Джон Лескроарт
Клетвата (4)

3

Беше обедно време и заведението на Лу Гърка бе пълно. Без някакъв план или маркетингова кампания и очевидно напук на здравия разум и добрия вкус, „При Лу“ си бе издълбало своята неочаквана ниша и бе останало институция за цяло едно поколение. Вероятно причината се криеше в месторазположението му, точно отсреща на Съдебната палата, но в квартала не липсваха други барове и ресторанти, а никой от тях не бе се развил така добре и не бе се задържал толкова дълго, колкото „При Гърка“. Хора от всякакви професии изглежда просто се чувстваха удобно там, въпреки че заведението имаше някои очевидни недостатъци, ако човек речеше да го разгледа критично.

Входът беше през един откровено маркиран с урина коридор, зона на лихварите, които даваха заеми за пускане под гаранция. Водеше към неосветено стълбище — по шест стъпала се стигаше до двойни врати, тапицирани с кожа. Етажът на ресторанта беше пет стъпки под равнището на земята, така че там бе тъмно дори и в най-ярките дни, а миризмата не само че не бе особено привлекателна, но и бе много далеч от това. Редица малки прозорци по едната стена бяха разположени на равнището на очите, ако човек гледа отвътре, но отвън бяха на равнището на земята. От тях струеше единствената оскъдна естествена светлина. За нещастие те също така даваха изглед на равнището на обувките към алеята отвън, по която винаги бяха наредени контейнери за смет и разнообразни други градски отпадъци, а често и използван за облегалки картон и други приспособления на бездомниците, които спяха там. Стените първоначално бяха покрити с напомнящи публичен дом кадифеноподобни тапети в лилаво и златисто, но сега бяха общо взето черни.

Барът отваряше в шест часа сутринта за алкохолиците и бизнесът му тихо процъфтяваше в продължение на два часа. След това имаше едно затихване, когато работният ден започнеше по улицата, но в единайсет часа отваряше кухнята и заведението бързо се изпълваше. Всеки ден съпругата на Лу — Чуи, съчетаваше наново безкрайно разнообразие от китайски и гръцки съставки за специалитета на деня, който беше единственото предложение в менюто. Лу (или някой от сутрешните пияници) му даваше име като „Пилешка пица «Кун-пао»“ или „Щастливо семейство Йенлин“ и клиентите се надпреварваха да си поръчват. Като се имаха предвид качеството на храната (никой не би го нарекъл „кулинария“) и предлаганият асортимент, популярността на „При Лу“ като място за обяд оставаше неразрешима загадка дори за онези, които самите често хапваха там.

Компанията около голямата кръгла маса до вратата към кухнята спадаше към тази категория. Вече няколко месеца, по силата на негласно и неофициално споразумение, една плаваща група професионалисти се срещаше тук почти всеки вторник за обяд. Това започна веднага след като кметът назначи Кларънс Джакман за областен прокурор. По това време Джакман практикуваше частно като управляващ партньор в „Ранд и Джакман“, една от водещите адвокатски фирми в града, а предишният областен прокурор Шарън Прат бе току-що позорно подала оставка.

Джакман смяташе себе си преди всичко за бизнесмен, а не за политик. Кметът го бе поканил да заеме тази обикновено оспорвана политическа длъжност, за да стегне организацията и да я вкара в ред, да преследва престъпността, да поддържа бюджета и да прекарва през съда деловите проблеми на града. Джакман, в търсене на различни перспективи към новата си работа, бе поканил неколцина колеги от различни дисциплини, но предимно прависти, на неофициален обяд в „При Лу“. Този ход беше достатъчно изненадващ сам по себе си. Още по-впечатляваща бе дискретността на всички. Обядът в „При Лу“ не бе тайна, той просто не бе събитие. Ако някой бе забелязал, че едни и същи хора се събират всяка седмица на една и съща маса, този факт не се коментираше. Това никога не стана новина.

