Джон Лескроарт
Клетвата (8)

7

В 21:30 Малачи Рос бе в кабинета си, в удобното си кожено кресло тип „Имс“, с една изстинала чаша кафе на стъклената масичка пред него. Насреща в инвалидната си количка, с жълт бележник в скута и магнетофон до кафето на Рос, седеше Джеф Елиът. През вертикалните щори Рос гледаше отвъд репортера навън, към центъра на града, от височината на седемнайсетия етаж. Но не забелязваше нито светлините на Северния плаж, танцуващи под него, нито ясните звезди в изчистеното от вятъра небе над тях. Не бе ял от закуска, но въпреки това не чувстваше глад.

Бяха говорили почти половин час и Рос бе насочил дискусията към себе си, към своето минало. Бе разказал как се е включил в управителния съвет на „Парнас“ като лекар, чиято първоначална работа бе да осигурява медицинската легитимност на ориентираните към печалба бизнесрешения на компанията. Това бе отдавна, в първите дни на агресивното здравеопазване, и Рос разказа на Елиът как е дошъл като знаменосец на идеята за определяне на лекаря за първична помощ за всеки пациент като пазител на портите на медицинската крепост — идея, която сега бе станала вече доста стандартна за здравеопазващите организации навсякъде в страната.

— Но идеята не е популярна — отбеляза Елиът.

Рос се наведе напред, срещна поглед с репортера и възрази:

— Посочете ми по-добър път и още утре ще поема по него. Все пак в основни линии тя функционира.

— Макар че пациентите не я харесват?

Рос безпомощно сви рамене.

— Да погледнем нещата в очите, господин Елиът. Трудно е да се угоди на хората. Смятам, че повечето пациенти оценяват ефикасността. А това бихме могли да го преведем като „удовлетворение“. — Искаше да добави, че според него хората бяха прекалено загрижени и чувствителни към всякакви глупости. Тялото бе машина и съществуваха механици, които знаеха точно как да я поправят, когато се развали. Така нареченият „човешки елемент“ бе надценяван в огромна степен. Но не можеше да каже това на Елиът.

— Наистина това е по-добре за голямото мнозинство от пациентите.

— И защо е така? — попита репортерът. — Не е ли това само начин те да бъдат отстранени от каквото и да е влияние върху вземането на решения?

— Да, това е разумен въпрос, съгласен съм. Но и аз имам един въпрос за вас, макар че сигурно няма да ви хареса. А защо да трябва те да се намесват?

И отново вдигна ръка, за да спре отклика на Елиът.

— Достатъчно трудно е да се държи този кораб над водата с професионалисти, които познават бизнеса. Ако пациентите имат последната дума, те ще го потопят финансово. С това съвсем не казвам, че не би трябвало да държим пациентите информирани и съпричастни, но…

— Но хората ще искат всякакви скъпи изследвания, които всъщност не са им нужни.

Рос се усмихна с видима искреност.

— Точно така. Лечението изисква време, господин Елиът. И бихте се удивили колко много здравни проблеми отминават от само себе си.

Изправи се, отиде до малкия хладилник в ъгъла на стаята и извади две бутилки с минерална вода. Даде едната на репортера и пак седна.

— Вижте — започна той, като се наведе напред и заговори, както изглеждаше, от сърце, — знам, че всичко това сигурно ви звучи доста грубо, но никой не е против да се харчат пари за изследвания, ако те са необходими. По дяволите, нали това е целият смисъл на застраховката в крайна сметка. Но ако петдесет души идват тук месец след месец и на всеки от тях се прави изследване, когато всъщност само петима имат тази нужда, тогава „Парнас“, вместо да изгуби двайсет и пет хиляди, които се покриват от застрахователната премия, губи четвърт милион. За да покрием това, трябва да увеличим вноските и добавките десетократно, а това никой не може да си позволи. Така цялата система се разпада и никой не получава никакво здравеопазване.

Елиът отпи от водата.

