Джон Лескроарт
Клетвата (13)

12

Глицки бе дал да се разбере, че представянето на Брако и Фиск вчера по време на разговора с Анита Тонг бе незадоволително до такава степен, че им бе забранил да говорят директно с който и да е друг от свидетелите, споменати от Тонг. Специално им бе наредено да не се доближават до Ерик Кенсинг или когото и да е в ръководството на „Парнас“. Ако откриеха някакви нови собствени следи или самостоятелно се доберяха до някой друг, можеха да постъпят както намерят за добре. При положение, разбира се, че незабавно докладваха в отдела — всеки ден — за евентуалните резултати.

Лейтенантът дори подхвърли, че тъй като това е в тяхната област на компетентност, може би щяха да запълнят смислено времето си, като посетят някои сервизи и автомивки, да проследят забелязаните от патрулите подозрителни превозни средства в околните кооперации и квартали. Фиск прие тази задача относително добре настроен, може би с известно примирение и дори облекчение. Но след два часа каране насам-натам в неспирния силен дъжд Брако стана нетърпелив.

— По дяволите, това вече не е автопроизшествие, Харлен! Глицки ни каза да проследим случая и ние сигурно ще строшим някое и друго яйце, докато направим свестен омлет от всичко това. Но да пукна, ако продължа да карам наоколо и да търся някаква проклета кола през целия този скапан ден. Така или иначе, не това го е убило.

Бяха дошли от Мисията и сега бяха спрели на червения светофар на „Ван Нес“, близо до сградата на общината. Фиск, свит на съседната седалка, подпрял брадичката си на кръстосаните си ръце, поклащаше глава.

— Глицки каза: „Търсете колата. Не се занимавайте с Кенсинг“.

— Добре, ами жена му? Тя си е лягала с Маркъм. Някак си е намесена в това.

Фиск стана неспокоен.

— Не знам. Това все пак е доста свързано с Кенсинг, нали? Пък и къде е тя?

— Горе, в „Анза“, зад университета. Имам адреса й.

— Как го намери?

— Обадих се на информацията и попитах. — Той се ухили на партньора си. — Ако щеш вярвай, но проработи. Тя живее някъде на четири пресечки от „Кайзър“, на „Мейсъник“. Доверих се на интуицията си и се обадих там. И точно така излезе. Забелязал ли си, че жените на докторите винаги са медицински сестри? Аз предлагам да отидем да поговорим с нея.

Фиск все още не бе убеден, но след малко лицето му просветна.

— Помниш ли онази вечер, като ме остави „При Тадич“. Споменах за случая на леля ми Кати и тя каза, че цялата тази бъркотия в „Парнас“ се е отразила много зле на Нанси Рос. Много й съчувстваше.

— Нанси Рос?

— Жената на Малачи.

— Не познавам Малачи Рос — призна си Брако.

Фиск си позволи малка усмивка.

— От „Парнас“ — каза той. — Като го няма Маркъм, сега той командва там. Не чете ли „Градът говори“ днес? Беше много интересно.

— Ти какво, разпитваш ли ме, Харлен? Значи леля ти познава жена му?

— Доста добре, струва ми се. Тя познава всички.

— Бива си я. — Брако посочи с ръка. — Тъкмо говорим за това, виж отдясно, общината. — Той внезапно взе някакво решение и рязко спря колата до тротоара. — Хайде да отидем за едно „здрасти“.

* * *

Кати Уест не показваше никакъв признак да споделя някои от гените на своя племенник. Може би, помисли си Брако, беше женена за някой от родствениците на Харлен. Надхвърлила петдесетте години, тя бе сериозна и се държеше внимателно. С крехката си костна структура и малкия кок от тук-таме прошарена коса тя напомняше на Дарел Брако най-вече за врабец. Дружелюбен, много интелигентен врабец. Кабинетът на градския надзорник на втория етаж бе неголям — дори малък — но приятен. Имаше старинно бюро, вградена етажерка за книги, редица прозорци по западната стена. Когато племенникът и партньорът му се появиха неочаквано, нямаха усещането, че прекъсват нещо. Кати Уест ги посрещна сърдечно и изпрати за кафе административния си помощник — добре облечен, услужлив млад мъж на име Питър.