* * *

Джакман бе с лице към кухненската врата. Сакото на неговия ушит по мярка костюм на тесни райета бе окачено на облегалката на стола му. Бялата му официална риза, солидно колосана, обхващаше плътно силно развитите мускули на гърба му. Лицето му бе тъмно на цвят, почти синьо-черно, а огромната му глава стоеше закрепена направо върху раменете му, като че ли без посредничеството на врат. Лу Гърка сигурно беше направил много добра сделка с цял контейнер китайски сладкиши с късметчета, защото през последните две седмици на всяка маса за всяко хранене стоеше купичка от тях, невероятно престояла. Обядът на областния прокурор този ден беше погълнат от сериозната тема за договора на града за здравно осигуряване и когато Джакман строши един от сладкишите и избухна в гърлен неспирен смях, това малко поуталожи напрежението.

— Това ми хареса — каза той. — Чудесно е и точно на място: „Не се разболявай!“. — И се обърна към своите събеседници: — Кой ги пише тези неща? Да не би някой от вас да е платил на Лу, за да мушне това?

— Мисля, че когато им свършат празните табелки за коли в Сан Куентин… — Това беше Джина Роук, дългогодишен обществен защитник, сега на частна практика. За нея се говореше, че е романтично обвързана с Дейвид Фрийман, също сред гостите на масата, въпреки трийсетгодишната им възрастова разлика.

— В никакъв случай. — Марлин Аш бе помощник областен прокурор в екипа на Джакман. Тя също си бе свалила сакото при сядане, разкривайки пищна гръд под вишневия пуловер. Кестенявата й, дълга до раменете коса обграждаше едно направо ангелско лице, чийто единствен недостатък бе леко кривогледото ляво око. — Един затворник никога няма да напише „Не се разболявай!“. По-скоро ще бъде нещо като „Пукни, мамка ти!“.

— Това би бил някой необичайно учтив затворник, нали? — запита Трея Гент.

— Безпрецедентно — съгласи се Глицки. — Но всъщност това не е предсказание. — Лейтенантът бе през два стола от прокурора и редом до своята съпруга, която държеше ръката му върху масата. — Предсказанието трябва да бъде за бъдещето.

— То е в сладкиша с късметче, Ейб — обади се Дизмъс Харди. — Ето защо по определение това е предсказание.

— Ами ако в него има буболечка, дали тогава няма на буболечката да й излезе късметът?

— Чакайте, чакайте — протегна усмиряващо ръка Джон Страут, съдебният лекар на Сан Франциско, и нагласи очилата си. Слаб и изискан южняшки джентълмен, Страут бе натрошил своя сладкиш почти на прах и сега гледаше бялото листче в ръката си. — Ето ви тук едно предсказание: „Ще успеете в избраната от вас област“. — Той огледа седящите около масата. — Чудя се какво ще се окаже това.

— Мисля, че вече си в избраната от теб област — каза Роук.

— И аз така си мислех. — Страут замълча. — По дяволите, и сега какво?

Всички се позасмяха с удоволствие. След секунда-две мълчание Джакман отново заговори:

— Тъкмо това питам и аз, Джон. А сега какво?

Той огледа групата, събрана около него. Само двама от хората край масата не бяха се обадили по време на дебата относно бисквитките с късметчета — Дейвид Фрийман, на седемдесет години и дори отгоре, най-известният и темпераментен адвокат в града, хазяин на Харди, и Джеф Елиът, подкарал четирийсетте, прикован към инвалидна количка поради множествена склероза, автор на колонката „Градът говори“ в „Кроникъл“.

Заговори Фрийман.

— По това няма спор, Кларънс. Имаш „Парнас“, които изпращат на града сметка за почти тринайсет милиона долара — и повече — за услуги, които не са извършили през последните четири години. Искат всичко да им се плати с лихвите до шейсет дни, иначе, казват, с тях е свършено. Това не е нищо друго, освен изнудване. Просто и ясно. Даже ако наистина им дължеше парите.

— Което не е установено — вметна Марлин Аш.

Фрийман сви рамене.

— Добре, още по-хубаво. Лепваш на тези алчни задници обвинение за измама и ги затваряш.

