Джон Лескроарт
Клетвата (33)

32

Кенсинг, в делови костюм, седеше на масата в кухнята. Бе налял кафе за двамата, но то изстина, а чашите останаха недокоснати. Харди седеше между масата и умивалника. Бе се дръпнал малко назад, за да може да си кръстоса краката и сега глезенът на единия му крак си почиваше върху коляното на другия крак.

— Значи снощи каза на Глицки и това?

— Да, разбира се. Защо да не му го кажа? Това е истината. Господи, Диз, защо продължаваме да се въртим в този кръг? Няма какво да се говори по въпроса.

Харди си пое дъх, съсредоточи се и въздъхна. Бе възможно, мислеше си той, макар и доста съмнително, Джудит да е объркала в спомена си вечерите.

— Всъщност, има, Ерик. Причината да не приключвам с този въпрос е, че ти така и не ми каза, че доктор Коен е била тук онази вечер и е останала да пренощува. Много ми е трудно да осъзная това, тъй като тя можеше да потвърди твоето алиби. — Гласът му стана суров. — Но, разбира се, можем просто да го оставим настрани. Или пък е вече време да си намериш друг адвокат?

Кенсинг хвърли бърз поглед към него, после изглежда се успокои.

— Тя спеше, когато се прибрах — започна той, но спря и драсна с нокът по масата. — Всъщност, не я събудих. Така че нямаше как да знае, че съм се прибрал. Исках да я държа настрани от това.

Харди изчака да види дали Кенсинг ще зададе очевидния въпрос, но когато това не стана, предложи сам.

— Не ти ли е интересно откъде съм научил, че е била тук?

Нямаше отговор.

— Говорих с нея и я попитах. Какво ще кажеш? Снощи. Наистина е спяла, когато си се прибрал, прав си. Само че не е било десет и половина, нали? Било е след един часа през нощта. Или ще ми кажеш, че тя лъже?

Кенсинг успя да запази спокойствие за около пет секунди, после като че ли изведнъж целият въздух в тялото му го напусна. Раменете му увиснаха, главата му клюмна. Изправи се, заобиколи масата и отиде към умивалника, където Харди не можеше да го види. Адвокатът не се обърна, за да го проследи с поглед, но внезапно усети как косъмчетата на врата му настръхват. Там отзад, на магнитна лента на стената висяха комплект кухненски ножове. Кенсинг можеше да смъкне един и да замахне, преди Харди да успее да мръдне и мускул. Извъртя се рязко.

Клиентът му даже не бе с лице към него и Харди за момент почувства нещо като срам. Кенсинг бе опрял ръце на двете страни на умивалника и се взираше през прозореца. Накрая заговори с дрезгав шепот.

— Изкарах чист и трезвен седем години, Диз. Седем години, ден след ден. Знаеш ли колко дълго е това? — Той се изсмя горчиво. — Истината е, че не знаеш. Никой не знае. И така, миналия вторник човекът, който разби брака ми и отне децата ми, се появява в моето отделение и три часа по-късно е мъртъв. Просто мъртъв. Божа работа, бих казал. Най-после някаква справедливост, най-сетне нещо заслужено. Но после идват Карла, Дрискол, в болницата настава хаос. После Ан идва да ме види, бясна, започва да ми говори, че аз съм го убил, и за момент наистина се питам дали съм направил всичко възможно, за да остане жив.

Кенсинг спря, наля си вода в чаша, изпи я и изтри устните си с ръка.

— Както и да е, през останалата част от деня издържах някак си, отидох до Карла, опитвах се по някакъв начин да намеря място за това… За това нещо, което се бе случило. После онзи полицай, Брако, пред къщата на Карла… И отново приказки, че някой е причинил това на Тим, и тям подобни. И най-после си тръгнах, свободен от всичко това, в колата, на път за дома. Даже стигнах дотук, паркирах малко по-нагоре по улицата. Видях, че свети и разбрах, че Джудит е вътре.

Дълбока въздишка.