— Да речем обаче, че от тези четирийсет и пет души, на които не се правят изследванията, от тях се нуждаят десет. Не пет. Какво ще стане с тях?

— Те ще бъдат идентифицирани, господин Елиът. Може би малко късно, което е достойно за съжаление. Никой не отрича това. Признавам, че този избор е доста тежък. Честно казано, лично аз бих предпочел никой никога да не страда от каквото и да е. Тъкмо затова съм станал лекар навремето. Сега обаче моята работа е да държа този кораб над водата. И ако ние изследваме всички пациенти за всичко, което пожелаят, вместо за всичко, от което наистина се нуждаят, ще потънем като камък. И това е студената, тежка истина. Тогава никой няма да получава никакви изследвания, защото никой няма да може да си ги позволи. Смятате ли, че това би било по-добре?

— Позволете ми да ви попитам нещо — започна Елиът. — Чувал съм да се говори, че не сте плащали на някои от вашите лекари. Бихте ли могли да коментирате по това?

Рос запази невъзмутимото си изражение, но обстоятелството, че на Елиът му е известен този факт, го сепна и разтревожи. Освен това си мислеше, че знае източника на информацията — вечно създаващият грижи Ерик Кенсинг, който бе приел бебето Емилия и после, както той подозираше, бе подшушнал на Елиът да пусне историята. Но Рос само възрази:

— Не зная откъде сте чули това. Това не е точно.

Отговорът му очевидно развесели репортера.

— Това същото ли е като „не е вярно“?

Рос се облегна назад, полагайки усилия да изглежда невъзмутим.

— Това, което направихме, бе да помолим лекарите от нашия екип да отпуснат с лихва заем на компанията, който да бъде взет от резервите за заплати. Това бе напълно доброволно и ние изплатихме възнагражденията на всички, които пожелаха.

* * *

Джеф Елиът слушаше извиненията и обясненията на Малачи Рос вече повече от час. Сега главният медицински директор разказваше — или по-точно му изнасяше лекция — за основанията за лекарствената книга на „Парнас“, може би с надеждата, че в своята колонка Джеф някак си ще превърне тази самохвална плява в злато и по този начин ще добави няколко точки пред обществеността за групата в предстоящата война на Рос с града.

— Вижте — разказваше Рос, — да кажем, че корпорацията „Дженезис“ изобрети лекарство против рака, наречено „Ноканс“. Бюджетът за изследователска и развойна дейност за лекарството и за прекарването му през милионите клинични изпитания, докато получи одобрението на Федералната агенция по лекарствата, възлиза на един милиард долара. Но изведнъж се оказва, че това лекарство ликвидира рака и всички го искат. Страдащите са готови да платят едва ли не всяка цена, а тъй като „Дженезис“ иска да си възстанови инвестициите, за да остане в бизнеса и да разработва други чудодейни лекарства, тя определя цена сто долара на рецепта. И в продължение на две години, докато са единствените играчи на терена, „Ноканс“ печелят целия бизнес. В един момент обаче другите лекарствени компании пускат свои версии на „Ноканс“, може би с малки изменения, за да се избегнат патентните спорове.

— Но някое от тях може да предизвиква странични ефекти?

Рос спусна клепачи в страдалческо изражение.

— Рядко, господин Елиът, наистина. Много рядко. И така, ето ситуацията. Тези лекарства също лекуват рака, но за да пробият на пазара, се предлагат по десет долара. В отговор „Ноканс“ намалява своята цена на, да кажем, петдесет долара.

— Това е много повече от десет.

— Да, така е, и вие бихте казали, че след като образоваме хората и им съобщим всички факти, всички ще престанат да го използват и ще се насочат към по-евтиното, нали?

— А не е ли така?

— Никога. Или статистически никога. Ако имат избор, пациентите почти винаги избират „Ноканс“. Това е търговското име, което хората разпознават. Има доверие в продукта.

— Като аспирин „Байер“.