След няколко минути общи приказки и кратко разхождане на работното й помещение — три бюра във външната приемна, претъпкана библиотека и стая за архива, кафето пристигна, тя затвори зад тях вратата към кабинета си и всички седнаха.

— Е — започна Кати, — предполагам, че сте тук да поговорим за „Парнас“. Тази колонка „Градът говори“ бе съкрушителна, нали? Не си представям как Малачи Рос ще може да погледне в очите служителите си, да не говорим за управителния съвет. Е… — Тя спря в очакване.

Брако се вмести в паузата:

— Харлен казва, че познавате госпожа Рос. Питам се дали не бихте ни разказали малко за нея, преди да отидем да разговаряме?

— А защо ще правите това? Тя положително не е заподозряна в каквото и да било.

Фиск отговори откровено.

— Лейтенант Глицки ни държи, така да се каже, изкъсо. Това е първият ни истински случай и мисля, че иска ние да работим по страничната линия. Да не стреснем някой важен свидетел с наивни въпроси.

— „Парнас“ може да е част от мотива, ако има такъв.

Тонът на Брако беше уверен, като че ли се бе занимавал с нещо подобно сто пъти до този момент.

— Но Нанси Рос? — попита Уест. — Дали въобще е била там, когато Маркъм е умрял? Би трябвало да се е намирала в болницата, нали така?

— Тя не е заподозряна — повтори Фиск. — Ние просто се интересуваме от личните отношения в „Парнас“, така да се каже. Играчите. Дали няма да има нещо там.

— Е… — Тя остави чашката си. — Аз всъщност не познавам Малачи Рос, макар, разбира се, да сме се срещали няколко пъти. От друга страна, познавам доста добре Нанси. Тя е прекрасен човек. Много е активна — имам предвид, в социален план. На обществени начала помага на настоятелството на операта, фондацията за бъбречни заболявания и някои други благотворителни организации, предимно от медицински характер. — Уест леко присви очи. — Мога също да ви кажа, че в политическо отношение също е верен човек. Боя се, че няма да съм ви много добър източник да научите нещо лошо за нея.

— Ние не търсим нещо лошо — увери я Брако. Макар мисълта да изрови нещичко му допадаше, не тук бе мястото да го прави. — Тя била ли е медицинска сестра, между другото?

Уест поклати глава.

— Не знам Нанси някога да е работила, за да си изкарва прехраната. Искам да кажа, някаква истинска работа. Никога не й се е налагало. Тя по рождение е заможна.

— Дори когато съпругът й е бил млад? За да помага? — попита Брако.

Уест се засмя.

— Когато съпругът й е бил млад, инспекторе, Нанси е била бебе. Тя е втората жена на господин Рос. Бих се учудила, ако има и трийсет и пет. — Някаква мисъл помрачи лицето й. — Родителите й не бяха много доволни от брака. Спомням си, говореше се, че парите оттам секнали. Не им харесала идеята Нанси да е трофейна съпруга на един по-възрастен мъж и я отрязали напълно. Искам да кажа, с парите. Не че това е имало значение, както се оказа. Малачи печели много добре, както сега целият град знае.

Тя поклати глава съчувствено.

Харлен най-после намисли въпрос.

— Тя работи ли нещо със съпруга си? За „Парнас“?

Надзорничката поклати глава.

— Не бих казала, поне не нещо конкретно за компанията. Но непрекъснато се среща с хора и предполагам, че в някаква степен това е част от неговия бизнес.

— Непрекъснато? — попита Брако.

Тя кимна.

— Не знам как се справя с тия малки деца — има две близначки, мисля, че са на около шест години, — но вероятно с гувернантките… — Тя събра мислите си за момент. — Но да се върна на въпроса ви. Бих казала, че дава по един наистина голям прием веднъж месечно, а по-дребните неща — благотворителните акции — са два-три пъти седмично.

Брако не познаваше този начин на живот и някак си не го разбираше.

— И това повечето време?

