност и почтеност в правната общност. Полуевреин и получернокож, той добре съзнаваше болката от дискриминацията и все пак това не се проявяваше нито в преценките му, нито във всеотдайността му към изрядната работа. Отнасяше се към всеки един по един и същ начин — честно. Заслужено се гордееше с работата, която вършеше. Болката от липсата му ще бъде голяма.

Опечалените роднини са баща му Нат, тримата му сина Айзък, Джейкъб и Орел, съпругата му Трея Гент и заварената му дъщеря Лорейн. Погребалната служба ще се състои…

Телефонът откъсна Елиът от думите му.

Уморените му очи прегледаха няколко абзаца нагоре и той си даде сметка, че написаното далеч не е достатъчно. Не беше уловил какъв беше Глицки, неговата същност, силата, която бе вдъхвал на хората, които бе познавал. Погледна часовника си — бе почти един сутринта. Имаше още час до крайния срок да предаде този текст вместо текста за рубриката, който бе написал следобеда. Вероятно би могъл да допълни написаното с една-две живи случки, може би една снимка, ако имаха фотография на Глицки с нещо, напомнящо усмивка — много малко вероятно, той знаеше — изобщо нещо, което да го представи по-човешки. Телефонът иззвъня втори път — да не вдигне слушалката нямаше да помогне, нямаше да промени нещата в една или друга посока. Той я грабна — беше Харди.

— Какво става?

* * *

На следващата сутрин, вторник, Харди седеше в заседателната зала на полицейския комисар, срещу мястото на Марлин Аш на подиума. Повдигна глава, видя облаците, трупащи се навън, и те му се сториха някак си подходящи. Пролетта щеше да бъде студена, може би ги чакаше и хладно лято. След края на учебната година смяташе да си вземе два месеца отпуск, да наеме каравана с Франи и децата и да направят едно пътешествие чак до Аляска и обратно, като нощуват на къмпинг. Щеше да лови риба, да предприема походи и да посвети малко време на себе си, защото човек никога не знае колко още му остава. Нещата можеха да свършват и внезапно. Трябваше да се замисли за това, да предприеме нещо във връзка с това.

— Извинете. Бихте ли повторили въпроса?

— Събитията, които доведоха до присъствието на лейтенант Глицки в квартирата на господин Бутан.

— Ясно. — Говореше, обърнат право към членовете на големия съдебен състав, събрани пред него. — Както казах, и както госпожа Аш поясни, работех независимо, но с една успоредна уговорка с областния прокурор, по някои елементи от убийствата в „Портола“. Получих достъп до документи, написани от господин Маркъм, и като ги проучвах, помолих лейтенант Глицки да се присъедини към мен. В течение на предобеда разговаряхме с Майк Андреоти, администратора в „Портола“, и след това с юрисконсулта на „Парнас“ Патрик Фоли. Лейтенант Глицки смяташе, че имаме достатъчно информация, за да получим разрешително за обиск в къщата на доктор Рос — по-специално искаше да конфискува негови дрехи и да ги предаде на полицейската лаборатория за проверки за следи от кръвта на госпожа Маркъм, които — както разбрах, казват — че наистина са били намерени на един от костюмите му. Но Глицки не успя да получи заповед на основата на информацията, с която разполагаше.

Тогава лейтенантът се върна към задълженията си като шеф на отдела. Не можеше да продължи законовото разследване на доктор Рос без повече данни. През останалата част от деня бях сам. По време на разговора ни с господин Андреоти бях с убеждението, че доктор Рос също би могъл да е бил в „Портола“ и да има участие в убийствата по това, което наричахме „списъка на доктор Кенсинг“ — неизлечимо болни пациенти, починали там неочаквано през последната година и нещо. Друг заподозрян за тези убийства бе Раджан Бутан, сестра в „Портола“. Господин Бутан изглеждаше единственият човек, който е имал възможност да бъде причина за тези няколко смъртни случая, както и да има основание да убие пациентите с евтаназия. Съпругата му бе починала преди няколко години след продължително заболяване и инспекторите отбелязаха, че за сестра той изглежда прекалено чувствителен към страданието. Полицията бе разпитала Бутан, но двамата с лейтенанта се съгласихме, че би трябвало да го разпитам още веднъж. Може би аз щях да изглеждам не така заплашително, тъй като не съм полицейски служител.