— После отидох в заведението на Хари и си взех едно питие. Всъщност двойно. Скоч и сода. Просто да си седя там и да си пийвам — това бе най-прекрасното нещо, което бях вкусвал от… Не помня откога. После още едно, пих за здравето на добрия господин Маркъм, за това колко хубаво бе всичко. Господи, бе толкова прекрасно.

Той се върна на масата и седна.

— После още едно, този път за всичките изгубени нощи и моите дечица, и за Ани, и за всичките гадости, които бях изтърпял от нея. И още две, за „Парнас“ и затова, в което се бе превърнал животът ми, преструвам се, че лекувам хората с минимум грижа, представям се за някакво въплъщение на добродетелта и знанието. И още едно, защото всичко това е лъжа и аз съм един фалшив човек. После останалото, защото съм пияница и безнадеждна отрепка, и нищо повече. И накрая, когато се опитвам да си поръчам още едно, барманът, Бог да го благослови, ме прекъсна. Вече затваряли. Даже бил готов да ме закара до вкъщи, ако имам нужда.

— Смяташ ли, че ще си спомни?

— Без съмнение. Но ако това се разчуе, ще изгубя работата си. И скоро няма да си намеря друга.

За миг Харди се замисли.

— Даваш ли си сметка, че това ти е алибито за убийство, Ерик?

Кенсинг бе непреклонен.

— Това не бива да излиза наяве.

Харди му хвърли един кос, разочарован поглед.

— Тогава най-добре стискай палци Глицки да не е говорил с Джудит.

— Ако е говорил, ще му кажа, че се е объркала. Не е било онази нощ.

* * *

Останалата част от разговора беше по-проста. Тя се проведе във фоайето на Съдебната палата. По време на пътуването си с колите през града двамата мъже бяха успели малко да се поуспокоят, макар Харди да бе осъзнал тревожната мисъл, че сега пък Джудит Коен няма алиби за времето на смъртта на Карла Маркъм. Но не смяташе да повдига този въпрос пред клиента си, не тази сутрин. Имаше други, по-неотложни грижи.

Започна разговора, като напомни на Кенсинг, че няма физически доказателства, които да го обвързват със смъртта на Маркъм или на Карла. Онова, което имаше значение в процесите, бе доказателствената част. Ако обвинението се увлече по мотивите или възможните мотиви, Харди посъветва Кенсинг да отговаря на въпросите учтиво. Не се налагаше да се противопоставя. Да не спори. Да се придържа към въпросите.

— Най-важното, Ерик, е да се измъкнеш от този списък на подлежащи на подозрение.

Лекцията продължи. Харди още един път предупреди клиента си да говори истината дори за обстоятелства, които му изглеждат крайно неприятни — между него и Маркъм, Маркъм и Ан, него и „Парнас“. Да казва цялата истина, особено за отиването си в бара в нощта на убийството на Карла. Ерик можеше да го вярва или не, но истината бе най-добрият приятел на невинните. А освен това именно защитата на свидетелската тайна бе основният смисъл на големия съдебен състав.

— Искаш да кажеш, че няма да се разнесе?

На Харди никак не му се искаше да го признае, но го направи.

— Не. Всичко се разнася, Ерик, от време на време. Но от големия състав информация наистина изтича рядко. Ако си спокоен и обясниш ситуацията, без да привличаш ненужно вниманието към нея, тя просто ще си отмине, след което повече няма да си заподозрян. — Държеше да му обясни това добре. — Защо големият състав ще се занимава с това, че си се отбил за няколко чашки в бара след един много тежък ден? Добре, ти си алкохолик и не трябва да пиеш, но престъплението, което се разглежда, е убийство, не алкохолизъм.

Харди трябваше да го накара да осъзнае този решаващ момент. Стояха сами край стената, върху която бяха изписани имената на убити полицаи. Вече минаваше девет часът, а Кенсинг трябваше да бъде горе до девет и трийсет. Шумът в приличащото на пещера фоайе се покачваше с увеличаването на движението на хора — полицаи и адвокати, както и постоянен поток от граждани, който понякога наистина изглеждаше огромна тълпа, особено тук. Харди се приближи на крачка до клиента си, почти притискайки го към стената, приковавайки го с погледа си.