— Не мога да направя това. — Джакман говореше, докато си служеше с клечка за зъби. — Искам да кажа, да ги затворя. Във всеки случай не бързо. Макар че вече опипвам почвата с някои други доставчици. Но не е лесно. Със сигурност не може да стане тази година. А договорът с „Парнас“ продължава и през следващите две години.

— А и онези, с които говориш, не са много по-добри така или иначе, нали? — попита Харди.

— Зависи какво разбираш под „много“ — направи гримаса Джакман. — Да се надяваме, че ще има някакво подобрение.

Трея сложи длан на ръката на шефа си.

— Защо не ги оставим да банкрутират? Просто да не им платим.

— Ние във всички случаи няма да им платим — отвърна Марлин Аш. — Но не можем да ги оставим и да банкрутират. Тогава кой ще се грижи за всички?

— А кой се грижи за всички сега? — попита Роук и масата замълча.

В Сан Франциско нещата бяха уредени така, че градските служители имаха няколко възможности за здравно осигуряване, според равнището на медицинско обслужване, което всеки желаеше. Схемата изглеждаше достатъчно проста: хората, готови да харчат повече от парите си за своето здраве, получаваха по-добър избор и повече възможности. На теория системата работеше, защото дори най-нископлатеното медицинско обслужване — в този случай осигурявано от „Парнас“ — бе качествено. Но — и това не бе изненада за никого — нещата не бяха така.

— Не би ли могъл „Парнас“ да вземе назаем достатъчно, за да се закрепи на повърхността? — обърна се Глицки към Джакман.

Областният прокурор поклати глава.

— Казват, че не могат.

Джина Роук едва не се задави с кафето си.

— Могат да получат заем, повярвайте ми — възрази тя. — Може би не при най-добрите условия, но за два милиона с основната лихва плюс нещо отгоре няма проблем.

— Доколкото аз знам — обади се Джакман, — тяхното обяснение е, че не могат да върнат никакъв заем, какъвто и да е. Към настоящия момент с всеки изминал ден те просто губят пари наляво-надясно. А ако се върнем към първоначалния ни проблем, всъщност те не се и нуждаят от заем, ако градът просто им плати онова, което им дължи.

— Което не отговаря на истината — повтори Марлин Аш. — Искам да кажа, не им дължи.

— Можеш ли да го докажеш? — Полицаят у Глицки искаше да види доказателствата.

— Това смятам да направя — каза Аш. — Ще се върна към оригиналните фактури.

— Голям съдебен състав. — Харди строши един сладкиш.

Аш кимна мрачно:

— Точно за това си мислех.

— Как могат да казват, че са изхарчили тринайсет милиона долара в повече и не са се усетили овреме? — попита Роук. — Ето това бих искала да знам.

Джакман се обърна към нея.

— Всъщност, това е доста умно. Те казват, че договорът им с градската управа покрива лечението на СПИН, душевните заболявания и психологическата помощ при злоупотреба с наркотици, както и физическото лечение на амбулаторните пациенти, и че са вършили това през цялото време, без да им се възстановяват разходите. Ключовата дума тук е „амбулаторни“. Те са изхарчили парите, те са осигурили обслужването и сега ние трябва да им се издължим.

Той сви рамене.

— За да стигнат до това положение, те изопачават дяволски договора, но всички профсъюзи искат да раздуят собствените си договори за покриването на тези услуги, така че „Парнас“ има известна политическа подкрепа.

— Значи става дума за диспут по договорната терминология — каза Фрийман. — Кажи им, че ще подадете жалба срещу тях в гражданско съдилище.

— Така и бихме направили — каза Джакман, — само дето започнахме да мислим…

— Ние знаем — намеси се Аш.

— Ние започнахме да мислим — повтори Джакман, като изгледа с укор помощничката си, — че те не са осигурили тези медицински грижи, за които твърдят. В крайна сметка става дума само за приходящи пациенти. Документацията изглежда не е водена съвсем изрядно, най-меко казано.

— Голям съдебен състав — повтори Харди.

Джакман пусна една професионална усмивка.