Във всеки случай попитах Глицки дали мога да разговарям с него и той ми позволи, като ми даде домашния адрес и телефона на господин Бутан. Отидох в дома на Бутан след работа. Както се надявах, той най-после изрази гласно подозренията си за доктор Рос. Също така призна колко се страхува, че полицията ще се опита да обвини него за убийствата. Стана ясно, че доктор Рос е бил в „Портола“ доста често и поне на някои от другите дати, когато се подозира, че са били извършени убийствата.

В този момент реших, че може би си струва да се опитаме да принудим доктор Рос да действа. Опирайки се на друга информация, която бях събрал, подозирах, че той разполага с големи суми в брой под ръка у дома си. Осигурих си съдействието на господин Бутан, който се престори, че го изнудва, за да видим дали ще успеем да го измъкнем от дома му и да го накараме да дойде при нас. — Преживявайки отново спомена, Харди наведе глава и прокара ръка по челото си. — Като поглеждам сега назад, това вероятно бе грешка. Трябваше просто да запиша първоначалното обаждане по телефона на господин Бутан и това навярно щеше да бъде достатъчно за съдия Чоморо да подпише заповед за обиск. Но не го направих. Вместо това господин Бутан се обади и когато изглеждаше, че нещата проработват, позвъних на лейтенант Глицки, който пристигна там с инспекторите Брако и Фиск след около половин час. Искам да добавя, че както лейтенант Глицки, така и другите инспектори бяха разтревожени от моя план и бурно му се противопоставиха. Лейтенантът дори предположи, че доктор Рос, ако е виновен, ще бъде непредсказуем и склонен към насилие. Нямаше никакво желание да замесва непрофесионалист като господин Бутан в такава ситуация. Независимо от това, тъй като събитията вече бяха пуснати в ход и тъй като господин Бутан не само желаеше, но и настояваше да участва, ние продължихме. Струваше ни се, че няма начин да спрем събитията, без да провалим останалия шанс, доколкото го имахме, да се наложим над доктор Рос.

И така, лейтенант Глицки и аз изчакахме в затъмнената спалня, непосредствено до кухнята, докато инспекторите Брако и Фиск стояха в колата си зад ъгъла с инструкции да дойдат на бегом, когато лампите светнат и изгаснат.

Той сви рамене, разкаян.

— Планът изглеждаше разумен и не прекалено рискован. Но не си представях, че доктор Рос ще действа толкова бързо. Всъщност, ако господин Бутан не бе намерил начин да спомене гласно пистолета, без да издаде присъствието ни и ако Глицки не бе действал толкова бързо, макар и заплащайки сам такава висока цена, господин Бутан може би щеше да бъде убит.

* * *

Една седмица по-късно, след работа, на излизане от среща с клиенти в остъклената тераса на кабинета на Фрийман, Харди бе изненадан от появата на Харлен Фиск, който чакаше някак неловко до рецепцията на Филис. Пълничкият младолик инспектор изглеждаше на не повече от двайсет години. Той бе притеснен и почти се стресна, като видя Харди, но после се втурна да се ръкува с него.

— Исках просто да ви кажа — започна той, след като се бяха качили в кабинета на Харди, — че се каня да напусна отдела. Наистина от мен не става полицай. Поне нямам тези качества, както Дарел или лейтенанта. Не зная дали сте научили, но Дарел започва отново, пак с униформа, при моторизираните. Леля ми предложи да ми намери някаква работа в нейната служба, но не смятам да се захващам с това. Хората някак си не харесват такива неща.

— Това е добро намерение — съгласи се Харди.

— Във всеки случай имам едни приятели, които работят с рисков капитал и смятат, че мога да им бъда полезен. Иска ми се да се пробвам в нещо такова. Да се занимавам с бизнес на своя отговорност. Със свои сили, всъщност. Разбирате какво имам предвид.

Харди нямаше никаква представа защо Фиск му разказва всичко това, но отвърна с неутрална усмивка.

— Никак не е лошо. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ами, знаете ли — въздъхна Фиск, — надявах се, че ще успея да намеря нещо за онази кола, която уби господин Маркъм. Знам, че другите винаги ми се присмиваха, но наистина бях уверен, че трябва да има някаква връзка. И че ще им покажа на всички. Но вие бяхте единственият човек, който ме прие сериозно, изслушахте ме, погледнахте списъка ми с всичките коли додж дарт и даже поискахте копие. Просто исках да знаете, че съм ви благодарен.