— Чуй ме, Ерик. Ти си интелигентен човек, но в този момент позволяваш на страха и липсата на ясна преценка да ти навредят. Не те обвинявам, че си разтревожен. Моментът е страшничък, но не позволявай това да те заблуди за начина, по който ще изглеждаш на тези двайсет съдебни заседатели. Ти си лекар, уважаван гражданин, свидетел, който доброволно оказва съдействие по едно убийство. Не можеш да бъдеш заподозрян, защото просто не си бил в дома на Карла, когато е била застреляна. Бил си някъде другаде — къде точно, няма да има значение. След като веднъж съдиите чуят това, психологическото предимство е твое. Къде си бил, когато не си убивал Карла Маркъм, няма да представлява никаква новина, че да изтече като информация, също както цветът на вратовръзката, която си носил. Има само един човек, всъщност, който се вълнува от това, че си отишъл в този бар и си пил — самият ти. Така че не позволявай на обвинителката, на Марлин Аш… Не се оставяй да те обрисува като убиец. Ти не си такъв. Това е истина и е факт. — Харди дори опря пръст в гърдите на Кенсинг. — Осъзнай това. Приеми го. Дръж се така.

Но клиентът му все още не беше съвсем съгласен.

— Искаш да рискувам кариерата си заради това?

Харди помисли и отговори с равен тон:

— Ако се качиш горе и криеш нещо, това ще се разнася отвсякъде от тебе като воня и съдиите ще го надушат. И когато то неизбежно излезе на повърхността, ще си лъжесвидетелствал, което е подсъдно. Качи се там като невинен човек и такъв ще излезеш. Ако те хванат, че лъжеш, а Глицки непременно ще го направи, ако му дадеш време, най-вероятно ще те обвинят. Тогава ще бъдеш лъжесвидетел, ще си останеш пияница, а на това отгоре ще си и заподозрян в убийство. И какво ще стане с кариерата ти тогава?

* * *

Марлин Аш преследваше две цели, но нямаше изобщо съмнение коя от тях щеше да бъде първа поред днес. На масата до подиума, където стоеше тя, бе основният заподозрян на Ейб Глицки за убийство. Макар да зачиташе мнението на Кларънс Джакман и уговорката, която двамата бяха направили с Харди, тя нито за момент не допускаше, че един от щатните специалисти в лекарската колегия на „Парнас“ ще разполага с някаква поверителна информация за финансови машинации на корпоративно ниво. Така че нея я интересуваше обвинението в убийство.

През изминалите няколко дни бе отделила много часове да проучва разпечатките от файлове, доставени от „Парнас“, по-специално за Кенсинг, жена му, с която живееха разделени, и отношенията им с Тим Маркъм. Историята никак не бе приятна. Без съмнение двамата мъже се бяха ненавиждали. Имаше някаква ирония, помисли си Марлин — може би защото четеше само едната страна от кореспонденцията — че Кенсинг като че ли ставаше по-дързък и по-заплашителен с разцъфтяването на връзката между бившата му жена и шефа му. Маркъм като че ли правеше всичко възможно, за да отстъпва пред исканията на Кенсинг — подтекстът бе, че иначе Кенсинг би разобличил шефовете си.

А сега, въпреки подготовката си, Аш като че ли не успяваше да порази целта. Държеше Кенсинг вече час и той учтиво отблъскваше всичките й атаки с разумни отговори, които звучаха искрено.

Не се бе тревожил, че ще изгуби работата си по времето на Маркъм (както личеше ясно от кореспонденцията). Връзката между Маркъм и жена му бе защита срещу това. Всъщност смъртта на Маркъм на практика бе застрашила служебното му положение. Сега, когато управляваше доктор Рос, Кенсинг бе в служебен отпуск, което доказваше, че в известен смисъл Маркъм е бил негов, макар и неохотен защитник, а не заплаха.

Някога бе изпитвал гняв към Тим Маркъм и жена си. Разбира се. Не е ли човешко? Но между другото, в момента Кенсинг поддържаше една удовлетворяваща връзка. Така че сега, гледайки назад, осъзнаваше, че напускането от страна на жена му, макар и болезнено, му е предоставило една нова възможност. Не изпитваше повече никакъв гняв. Нещо повече, чувстваше се по-добре от Ан. Разводът протичаше без усложнения. Двамата си разменяха посещения.