— Точно така! — Рос беззвучно събра ръцете си заедно, като че ли ръкопляскаше. — И така, стигаме до въпроса, макар че на нас ни струва четирийсет долара повече на рецепта, за да доставяме „Ноканс“, ако го одобрим и го държим в лекарствената книга, то струва на пациентите същата сума, както винаги — тоест десет долара, а ние доплащаме. Ето защо ние го снемаме от списъка.

— „Ноканс“?

— Именно.

— Но — нека продължим хипотетично — вие казвате, че лекарството е добро, обаче не позволявате на пациентите ви да го получат.

— Могат да го получат, но ние няма да го платим. Ако го платим, това ще ни затрие. Разполагаме с изключително малко поле за маневриране за оцеляването на компанията. Трябва да разберете това. Важното е, че „Ноканс“ не е единственото средство, което помага. Тъкмо това се опитвам да ви разясня. Общоизползваните лекарства, така наречените генерици, също вършат работа.

Елиът имаше свои собствени, много категорични възгледи за лекарствените книги. Той страдаше от множествена склероза вече над двайсет години и по съвета на лекарите бе опитал, както понякога му се струваше, всички възможни генерични медикаменти на света за своите различни и променящи се симптоми. Невинаги, но няколко пъти — достатъчно, за да развият у него един здравословен скептицизъм — бе изпитал странични ефекти или дискомфорт от заместителите. Щом се върнеше на марковото лекарство, проблемите изчезваха. Така че Рос никога нямаше да успее да му пробута идеята си за всеобщото благо на лекарствата с широк спектър на действие.

— Значи за да изясним вашата позиция — започна Елиът, — вие казвате, че това „охраняване на портите“, това намаляване на разходите от управление на грижата до широкоспектърни лекарства, е напълно съвместимо например с вашата Хипократова клетва. Където ударението е първо да не се причинява вреда и второ да се лекува.

— В основни линии, да. — Рос изглеждаше доволен от този подход към проблема, но Елиът знаеше, че това няма да е за дълго. — Ние се занимаваме с медицина, господин Елиът — продължи той. — Целта е максимум добро за най-голям брой хора.

— И няма конфликт между вашите бизнесинтереси и потребностите на вашите пациенти?

— Разбира се, че има. — Рос се беше облегнал удобно в креслото си, кръстосал крака. — Но се стремим да го сведем до минимум. Всичко е въпрос на степенуване. Компанията трябва да си покрива разходите, за да може да продължи да работи.

— А също и да печели, да не забравяме. Трябва да демонстрирате приходи, за да удовлетворите вашите инвеститори, нали така?

Рос се усмихна и разпери ръце, сякаш омаловажаваше въпроса.

— Е, не се справяме много добре с това напоследък.

— И аз така чувам.

Елиът се наведе напред в инвалидната си количка и заговори с приятелски тон.

— Вашите инвеститори изразявали ли са някога неудовлетворение от заплатите на служителите и директорите ви?

Рос примига няколко пъти, но ако въпросът го смущаваше, той прикри това бързо.

— Рядко. Членовете на управителния ни съвет са опитни хора от бизнеса. Ако заплащането им не е конкурентно, те ще отидат другаде. Добрата помощ не се намира лесно и когато я намериш, плащаш добри пари за нея.

— И тази добра помощ в какво точно се изразява? Дава живот на компанията?

— Точно така.

— И все пак сте близо до банкрут. — Това не бе въпрос, но Елиът остави фразата да отзвучи за момент. — Което кара човек да се попита дали една по-нископлатена помощ би могла да влоши повече нещата, нали?

* * *

Фиск и Брако наистина бяха поднесени като двойка на своите колеги в отдел „Убийства“, но в действителност едва ли биха могли да бъдат по-различни един от друг като човешки същества. Което означаваше, че са също така и много различни полицаи.

Когато най-после стана пет часът следобед, Харлен Фиск помоли партньора си да го откара до „Тадич“, най-стария ресторант в града. Въпреки че у дома му го чакаха бременна жена и невръстно момченце, той трябваше да се срещне с леля си Кати и неколцина от нейните поддръжници за вечеря и приказки, което щеше да продължи до късно през нощта. Той не покани Брако да се присъедини към тях, но и у двамата това не бе свързано с някакви лоши чувства. Истината бе, че Фиск беше политическа креатура, с поглед вперен в евентуалните политически облаги някъде в далечното бъдеще.