— Да. Когато е в града.

— А иначе къде е?

— Ами… — Тя се усмихна и отвори дланите си пред себе си. — Ами където иска да отиде, бих казала. Имат второ жилище, наистина страхотно. Била съм там, шестстотин-седемстотин квадратни метра — на брега на езерото в Тахо. Знам, че те — или тя и момичетата — прекарват Коледата в Аспен или Парк Сити. Имат собствен самолет, доколкото знам.

* * *

Дарел Брако притича през дъжда с партньора си, стигна до колата и седна на мястото си. Когато Харлен закопчаваше колана си до него, погледите им се срещнаха.

— Страхотно!

— Истински пари — съгласи се Фиск. — Истински живи пари.

— Собствен самолет? И аз искам да си имам самолет.

— Как обаче ще плащаш за горивото, та да летиш някъде?

— Да, има го това.

Брако влезе в движението. Дъждът продължаваше, като че ли никога няма да спре, изливаше се на потоци пред тях. Беше почти обяд, а все още мрачно като привечер, и скоро изражението на Брако влезе в синхрон с времето.

— Но ние знаехме, че са богати още от началото, нали? Не знам какво друго получихме.

Фиск се замисли.

— Пихме по едно кафе, по-хубаво от това в „Работилницата на Ед“.

— Е, поне това.

Заключението, особено когато идваше от Фиск, можеше да се приеме за добро. Най-после работеха по истинско убийство, а не някаква разновидност на автопроизшествие. И наистина бе съвсем различно. Сега, без някой да ги направлява, работата им щеше да върви натам, накъдето ги поведяха тяхната интелигентност и инстинкти. Просто събираха произволна информация, това бе всичко. И се подразбираше, че голяма част от нея щеше да бъде безполезна. Но нещо можеше да се окаже важно — само че човек не знаеше, преди наистина да разбере.

Без повече обсъждане, Брако зави на запад, към „Кайзър“ и къщата на Ан Кенсинг. Фиск поседя съсредоточен, в дълбоко мълчание, няколко пресечки. После се обади.

— Дарел.

— Да?

— Как мислиш, колко струва един самолет?

— Мисля, че това е едно от онези неща, за които казват, че щом питаш за цената, значи не можеш да си ги позволиш.

Но днес партньорът му бе пълен с изненади. Нещо бе задействало двигателя му по това разследване и сега той очевидно проследяваше някаква нишка на мисълта.

— Не, не това. Има предвид просто поддръжката — хангарът, горивото, месечните разходи, застраховката.

— Не зная. Мисля, че ще зависи от това къде го държиш, колко е голям самолетът и така нататък. Защо питаш?

Фиск сви рамене.

— Мисля си за милион и двеста хиляди. Как ти изглежда?

Този въпрос не затрудни Дарел.

— Ако имах милион и двеста, щях да си живея на плажа в Коста Рика. Откъде изкопа тази сума?

— Това е годишният доход на Рос.

Брако му хвърли от мястото си поглед, изпълнен с дълбоко съмнение, и Фиск побърза да се защити.

— Ами това пишеше във вестника — „Градът говори“. Сигурно е вярно. Но аз се питам колко пари са това. И дали са достатъчно.

Това накара Брако да се засмее.

— Стигат, повярвай ми.

— Наистина ли? Две имения, предишен брак, което означава издръжка за жената, а може би и за децата. Нова млада жена, която дава приеми за висшето общество. Деца в частни училища, прислуга, самолети, почивки.

— Милион и двеста обаче.

За Дарел Брако, син на полицай, един милион долара можеха да бъдат и един милиард. И едното, и другото бяха неизмеримо големи суми пари, пари за цял живот работа.

Очевидно обаче за Фиск не бе така.

— Чел ли си книгата „Клада на суетата“?

— Това книга ли е? Мисля, че гледах такъв филм.

— Да де. Филмът е скапан, но най-напред беше книгата. Все едно, има такъв готин момент в нея, където някакъв тип си преглежда списъка на разходите и вижда колко е невъзможно да преживее с един милион долара годишно. И това беше, да кажем, преди десет години.