Госпожа Аш не е била точно информирана. Не е имало никакво сбиване миналия уикенд. Ан е пострадала случайно. Не бе отправил никакви обвинения към нея, нито пък тя към него. Ан изпитвала мъка, гняв и искала да си го изкара на някого, защото Тим Маркъм я изоставил предната седмица. Гневът й бил разбираем, от негова страна такъв нямало. Взел децата, докато тя се върне у дома. Само преди два дни двамата с Ан разговаряли няколко часа. За съжаление полицията останала с погрешно впечатление. По този въпрос госпожа Аш също е била неточно осведомена. Никога не е правил признание, че е убил Тим Маркъм. Не, разбира се, че не е. Не можеше да каже със сигурност какво й се е счуло на Ан. Най-вероятно не го е разбрала. Не бе пожелал да обсъжда предварително показанията с нея предварително, защото адвокатът му го бе посъветвал да не го прави.

С готовност признаваше, че в случая с бебето Емилия бе изострил и без това напрегнатите отношения между него и „Парнас“. В този случай просто бе постъпил правилно и с това бе разгневил хората, отговарящи за парите в неговата компания. Това бе проблем, който постоянно се проявяваше навсякъде в медицината — парите срещу здравеопазването. Бе лекар и не се опитваше да прикрива своята позиция по този проблем. Това правеше ли го, попита той, виновен за нещо?

Бе дошъл тук доброволно. Можеше да се позове на Петата поправка, да не свидетелства в своя вреда, но не го бе направил. Искаше да изчисти нещата, да изчисти името си, за да може да се върне към своя живот и към пациентите си.

— Добре тогава, доктор Кенсинг — подхвана Марлин Аш накрая. — Вие сте последният човек, видял Карла Маркъм жива, нали?

— Не бих казал, госпожо. Предполагам, че това трябва да е бил нейният убиец.

Вълна от лек смях премина през заседателите.

— Кога си тръгнахте от къщата на Маркъм в нощта на смъртта на госпожа Маркъм?

— Малко след десет.

— И сте казали на лейтенант Глицки, че сте си отишли направо у дома, нали така?

— Да, госпожо. Така казах на лейтенанта. — Пое дъх, после се отпусна. — Но това не беше вярно. — Опрял сплетените си ръце на масата пред себе си, той се обърна към заседателите. — Лейтенант Глицки ме разпитва по този въпрос. Не исках да му кажа къде съм бил. Когато разговарях с адвоката си, той ме предупреди, че днес ще говоря под клетва. Каза ми, че показанията ми ще бъдат защитени и че ще пазите моята тайна. Съжалявам, че излъгах лейтенанта, но не си отидох направо вкъщи. Истината е, че съм алкохолик и…

* * *

Фиск и Брако бяха решили, че главната им задача е да съберат фактите, които дотогава не бяха събрали. За да извършат това най-добре, бяха решили да се разделят. На Брако се бе паднал Брендън Дрискол, на когото се бе обадил от Съдебната палата и двамата си бяха уговорили среща. Заподозреният изглеждаше въодушевен.

Дрискол се бе издокарал за разпита — изгладени официални панталони, лъснати елегантни обувки, сако и вратовръзка. Когато отвори вратата, първият въпрос на Брако беше дали не се кани да излиза.

Отговорът го удиви:

— Не се ли познаваме отнякъде?

— Струва ми се, че не. Не. — После показа значката си. — Инспектор Брако. „Убийства“.

— Да, знам. Влезте, влезте.

Двамата се отправиха към всекидневната по коридора вляво от преддверието на апартамента. Стаята бе светла и това впечатление се усилваше от косото слънце, греещо през отворените прозорци и придаващо ефекта на бяло върху бяло. От японска каменна скулптура в ъгъла успокояващо бълбукаше вода.