За разлика от него Брако беше син на полицай. Но дори и така, чак докато не получи назначението в отдел „Убийства“, той не си даваше ясна сметка до каква степен връзката на баща му с кмета се отразяваше на кариерата му и колко го мразеха обикновените момчета. При това никога не бе молил за някакво специално отношение — то просто си бе вървяло с него. Хората, които въртяха политиката в отдела, смятаха, че ще зарадват кмета, като окажат внимание на момчето на Брако и не бяха много далеч от истината. Но когато Фиск му бе казал, че смята да се обърне към леля си, градската надзорничка, и да се оплаче от продължаващото лошо отношение към тях на четвъртия етаж, Брако бе разубедил партньора си. Едно нещо бе научил от баща си и то бе, че полицаите никога не хленчат. Никога. Онова, което трябва да се направи, е да се говори с Глицки, бе казал той. Да се постави ребром въпросът и да се справят с отговора, който бе, че вероятно тук, в този автомобилен инцидент, не е имало предумишлено убийство и следователно не е имало какво да се разследва.

Брако вярваше, че това е истината. Но с какво друго можеше да запълни времето си?

Така че след като откара Харлен до центъра, той прекара няколко часа в проверка на следи, които бяха подхванали през деня по отношение на колата. Не очакваше някакви резултати, но знае ли човек… Опитът му от инциденти с избягали шофьори го бе научил, че те най-често изчакват, докато решат, че никой вече не им търси колата. Паркират я някъде, където не се вижда, държат вратата на гаража затворена. Минава месец и я откарват на автомивка или в ремонтна работилница. И това е краят.

Но може би този път, много малко вероятно, но все пак възможно, щеше да бъде различно. Бяха получили единайсет патрулни обаждания през деня. Ставаше въпрос за забелязани от патрулиращи полицаи превозни средства, паркирани на тротоара или в някои улички из града и отговарящи на описанието. Фиск мразеше този тип разкарване, Брако, обратно, посвети два часа да разгледа всяка една от колите. Ударът, който беше запратил Маркъм, би оставил следа дори върху стара американска кола с дебела броня. И една бърза разходка около нея с фенерче би му показала дали ще се наложи да се върне с разрешително. Но никоя от колите не се и доближаваше до това.

Без да знае точно защо, той уби още половин час, разхождайки се през паркинга на болницата „Портола“, но там нямаше нита една стара зелена кола. И чувствайки се като идиот, седна в колата си и нахвърли няколко бележки, за да освежи паметта му за утре — да провери фирмите за стари коли под наем, да не забрави за постъпилите в отдела обаждания от граждани, заинтересувани от наградата от надзорническия фонд — десет хиляди долара за информация, която би довела до арестуване и осъждане и тъй нататък.

Най-накрая, прибирайки се у дома след взривила вътрешностите му пирожка, която си купи от заведение на Деветнайсето авеню, той реши да се отправи нагоре по „Сийклиф“ към къщата на Маркъм. Да започне, както бе казал Глицки, със семейството. Да разгледа паркираните отпред коли. В края на краищата, напомни си той с горчивина, нали беше от пътната полиция?

* * *

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Брако се изправи рязко и светна с фенерчето през капака на бялата тойота, която оглеждаше. Това бе последната от наличните двайсет и три коли, паркирани на улицата на Маркъм. Лъчът освети мъж с ръст, по-висок от средния, който вдигна ръка срещу светлината и заговори отново с груб, напрегнат глас.

— Какво, по дяволите, правите?

Брако забеляза с тревога, че мъжът посяга със свободната си ръка към джоба на сакото си.

— Не мърдай! Полиция! — Това бе всичко, което можа да измисли да каже. — Не мърдай!