— Трябваше да ми се обади — каза Брако. — Щях да му покажа как да се справи.

— Работата е там — упорстваше Фиск, — че може би научихме нещо полезно от леля Кати. Вместо да се съсредоточаваме върху това колко богат е Рос, може би е по-умно да се замислим колко е беден. Искам да кажа, погледни го от този ъгъл: ако разходите на човек са по-големи от доходите му, той е беден, нали? Независимо от това колко печели.

* * *

Спряха първо в „Кайзър“ и установиха, че госпожа Кенсинг си е взела един ден болнични. Дъждът, който валеше упорито от снощи, продължаваше с нова сила. Напомнящи мусон, запращаните почти хоризонтално от силните ветрове откъм океана, капките обстрелваха двамата инспектори, които бяха застанали пред външната й врата. Тя им отвори, обута с дебели сиви чорапи, с модни джинси и червен пуловер с качулка тип „анорак“. Първото впечатление на Брако бе, че не е спала два дни.

Дългата й до раменете руса коса бе разрошена. Без какъвто и да е грим, лицето й изглеждаше ъгловато и скулесто. Същевременно не можеше да се скрие нейната привлекателност. Особено очите й — големи, широки и завладяващи, в почти електрик синьо. Никога не бе виждал такива очи.

Дори след като се бяха представили и показали значките си, госпожа Кенсинг продължи да ги гледа втренчено, докато накрая Брако не я попита дали могат да влязат. Тя кимна, отстъпи крачка и отвори вратата, докато се отдръпваше.

— Съжалявам — каза тя неопределено.

После изчака още един дълъг миг, преди да затвори плътно вратата зад тях.

В антрето осветлението бе оскъдно. Двамата стояха, капещи, на плетеното килимче в малкото пространство.

— Може би трябва… — каза тя разсеяно и без да завърши изречението, ги поведе няколко стъпки надолу, по късия коридор, после надясно към кухнята.

Огромен куп пране, изсипал се и на пода, бе натрупан на масата. Заобикаляйки го, тя измъкна една табуретка. На плота още стояха мръсни съдове от сутринта — кутии от мляко и сок, две опаковки от мюсли, няколко кафяви парченца круша и банан върху пукната чиния. Най-накрая фокусира погледа си върху тях, докато те продължаваха да стоят в малката влажна стая.

— Добре. И какво?

Погледът на стряскащите човека очи сновеше напред-назад между инспекторите.

Брако извади касетофона и го постави на плота пред нея. Изкашля се и съобщи името си и датата, номера на значката си — каквото трябва. Не бе репетирал, дори не бе се замислил в какво състояние можеше да е жената, когато тя им отвори вратата. Но сега трябваше да започне с нещо бързо, иначе, както усещаше, госпожа Кенсинг щеше да ги изхвърли и двамата.

— Госпожо Кенсинг, Тим Маркъм и вие сте били любовници, нали?

Тя се изкашля.

— Бяхме някога, но той скъса. На два пъти.

— Защо?

— Защото се чувстваше виновен пред семейството си. Най-вече, не искаше да наранява децата си. Но не обичаше вече жена си. Така че отново се връщаше при мен.

— Но ви беше оставил отново, нали? Така ли е?

— Временно. Щеше да се върне за пореден път.

— И защо ви напусна?

— Защото трябваше отново да опита с тях. Каза: „Още един път“.

Фиск се намеси.

— И кога стана това?

— Миналата седмица. В края на миналата седмица.

— И вие приехте това? Това негово решение?

— Какво можех да направя? Аз знаех… — В погледа й имаше твърдост. — Знаех, че по някое време ще се върне при мен, както винаги го правеше. Той ме обичаше. Не виждах защо отново трябва да подлага всички ни на това. Всичкото това идване-връщане. Казах му, че просто трябва да се раздели. Да изчисти нещата.

— Както вие сте направили с вашия брак?

Дори и да се беше засегнала, тя не го прояви.

— Да, както направих аз. Още щом разбрах, че обичам Тим, а не Ерик, казах на Ерик, че трябва да се изнесе. Така де, какъв би бил смисълът? Нямах намерение да живея в лъжа.