Неочаквано Брако почувства силно неудобство. Не можеше да разпознае лицето на другия човек, но усещането за разпознаване бе непоколебимо и някак си променяше динамиката помежду им. Дрискол посочи един от столовете, после седна напряко в дъното на стаята, на канапето, почти излягайки се, опънал едната си ръка върху възглавниците. Брако извади касетофона си, включи го и го постави на стъкления плот на масичката до голям плосък поднос със ситен бял пясък и гладки камъчета. След като произнесе стандартното си въведение, полицаят най-после погледна отново потенциалния заподозрян.

— Ще мина направо към същината, господин Дрискол. Доколкото разбирам, вие сте били в къщата на Карла Маркъм от късния следобед до вечерта в деня, когато съпругът й е бил убит.

— Да. Така е.

— Спомняте ли си какво правихте по-късно същата вечер?

Очевидно въпросът бе неочакван и неприятен.

— Какво съм правил? Аз? Защо?

— Ако може, просто отговорете на въпроса.

— Е, не мога просто да отговоря на въпроса без причина. Защо се интересувате какво съм правил по-късно онази вечер? Мислех, че идвате тук да говорим за доктор Рос или за доктор Кенсинг, че може би господин Елиът е намерил нещо в това, което съм му дал.

— Джеф Елиът? Какво сте му дали?

Дрискол бе донякъде възстановил самочувствието си след удара.

— Някои мои документи от работата. Доказателствени материали, както може би вие ги наричате. Макар че големият съдебен състав като че ли не се заинтересува, когато свидетелствах пред тях.

— Смятате, че тези документи съдържат данни, които се отнасят до смъртта на господин Маркъм?

— Абсолютно. Естествено, че съдържат. Няма начин.

— И вие все още имате копие от тях тук?

Дрискол се поколеба за момент, после поклати глава.

— Не. Дадох ги всичките на господин Елиът.

Брако не повярва на това нито за миг.

— И все пак смятахте, че идвам тук, за да разговарям с вас за тях?

— Мислех, че сигурно сте говорили с него.

— Не съм. — Брако погледна Дрискол в очите. — Но може би трябва да го направя.

— Като си мисля сега, той може би няма да ви ги покаже. Пази си източниците, нали разбирате. Но бих могъл да му се обадя, да си ги взема обратно и след това да ви уведомя.

— Това може и да е полезно — съгласи се Брако. — Или пък можем да изискаме заповед за обиск и да отидем да ги прегледаме сами.

Дрискол високомерно поклати глава.

— Много сте закъснели, сержант. Рос е изтрил всичко съществено досега. Поне всичко за него и Тим.

— Но казвате, че сте ги имали и сте ги дали на Джеф Елиът.

Той сви високомерно рамене.

— Не съм чел всичко, но там имаше някои определено провокиращи моменти, ако разбирате какво имам предвид. Той определено се канеше да уволни Рос, знаете ли?

— Маркъм?

— Сигурен съм, че Рос вземаше подкупи, за да включва лекарства в списъка. Тим също го разбра след случая със синустоп. Просто му трябваха още малко доказателства, преди да може да го обвини директно. Но ако четете между редовете, то се вижда. Нещата между тях бяха приключили.

Брако реши повече да не притиска Дрискол по въпроса дали пази копие от своите документи и какво би могло да се съдържа в тях. Днес бе дошъл тук да говори за вторник вечер и се върна на темата.

— Все още се интересувам за времето, след като сте напуснали дома на Маркъм.

Брендън му хвърли изпълнен с ярост поглед, после въздъхна и се предаде.

— Добре. Дойдох си тук, у дома.

— Благодаря ви. По кое време беше това?

— Не съм сигурен. Девет, девет и половина. Трябва да разберете, че моят свят току-що се бе разпаднал. Не държах много точна сметка за времето.

Брако кимна рязко.

— Сам ли бяхте?

Брендън вдигна ръка към челото си и затвори очи продължително.

— Да. Роджър работи до късно, както прави непрекъснато напоследък. Но му се обадих. Той тракаше на компютъра някакви сметки, нямаше клиенти в този момент и можехме да поговорим. Поне успяхме да поговорим. Това бе най-тежкият ми ден, просто най-ужасният. Почти бях решил да сляза до банката му, само и само да съм с него, но той ми каза, че ще се върне.