Брако се чудеше дали трябва да освети значката си или да издърпа пистолета от кобура на рамото. Избра второто и насочи оръжието към човека.

— Сега ще заобиколя колата. — Кръвта му пулсираше трескаво. — Не мърдай нито мускул! — повтори той.

— Не мърдам.

— Окей, сега бавно… ръката в джоба… извади я така, че да я виждам.

— Това е смешно — възрази мъжът, но се подчини.

Брако потупа сакото му, бръкна вътре, извади мобилен телефон, после отстъпи крачка назад.

— Вижте, аз съм лекар — каза човекът. — Един мой пациент, който живее тук, умря днес. Дойдох да поднеса съболезнованията си, излизам и виждам някой край колата ми с фенерче. Самият аз тъкмо смятах да се обадя по мобифона, за да извикам полиция.

След малка пауза Брако върна телефона на лекаря и прибра пистолета си. Ако преди се бе чувствал като идиот, защото обикаляше паркинга на болницата, сега вече бе съвсем смазан, но нямаше намерение да го показва.

— Може ли да видя някакъв документ за самоличност, моля?

Човекът се извърна и за миг погледна към къщата, после се обърна отново към инспектора.

— Не разбирам… — започна той. — Аз…

Накрая въздъхна и посегна към портфейла си.

— Казвам се доктор Ерик Кенсинг — заяви той. — Бях наблюдаващ интензивното отделение днес в болницата „Портола“.

— Където е починал господин Маркъм?

— Точно така. Той бе… моят шеф, може да се каже. А какво търси полицията тук сега?

Брако не можа да сдържи истината.

— Търся превозното средство, което го е ударило и избягало.

Кенсинг издиша нетърпеливо.

— Може ли, моля, да ми върнете портфейла?

Мушна го в джоба си, после внезапно попита:

— Да не искате да кажете, че наистина вярвате, че някой, когото Тим е познавал, го е ударил умишлено и после е дошъл тук да посети семейството му?

— Не. Но би било много глупаво от наша страна да не проверим, нали?

— Звучи ми малко пресилено, но щом с това се занимавате, момчета… — Остави мисълта си недовършена. — Слушайте, приключихме ли? Бих искал вече да си тръгна. Моята кола не го е ударила. Виждате ли някакъв признак, че аз съм го блъснал? Искате ли да проверите отново, за да сте сигурен? Прекъснах ви насред работата.

Нещо в тона на този човек — смесица от арогантност и нетърпение — порази Брако. Знаеше, че хората реагират на полицаите по най-различен начин. От време на време обаче му се струваше, че реакцията разкрива нещо необичайно, може би чувство за вина. Кенсинг посягаше към дръжката на вратата, но Брако изненадващо и инстинктивно пожела да го задържи за още няколко думи.

— Казахте, че господин Маркъм е бил ваш шеф? Не знаех, че е бил лекар.

Кенсинг се изправи до вратата на колата и въздъхна отново.

— Не беше лекар. Управляваше компанията, за която работя. „Парнас здраве“.

— Значи го познавахте добре, така ли?

Пауза.

— Всъщност, не. — Той отмести погледа си отново назад, през рамото на Брако. — Сега, ако вече свършихме…

— Какво има в къщата? — попита Брако.

— Какво искате да кажете? Нищо.

— Постоянно гледате назад към нея.

— Така ли? — Той вдигна рамене. — Не е било съзнателно. Навярно се тревожа за тях. Това е истинска трагедия. Те там са просто съсипани.

Брако долавяше една фалшива нотка, която би могла да бъде от умора, но би могла да бъде и нещо друго. Можеше да превърне въпросите си в нещо като разпит, ако успееше да поддържа подходящия тон.

— Стори ми се, че казахте, че не сте го познавали добре.

— Така е.

— И все пак се безпокоите за семейството му.

— Какъв ви е проблемът тук? Последния път, когато проверявах, не беше престъпление да се грижиш за семейството на жертва.

Кенсинг избърса с ръка челото си и хвърли бърз поглед нагоре-надолу по улицата.