„Това момче ще стане голям политик“, помисли си Харди. Всеки контакт бе възможност да се спечели приятел, да се направи добро впечатление, да се размени услуга.

— Стори ми се, че това може да доведе донякъде, Харлен.

— Е, това е последното. Исках да ви кажа, че нищо не излезе. Проверих всичките двайсет и три коли в града. Всъщност бяха само двайсет. Трите не можаха да се открият. Просто си помислих, че може да искате да знаете как е свършило.

— Благодаря — кимна Харди. — Ако новата ви компания има нужда от адвокат, обадете ми се.

— Вие занимавате ли се с търговско право?

— Понякога. Не мога да се похваля.

— Ами, добре. — Фиск протегна ръка. — Приятно ми беше да работя с вас.

На вратата се обърна още веднъж:

— И да знаете, вас никой не ви обвинява. В случай че си мислите нещо такова.

* * *

Следата доведе Харди до една от жилищните кооперации с апартаменти като кутийки в Западното предградие — триетажни измазани бетонни блокове, някога ярки, а сега с цвят на урина, там където графитите не ги покриваха. Както очакваше, никой не знаеше нищо. Но той знаеше, че „Елси Корт“ 1921, апартамент 2-Д бе последният известен адрес на Лус Лопес, на чието име бе регистрирана една от трите ненамерени от Фиск коли додж дарт. Най-накрая Харди убеди една от съседките, че не е полицай, че всъщност работи за застрахователната компания и издирва Лус, за да й прати малко пари. За детето й.

Бе се преместила и съседката не знаеше къде. Една сутрин, може би преди три седмици, просто излязла рано и повече не се завърнала. Обаче съседката си спомняше, че бе работила години наред в хотел „Осака“. Може би те имаха някакъв адрес за връзка с нея.

Колата? Да, беше зелена. На стикера на задния калник пишело „Фината“.

Харди направи малко проучване в Интернет. „Фината“ се оказа движение за поземлена реформа в Салвадор, където десет процента от населението владее деветдесет процента от земята. Преди около десет години „Фината“ бе радикален правителствен план за преразпределение на богатството в тази страна, но неговите поддръжници бяха почти всички избити или принудени да емигрират.

Бе дошла тук със сина си, помисли си той. И после „Парнас“ го бе убил. Маркъм, като ръководител на компанията, бе поел публично отговорност за смъртта на момчето, макар Харди да знаеше, че виновникът бе Рос. Но за Лус Лопес Маркъм бе убил нейното момче.

Безпомощна, бедна и чужденка, тя вероятно е смятала, че не може да се осланя на закона. Законът вероятно никога не би засегнал такъв могъщ човек. Но самата тя би могла да отмъсти за смъртта на детето си. Можеше да прегази този алчен, безчувствен, безсърдечен ухилен негодник.

* * *

Бе четири часът следобед, неделя, вторият ден на юни. Отвън слънцето светеше ярко и духаше студен северен вятър. Но в „Шамрок“, където Харди даваше частно парти, бе топло. Барът бе препълнен с градски служители, полицаи, адвокати, съдии, репортери, подбрани доброжелатели и децата им.

Бяха издърпали стойките за рязане на дърва от задния двор и ги бяха покрили с дъски, за да направят една дълга маса в средата на помещението. Щеше да има няколко минути подаръци и речи и след това дневният ред не предвиждаше нищо друго, освен забавления. Двамата в инвалидните колички бяха на почетното място на масата, край канапетата. Джеф Елиът бе първи за подаръците и почука на чашата си, за да усмири присъстващите. Макгуайър изключи джубокса насред песента, която Харди бе купил за случая — това бе единствената диско песен в мюзикбокса — „Ще оцелея“ на Глория Гейнър.

— Мисля, че това е много подходящо — каза Елиът, връчвайки плоския пакет през масата.

— Какво е това? — попита Глицки.

— Това е коректурата на колонката „Градът говори“, която тъкмо нахвърлях, когато изглеждаше сигурно, че ще умреш. Пълна е с лъжи.

— Въобще не съм се канил да умирам. Просто си почивах. Случаят бе много изтощителен.

— Е, успя да заблудиш доста от нас.

В отговор на шумните подканвания Глицки вдигна поставената в рамка страница, което достави удоволствие на събралите се и всички избухнаха в аплодисменти.

Харди, Франи и Трея седяха от другия край на масата.