— Обадили сте му се в банката, след като сте се прибрали вкъщи в девет и трийсет?

— Да. Толкова бях разстроен, напълно разстроен.

— Дълго ли разговаряхте с Роджър?

— Не знам. Стори ми се твърде кратко, но нали знаете как е. Просто не мога да ви кажа колко време сме говорили. Честно.

* * *

Рос не беше ни най-малко затруднен да си спомни.

— Разговарях с Джеф Елиът тук, в офиса, до късно — каза той на Фиск. — Не знам колко точно е било, може би девет часът, нещо такова. Бе кошмарен ден, казвам ви. Най-после той свърши — макар че истински ме довърши чак като написа онази проклета колонка — и аз разбрах, че не мога да направя нищо повече, така че се качих в колата и си отидох вкъщи.

Младото и сериозно лице на Фиск се помрачи.

— Значи се прибрахте около девет и трийсет?

— Да, нещо такова. Защо, има някакъв проблем ли?

Фиск се почеса зад ухото.

— Само че, господине, според мен съпругата ви спомена май, че онази вечер сте се прибрали след полунощ.

Рос се позамисли, после се позасмя невесело.

— Не. Объркала се е с някоя друга нощ. Толкова често напоследък се прибирам вкъщи посред нощ, че сигурно вече смята това за нормално. Но не беше толкова късно. Може би беше десет най-много.

* * *

Глицки бе отлагал заниманието си с някои от административните си задължения колкото може по-дълго, но тази сутрин, още щом дойде на работа, ги подхвана. В продължение на три часа бе потопен в такива дреболии, като сумиране на километража, навъртян от инспекторите му със служебните автомобили. Сега дъвчеше последното си сухо парченце оризова питка и отпиваше остатъците от чая си, който бе придобил стайна температура. Така че когато Марлин Аш почука на вратата и си отвори, той бе в съответното бодро настроение.

Глицки се облегна назад и доволно отмести бумагите.

— Ти го разби — каза той.

Тя затвори тихо вратата, после се обърна към него и се облегна на стената, кръстосала лице на гърдите си.

— В зависимост от потвърждението на алибито му, което очаквам в следващите няколко часа, доктор Кенсинг не е заподозрян, поне за убийството на Карла. А това означава и за Маркъм, според мен.

Глицки я изгледа накриво и поклати глава.

— Той няма алиби.

— Не го е казал на теб. Но поиска закрила на тайната от големия съдебен състав.

— Като че ли аз ще кажа на някого.

— Искаше да е сигурен.

— И ти му вярваш? Какво е алибито?

Аш отпусна ръце и седна на един от сгъваемите столове срещу бюрото на Глицки.

— Нали знаеш оная история за онзи мъж от Дивия запад, който спял с жената на най-добрия си приятел по времето на убийство и бил обесен, защото не желаел да си признае, че е бил с жената? Нещо такова, само че не е намесено никакво спане.

— Бил е някъде, където не би трябвало да е?

— Много близо. Нещо такова, Ейб. Но повече не бих искала да се разпростирам дори и пред теб. Ако после се разчуе — а това никога не е изключено — искам да мога да твърдя, че не съм казала на никого. Вярвам го, бетон. Не го е извършил.

Все още изтегнат на стола си, Глицки размишлява известно време над тази нова реалност.

— Това е един от редките моменти, Марлин, когато оценявам ползата от нецензурните изрази. Наистина ли си напълно уверена, че няма как да е бил у Карла? Кой може да провери това?

— Не и в десет и четирийсет и пет, Ейб. Освен ако не е било по това време, а аз съм изпратила инспектор, който да го провери.

Но Глицки бе получил информацията от Харди и после сам бе отишъл да разговаря с Франк Хусик. Смяташе свидетелството на този човек за непоклатимо и времето на смъртта на Карла — за установено. Ако Кенсинг не е бил там в единайсет без четвърт, значи бе невинен. Би дал много, за да научи къде точно е бил лекарят, но знаеше, че няма вероятност да разбере това от когото и да е, най-малко от Марлин Аш.