— Вижте, господин полицай, целият този разговор има ли някаква посока, която на мен ми се изплъзва.

Брако не отговори. Вместо това зададе свой въпрос.

— Значи не сте изпитвали някакви силни чувства към него?

Лекарят наклони глава на една страна.

— Какво искате да кажете? Като към шеф?

— Като към какъвто и да е.

Този път лекарят направи дълга пауза.

— Мога ли да попитам за името ви, господин полицай?

— Брако. Сержант инспектор Дарел Брако. Отдел „Убийства“.

Още докато го казваше, Брако разбра, че прави грешка. Кенсинг почти подскочи от думата.

— „Убийства“?

— Да, господине.

— И вие разследвате смъртта на Тим? Защо? Да не би някой да мисли, че е бил убит?

— Не е задължително. Автозлополука, довела до смърт, при която водачът бяга от мястото на произшествието, се води убийство. Това е просто рутинна практика.

— Рутинна практика. Да проверявате колите, които идват в дома му?

— Точно така. А вие току-що го нарекохте Тим.

— Какво значение има това? Името му е Тим.

— Не сте го познавали много добре и все пак го нарекохте с малкото му име.

Кенсинг замълча и поклати глава. Най-накрая изпусна дълга въздишка.

— Вижте, инспекторе, не зная какво се очаква да кажа. Този човек умря днес в нашето отделение, докато беше под мое наблюдение. Познавам го от петнайсет години и се отбих тук, за да изкажа съболезнованията си на съпругата и семейството му. Вече е почти десет часът, станал съм в шест тази сутрин и съм смъртно уморен. Не мога да разбера защо назоваването на един човек с малкото му име има някакво значение и ако нямате нищо против, имам друго посещение рано сутринта утре. С удоволствие ще разговарям с вас в болницата, ако желаете да си уговорим среща.

Брако осъзна, че може би бе стигнал твърде далеч със спонтанния си разпит. Всичко, което Кенсинг каза, независимо от тона му, беше съвършено смислено. Нямаше защо да продължава да тормози този навярно почтен лекар, който при това доброволно беше отворил вратата за друга среща утре. Инспекторът почувства, че е попрекалил.

— Прав сте. Но може да ви се обадя някой от следващите дни.

— Няма проблеми — отвърна Кенсинг. — Никъде няма да ходя.

Двамата постояха на улицата още един миг, после Брако му пожела лека нощ и се обърна към къщата. Глицки му бе казал, че всичко започва със семейството и навярно би намерил нещо вътре, би получил някои ценни първи впечатления. Но не бе изминал и две крачки, когато отново чу гласа на Кенсинг.

— Нали не смятате да ходите в къщата?

Той се спря и се обърна.

— Мислех да го направя.

Лекарят се поколеба. Изглежда се чудеше дали да каже нещо. Най-накрая заговори.

— Е, вие ще сторите това, което прецените, инспекторе, но бихте могли да проявите разбиране и да ги оставите на спокойствие тази вечер, а да дойдете утре. Имаха тежък ден. Напълно съсипани са. Гарантирам ви, че никой от тях не е карал онази кола, която е избягала. Какво толкова ще ги питате, което не може да изчака?

Самият Брако също беше имал дълъг ден. Той хвърли поглед назад към къщата, която все още беше осветена. Стори му се, че желанието му да намери нещо, каквото и да е, свързано със смъртта на Тим Маркъм, и по този начин да докаже качествата си пред Глицки, го водеше прекалено бързо прекалено далеч. Бе си измислил някакви фантоми и току-що направи някои грешки с разпита на Кенсинг.

И сега щеше отново да сгреши със семейството, за което нямаше никакъв план и всъщност нямаше какво да ги пита. Трябваше да ги остави на тяхното изтощение и скръб. И утре е ден.

Брако кимна.

— Това бе добра забележка, но скоро вие и аз може би ще си поговорим отново.

— Ще очаквам да се срещнем — отвърна Кенсинг и отвори вратата на колата си.