— Инвалидната количка е малко прекалено, не смяташ ли? — попита Харди. — Той си вървеше много добре вчера у вас.

— Не бива да се напряга още няколко седмици — отвърна Франи.

— Разпореждане на лекарите — добави Трея. После се наведе и прошепна: — Тоя глупак опитваше коремни преси миналата седмица и една от раните му се отвори.

— Коремни преси!

— И колко направи? — опита да се осведоми Харди.

— Дизмъс! — обади се Франи укорително.

— Осем, глупакът му с глупак.

Харди недоволно поклати глава.

— Само осем и му се спуква коремът! — Погледна по дължината на масата, адски щастлив да види най-добрия си приятел седнал отсреща, независимо в какво състояние. — Какъв слабак!

 

 

Пътуването отне на Лус тринайсет дни. Удиви я, че след толкова много време все още можа да намери къщата, където бе израснала. Получаваше се така, защото тук нещата имаха значение за нея, не като в Сан Франциско. Отби от магистралата и прекоси града. Едно от първите неща, които видя, й вдъхна някаква надежда. Бяха ремонтирали сградата, в която се намираше редакцията на вестника, откъдето бяха измъкнали баща й. Последния път, когато я видя, сградата приличаше на изгорял скелет. Но като я видеше сега, човек не би могъл даже да допусне това.

А ето и клиниката на брат й, старата клиника на Алберто. Стоеше си там, на същото място, и изглеждаше добре поддържана, със засадени наоколо ярки цветя. Не си ги спомняше, ако ги е имало, когато бе заминала. Отпред на паркинга видя няколко коли, хора отиваха на преглед при лекар, когото познаваха. На когото имаха доверие.

Почувства как съжалението остро я прониза, но не искаше да започва отново да мисли така. Месеци наред се бе борила да остави тази болка зад себе си, измита от сълзите и накрая от отнемането на живота на онова животно, което бе лишило нейния син от живот. Сега, макар че загубата на Рамиро никога нямаше да престане да отеква мъчително в гърдите й, можеше да си представи как един ден ще стигне до спокойствието.

Може би всичко това бе нужно, за да я научи на нещо, до което иначе сама не би стигнала. Имаше само един живот и бе прахосала десет години от него, опитвайки се да си намери място в онази чужда страна, пренебрегвайки своето собствено щастие в стремежа си да постигне нещо, което ще бъде по-добро за момчето й. И какво бе излязло от това? Унизителна работа, живот, в който нямаше и един ден радост и нямаше да има, момче, никога не познало радостта на семейството, на бащината обич. Болка отвсякъде.

Бе на трийсет и две години, завършила университет. Знаеше, че тук, в Салвадор, има работа за вършене — не само семейна работа, като се започне с Хосе например, но и работа с хората, за да може тази страна да стане тяхна. Това бе мястото, където щеше да се бори.

Къщата на майка й се бе подмладила. Банановите дръвчета растяха като подивели над верандата, скривайки я в блажена сянка. Боята бе прясна, щорите обхващаха плътно вратите и прозорците.

Не се бе обаждала тук, откакто бе заминала. Те сигурно ужасно се тревожат. Бе карала лудо, успявайки да стигне дотук, през Калифорния, Мексико, Гватемала. Граници, войници, хора. Но сега, успяла да стигне, тя спря колата. След всички фалове в Сан Франциско, когато се нуждаеше от нея, колата най-после се бе проявила като фурия в най-важния момент. Спря отстрани на пътя. Излезе, протегна се и осъзна, че мирише.

Не й пукаше. Нямаше значение. Вече не беше в Щатите.

Някъде отзад работеше мотор и тя заобиколи къщата, водена от шума. Хосе — силният, мълчалив, грозноват Хосе — бе свалил ризата си и работеше над генератора, който все още използваха повечето време за електричество. След всички тези години тя все пак разпозна тялото му.

Сега стоеше на три-четири метра от него, във високата трева, и чакаше в някакво истерично напрежение. Доколко зле й личаха белезите? Дали се бе променила така, че да не я познае? И ако я познаеше, дали все още щеше да я обича? Щеше ли тя да го обича?

Изведнъж шумът спря. Той се изправи, избърса челото си с кърпа, после я видя.

За един дълъг момент нищо в света не помръдваше. После лицето му се озари от усмивката на неговата младост. Протегна ръце, направи крачка към нея и тя се втурна към прегръдките му.