— Благодаря, че ми отвори очите — каза й той. — Има ли някой друг, когото си харесваш?

— Истината е, че няма, Ейб. Ще говоря със счетоводителя и може би с двама от членовете на борда днес следобед. Трябва да разширя мрежата и да напредна поне малко по отношение на парите, иначе Кларънс ще бъде недоволен. Той вече сигурно е недоволен, че уговорката с Дизмъс не ни донесе нищо съществено.

— На мен ми донесе — призна Глицки скръбно. — Не го арестувах, а започва да изглежда, че е било за добро.

По това спор нямаше и Марлин продължи:

— Е, както и да е, поискала съм преглед на цялата им финансова документация за последните три години и ще видим кой може да даде задоволителни обяснения. Ще предложа на големия съдебен състав директно да се заеме с въпроса за злоупотребите. После може и да се върна към обвинението в убийство, но сега приоритетът ми е…

* * *

— За какво си говорите вие двамата?

Всъщност да се каже, че Брако и Фиск разговаряха, не бе точно. Бяха приключили проведените преди обед разпити и се бяха срещнали в палатата. Тонът на техния разговор, както си седяха на бюрата, бе накарал лейтенанта да излезе от кабинета, слагайки край на срещата му с Аш.

— Нищо, сър, извинете.

Дарел Брако не искаше да топи партньора си, макар че бе силно разочарован от него.

— Не ми звучеше като нищо.

Глицки стоеше до обединеното им бюро със светофара по средата. Гледаше ту към единия, ту към другия.

Накрая Фиск се огъна.

— Малачи Рос ми каза кога се е прибрал вкъщи във вторник вечерта, но времето не съвпада с това, което бе казала жена му.

— И Харлен казал на Рос какво е казала тя — довърши Брако.

— Казал си му?

Гласът на Глицки бе равен. Аш бе влязла в стаята и стоеше зад него, клатейки глава пред тази комична сцена.

Фиск кимна.

— Тя каза „след полунощ“, а той каза „десет часа“. И той само заяви, че тя е сбъркала. Станало е грешка.

— И след това, в минутата, когато Харлен е излязъл през вратата, той й се е обадил по телефона. — Брако бе просто ужасен от гафа на партньора си. — За колко да се обзаложим?

— Спокойно, Дарел. — Глицки се обърна изненадващо търпеливо към Фиск. — Обикновено когато имате противоречащи си твърдения от двама свидетели, особено ако те са близко свързани, например женени, не е желателно да се съобщава на единия какво е казал другият, докато не ги изправиш заедно и не им посочиш противоречието. Това нека да ти е за поука.

— Да, сър. Сега разбрах. Направил съм грешка. Смятате ли, че е позвънил на жена си?

— Абсолютно — вметна Брако.

Аш се намеси иззад Глицки:

— Имате ли номера й? Можете да й се обадите и сам да я питате.

Фиск отговори, че ще опита. Докато се обаждаше, Брако започна да докладва на Глицки за разговора си с Брендън Дрискол. Когато Аш чу за кореспонденцията и компютърните файлове, веднага се включи:

— Какви са всички тия документи? Дори не ги спомена, докато беше пред съдебните заседатели.

— Каза ми, че не сте го питали за тях.

— Как да го питам? Не съм знаела, че съществуват извън компютрите на компанията. Той какво, откраднал ли ги е?

— Доколкото разбрах, изпратил си ги е по електронната поща, преди да му връчат заповедта.

— Значи ги е откраднал. Още ли са у дома му?

— Останах с такова впечатление, поне дискетите.

Аш се обърна към Глицки.

— Тези неща ни трябват, Ейб.

— Джеф Елиът вече ги има — напомни Брако.

— Край — каза Глицки. — Той е репортер. Никога няма да ги получим.

— Значи отиваме за оригиналите на Дрискол — каза Аш. — Къде ти са формулярите за обиск? Тук ли ги държиш?

— Може даже и да не ви трябват — каза Брако. — Дрискол просто търси начин да разбърка нещата в „Парнас“. Той е озлобен. Иска да си го върне на хората, особено на онези, които са създавали проблеми на Маркъм.