— Чух те и първия път, Диз. Но също така мисля да замразя сметките им и да назнача синдик, за да продължат работа. Това е последното нещо, което „Парнас“ иска, но ако смятат, че по този начин могат да си получат парите… а те наистина се нуждаят от тях.

— Сигурен ли си в това? — попита Фрийман.

Джакман кимна.

— Не плащат на лекарите си. Вземам това като отправна точка. Получихме двайсетина оплаквания през последните шест месеца. Така че накрая написахме писмо, в което им казахме да се стегнат, да платят на хората си, защото иначе може да се наложи да се намесим. И изпратихме копие на всеки един от членовете на техния управителен съвет, които между другото продължават да си получават възнаграждението, средно 350 000 долара годишно.

— Годишно? — попита Глицки. — Всяка година?

— Малко повече, струва ми се — добави Джеф Елиът.

— Всяка година? — Лейтенантът още не можеше да го преглътне. — Аз определено съм си сбъркал професията.

— Не, не си, скъпи — увери го Трея. — Ти си идеален там, където си.

Харди прати на Глицки въздушна целувка през масата.

— Така или иначе — продължи Джакман — заплахата привлече вниманието им. Всъщност, ако искате моето мнение, това бе най-вероятната причина за изискването на тринайсетте милиона.

— И какво ще стане, ако ги оставим да банкрутират? — попита Глицки. — Колко лошо може да стане?

Фрийман се изкикоти.

— Може ли, Кларънс? — попита той и продължи, без да изчака отговор. — Нека ти изброя възможностите, лейтенанте. Първото нещо, което се случва: всеки служител на общината губи своята здравна осигуровка. Включително и ти. Така че вместо да плащаш десет долара, за да се видиш със своя лекар, ще плащаш шейсет, осемдесет, сто и петдесет. Това е за посещение в кабинета. Рецептите се плащат в пълен размер. Съответно всеки профсъюз в града дава общината под съд, защото е гарантирала здравна осигуровка като част от трудовия договор. Тогава общината дава под съд „Парнас“ за това, че не осигурява обслужването. „Парнас“ на свой ред внася контраиск срещу града за това, че не заплаща за услугите. И всички в града висят пред Окръжната болница, където няма място за теб, ако не си с поне няколко рани от огнестрелно оръжие. Така че ако имаш само рак, вземи два аспирина и ми се обади утре. Крайният резултат е, че ако досега годината е била лоша за грипа, СПИН или земетресенията, като оставим „Парнас“ да банкрутира, градът може да си получи своето. — Фрийман огледа с усмивка масата. Лошите новини изглежда винаги го зареждаха с енергия. — Пропуснах ли нещо?

— Това беше доста стегнато изложение, Дейвид, благодаря. — Джакман отмести настрани по масата останките от своя сладкиш с късметче. — Във всеки случай „Парнас“ трябва да са много близко до фалита, щом прибягват до това.

— Трябва да ги обвиним в нещо — настоя Аш.

Фрийман имаше друга идея.

— На мен ми харесва вариантът да се издаде нареждане за замразяване на сметките им и да се назначи синдик, който да разгледа документацията им и да поддържа работата в ход.

Възрастният човек оставяше усещането, че той самият не би имал нищо против да се заеме с тази работа.

Джакман поклати глава.

— Ще ни се наложи доста да се потрудим, за да докажем мошеничество, Дейвид. Не можем да влезем просто така и да завземем нещата.

— Дори ако не са плащали на лекарите си? — попита Роук. — Бих нарекла това „достатъчен повод“.

— Би могло да е така — съгласи се Джакман. Ако се съдеше от изражението му, идеята продължаваше да му е интересна. — Е — каза той, — благодаря на всички за дискусията. Сигурен съм, че ще стигна до някакво решение. Джеф — обърна се той през масата, — днес бе необичайно тих. А аз май си спомням, че ти понаписа нещо за „Парнас“ по няколко повода напоследък. Не би ли искал да предложиш някакъв съвет по тази тема?

Репортерът пусна една скептична усмивка под гъстата си брада.

— Вече го чухте, сър. „Не се разболявай.“