Фиск хвърли поглед към партньора си.

— А как прие всичко това Карла? Това, че той я напусна?

— Не я е напускал — поправи го тя строго. — Аз бях винаги на второ място.

— Но тя научи за вас, нали? И какво стана?

— Ами, заплаши го, разбира се. Каза, че ще го остави и ще му вземе всичките пари. И че той няма да има право да вижда децата.

— Имате предвид последния път?

Но Фиск не изчака тя да отговори на въпроса на партньора му.

— Вие знаете ли, че Карла и децата са също мъртви?

Тя застина за миг. После продължи:

— Видях това, но изключих веднага телевизора. Тя не ме интересува. Няма нищо общо с мен. — Гледаше ги предизвикателно. — Не желая да говоря за това повече. Не ме е грижа за нея.

Фиск се обади.

— Може би Карла е отказала да го приеме? Може би още му е била ядосана?

Внезапно тя избухна и повиши глас.

— Не чувате ли какво ви казвам?! Беше свършено. — Вятърът духаше на пориви и тежките капки барабаняха по прозореца на кухнята. — Той смяташе да й каже за всичките си грешки в живота си. Да започне на чисто. Какъв смахнат глупак!

— Но дали наистина й е казал? — попита Фиск.

— Кого го е грижа? Какво значение би могло да има сега? След като ме напусна, повече не го видях — каза рязко тя. — Не знам какво е направил.

— И кога беше това? — попита малко по-внимателно Брако. — Кога го видяхте за последен път?

Тя удари с ръка ядосано по плота.

— Майната му! Пет пари не давам! Не чувате ли? Важното е, че аз съм изоставена тук. — Тя посочи в отчаяние разхвърляната малка кухня. — Тук. Сама.

Фиск запита рязко:

— Знаехте ли, че съпругът ви е лекувал господин Маркъм в „Портола“?

— Да, зная. Видях се с него веднага след това. — Погледът й се изостри. — Това важно ли е?

— Маркъм е разбил брака ви. Може би съпругът ви все още го е мразел.

— Да, но какво от това? — Тя поклати глава уморено. — Всичко това отзвуча преди две години. Това е стара история.

Инспекторите се спогледаха.

— Искате да кажете, че той вече не е таил никакво огорчение? — попита Фиск.

— Разбира се, че го преживяваше. Не криеше, че мрази Тим. Той винаги… — Тя се поколеба. — Защо питате?

— Опитваме се да установим кой го убил, госпожо Кенсинг — отговори Фиск. — Вярвам, че вие също бихте искали да знаете това.

Очите й се присвиха.

— Какво искате да кажете с това „убил“? Блъснала го е кола.

— Не, госпожо, бил е убит — настойчиво повтори Брако.

— Не знаехте ли това? — рязко попита Фиск. — Не сте ли чели вестника тази сутрин?

— О, да! — отвърна тя с глас, изпълнен със сарказъм. — Отпратих децата си на училище, после казах на прислужницата да ми донесе вестника с кафето и бонбоните. Само дето още не е стигнала до прането и съдовете. — Пренебрегвайки Фиск, тя се обърна към Брако. — Казвате, че някой го е блъснал нарочно?

Брако кимна.

— Не е само катастрофата — каза той. — Бил е убит в болницата. Някой му е инжектирал калий.

В очите й блесна първото пламъче на паниката.

— Не разбирам за какво говорите.

Фиск направи крачка към нея.

— Вие сте медицинска сестра и не знаете за калия?

— Разбира се, че знам това. Но какво общо има това с Тим, с неговата смърт?

— Това го е убило — отвърна Брако. — Наистина.

Постепенно новината сякаш стигна до съзнанието й.

— В болницата? — После бавно, докато мисълта узряваше, лицето й се промени, докато накрая не се изкриви от ярост. — Този мръсник! Този нещастен скапаняк! — Тя гледаше ту единия инспектор, ту другия и дрезгавият й глас се изпълни с увереност. — Може да спрете с търсенето — заяви тя. — Знам кой го е убил.