Аш кимна, но им каза все пак да вземат и заповед. Фиск се приближи към групичката, посърнал.

— Не си призна, че той й се е обадил, но ми каза, че е сбъркала и си е променила мнението. Зарадва се, че съм аз. Възнамерявала да ме потърси. — Той погледна жално наоколо. — Десет часа.

— Обадил й се е — изстреля Брако.

— Няма значение. — След Кенсинг Глицки бе във фаталистично настроение. — Жената така или иначе не би дала показания срещу съпруга си пред съда. Нищо не губим. Не е като с Кенсинг.

Двамата инспектори се спогледаха.

— Какво има с Кенсинг? — попита Брако.

Аш отново се намеси.

— Можете да го снемете от списъка. Има алиби за убийството на Карла. Тъкмо казвах на Ейб.

Това накара всички да замълчат, докато Брако наруши тишината:

— Значи всичко се свежда до Карла?

Глицки кимна.

— Така изглежда. Има ли някой останал без алиби? Вие, момчета, говорихте ли с Дрискол?

— Да, аз говорих. Тази сутрин — отвърна Брако. — Може би се е обаждал по телефона.

— На кого?

— На партньора си Роджър. Смятах да проверя телефонните му разговори. Записал съм си го в списъка със задачи.

След момент Фиск живна.

— Не знам дали научихте, лейтенант, но имаме известен напредък по колата.

* * *

Харди трябваше да бъде във възторг. В края на краищата клиентът му вече не бе заподозрян. Бе останал на петия етаж, размишлявайки върху възможността да се види или с Глицки, или с Джакман, изчаквайки на една пейка пред полицейската зала за изслушване, докато Кенсинг излезе. Ерик му бе разказал как е минало, което бе до голяма степен точно както Харди бе предвидил.

Двамата мъже бяха отишли до „Джонс“, за да го отпразнуват, но обядът се бе оказал доста трезво занимание във всеки смисъл на думата. Харди направи няколко, както му се струваше, деликатни опита да разговори Ерик на тема приятелката му. Как се е разбирала Джудит Коен с Маркъм? А с Рос? Как се отнася към всички тези проблеми в „Парнас“, финансови и други, които създават на Кенсинг такива затруднения? Какви са им плановете заедно, ако изобщо имат такива?

Ерик беше относително отзивчив. Тя бе на щат в „Портола“ само от една година, след престоя й в Университета на Южна Калифорния, стажа в „Джонс Хопкинс“ и два ангажимента по четири месеца — един в Африка и един в Южна Америка — към организацията „Медсен Сан Фронтиер“.

— Нали знаете, „Лекари без граница“. Но тя винаги го казва на френски. Има плакати в стаята си и дори стикер на калника на колата. Много се гордее с езиците си, френски и испански. И е много запалена по организацията, наистина. Мисля, че наполовина ме убеди да отида с нея следващия път — това лято в Нигерия, макар че има достатъчно да се върши и тук, в тази страна. Но ако от „Парнас“ наистина ме освободят… А и децата ми, не знам как ще го приемат. Спомняте ли си, когато решенията се вземаха лесно?

След като си взеха довиждане, Харди постоя на слънце на улица „Елис“, някъде по средата между своя кабинет и сградата на „Кроникъл“. Всичко трябваше да е свършило, знаеше това, но някак си не му се вярваше. Нямаше го познатото емоционално отпускане след привършването на един процес. Тук нещата не бяха приключили, не още.

Някой бе убил Тим Маркъм и членовете на семейството му. Някой бе убил поредица пациенти в „Портола“. А освен това оставаше уговорката му с Глицки. Двамата обменяха информацията си, а той бе посветен в нещо, което Ейб не знаеше. Това го измъчваше и го караше да се чувства като че ли дължи нещо на приятеля си, което бе абсурдно. Всъщност Харди по-скоро бе направил на Глицки голяма услуга.

Но каквито и да бяха усложненията, чувстваше, че се е замесил прекалено много, за да спре, дори ако нямаше кого да защитава.

Не можеше това да е краят. Не бе свършило.