Джон Лескроарт
Клетвата (2)

1

Около шест и двайсет сутринта четирийсет и седем годишният бизнесмен Тим Маркъм навлезе в последната част от обичайното си сутрешно тичане. Всеки работен ден, когато не беше в командировка, Маркъм излизаше да тича по алеята за коли от своето имение на „Макларън“ в пет и четирийсет и пет, плюс-минус няколко минути. Той завиваше надясно, после отново надясно по Двайсет и осмо авеню, пробягваше до „Гиъри“, отбиваше вляво, почти километър и половина до парк „Пресидио“ и после отново наляво, обратно към „Лейк“. На Двайсет и пета той притичваше едно каре надясно до „Синик Уей“, пресичаше Двайсет и шеста и накрая се връщаше към дома по „Сийклиф“, там където тя минаваше над „Фелън Бийч“.

Едва ли в някое друго отношение Маркъм беше човек на навика, но той много рядко променяше маршрута на своето сутрешно тичане, както и времето, когато го осъществяваше. Тази сутрин — ден за прибиране на боклука в квартала — той беше блъснат от кола на пресечката тъкмо когато бе слязъл от тротоара, завивайки от „Синик“ към Двайсет и шеста. Ударът го запрати върху един от контейнерите за смет на тротоара и го покри с боклуци.

Маркъм беше излязъл да тича без портфейла си и поради това бе лишен от предимството на идентификацията. Макар че беше бял и физически в добро здраве, тази сутрин той още не се бе обръснал. Съчетанието от боклука, който го заобикаляше, и еднодневната набола брада, износените му обувки за бягане, старият му анцуг и скиорската шапка, с която беше, направиха възможно да се заключи, че той е някой бездомник, влязъл случайно в богаташкия квартал.

Когато парамедиците пристигнаха от близкия участък на пожарната, те веднага се заловиха с него. Маркъм кървеше от тежка травма на главата, може би беше увреден и белият му дроб. Очевидно имаше счупени кости, включително бедрената. Ако счупването беше прекъснало някоя артерия, това нараняване само по себе си застрашаваше живота му. Несъмнено щеше да се нуждае незабавно от преливания на кръв и други сериозни травматични интервенции, ако му беше писано да има шанс да оцелее.

* * *

Шофьорът на линейката Адам Липински бе отдавнашен ветеран на подобни сцени. Най-близкото спешно отделение се намираше в болницата „Портола“, на двайсет пресечки оттук, в по-централния квартал „Ричмънд“. Той знаеше както от слуховете, така и от лични впечатления, че „Портола“ точно сега е в затруднено финансово положение. Тъй като законът им забраняваше да откажат, всяка една болница щеше да бъде принудена да вземе този пострадал в спешното си отделение и да се опита някак си да го стабилизира. Но ако той наистина беше бездомник и без осигуровка, както Липински подозираше, от „Портола“ в никакъв случай нямаше след това да го приемат в самата болница.

Липински не беше лекар, но бе видял много смърт и знаеше как може да изглежда нейното приближаване. И този случай му се струваше точно такъв. След като получеше някакво лечение в спешното отделение, този човек щеше да се нуждае от легло в интензивното, но ако нямаше осигуровка, Липински беше напълно сигурен, че от „Портола“ щяха да намерят начин да обявят, че е в състояние да бъде преместен и след това да го изхвърлят в Окръжната болница.

Миналия месец болницата доста скандално бе преместила бебе на един ден — едно бебе! — в общата окръжна болница „Каунти Дженеръл“, след като момиченцето било родено по спешност с цезарово сечение в спешното отделение на „Портола“ посред нощ, шест седмици преждевременно и пристрастено към крека. Майката, разбира се, нямаше никаква осигуровка. Наистина, беше се намерил някакъв лекар светец, който, възползвайки се от сладкия сън на администрацията, просто бе наредил приемането на бебето в интензивното отделение на „Портола“, но още на следващия ден някой решил, че майката и бебето не могат да платят, следователно трябва да вървят в Окръжната болница.

Някои лекари от „Портола“ възроптали, аргументирайки се, че не могат да преместят майката толкова скоро след трудната операция и раждането — тя била още в тежко състояние и транспортирането можело да я убие, и администрацията отстъпила. Затова пък решила, че бебето, Емилия, тъй както си е зависимо от крека, спокойно може да понесе пътуването през града. Малката трябвало да бъде преместена. Разделена била от майка си само ден след раждането.

В общата окръжна Емилия издържала, вкопчена в живота, още един ден в претъпканото отделение за недоносени. Джеф Елиът, в колонката си „Градът говори“ в „Кроникъл“, бе научил за възмутителния случай и притиснал „Портола“ да отстъпи. Липински беше сигурен, че иначе бедното момиченце едва ли щеше да изкара до края на първата си седмица. При създалата се обстановка Емилия отново бе приета в интензивното отделение на „Портола“, където остана до изписването на майка си десет дни по-късно и където двете заедно натрупаха сметка за близо седемдесет хиляди долара. И през цялото време политици, журналисти и половината обитатели, настанени по проекта за осигуряване на жилища — които администрацията обвиняваше, че крадат лекарства и всичко, което не е вързано — непрекъснато нарушаваха реда и хармонията в болницата.

Като следствие от това „Портола“ декларира категорично, че подобно признаване на грешка няма да се повтори. Липински бе съвсем сигурен, че веднага щом днешната жертва бъде минимално стабилизирана, „Портола“ ще го натовари обратно на линейката и ще го отпрати в Окръжната болница, където са задължени да приемат всички, дори — и най-вече — тези без осигуровка. Липински не беше уверен, че този пострадал тук би преживял повторно пътуване, но дори ако останеше жив, интензивното отделение в Окръжната болница бе една бедствена зона, в която не достигаха легла за половината нуждаещи се, и край стените на залите бяха подредени носилки на колела.

Ала все още имаше време, преди да му се наложи да вземе това решение. Санитарите се опитваха да поставят пациента му на носилка, а няколко полицаи чукаха по вратите и разговаряха с хората от тълпата, която се бе събрала, за да проверят дали някой не би могъл да разпознае жертвата. Дори богаташите, затворени в своите замъци, непознати на съседите си, биха могли да разпознаят кварталния скитник.

Тъй като тялото беше доста натрошено, прибирането му отне повече време, отколкото Липински първоначално бе изчислил, но в крайна сметка пострадалият беше завързан и внесен отзад. Междувременно шофьорът бе решил да кара направо в Окръжната болница. От „Портола“ само щяха да се размотават твърде дълго с този човек и Липински не смяташе, че той ще оцелее. Тъкмо бе включил на скорост и се приготвяше да изтегли колата, когато забеляза, че двама полицаи тичат към тях, следвани от една разстроена жена.

Знаеше какво означава това. Изключи скоростта, остави двигателя да работи, отвори вратата и излезе на улицата. Когато полицаите стигнаха до него, той вече беше готов на задната врата и я отваряше. Полувървяща, полутичаща, жената беше на няколко крачки зад тях. Тя пристъпи вътре и Липински видя как тялото й се стегна, ръцете й се вдигнаха, за да прикрият устата.

— О, боже! — чу той. — О, боже!

Не можеше да чака повече. Захлопна вратата зад нея, изтича обратно и скочи в колата. Бяха идентифицирали човека. И той караше към „Портола“.