Джон Лескроарт
Клетвата (23)

22

Джакман удържа на думата си и в понеделник сутринта, когато пристигна в своя кабинет, Харди намери още две папки с доказателствен материал по случая „Маркъм“, които го чакаха. Направи си чаша кафе, настани се зад бюрото и отвори първата папка. Някой очевидно бе задействал скоростно дешифровчиците, защото вече няколко разпита бяха напечатани, включително тези на Глицки с Кенсинг и с Анита Тонг, икономката, както и на Брако с Ан Кенсинг. Прелисти бързо страниците. Нищо още не бе маркирано — това щеше да бъде една от неговите по-досадни задачи — но бе доволен, че вижда много от онова, на което се надяваше и беше очаквал: първоначалния доклад за катастрофата с колата; болничната аутопсия, извършена веднага след смъртта на Маркъм; находките от аутопсията на Страут и официалния смъртен акт; първия вариант от анализа на местопрестъплението в дома на Маркъм.

Прекара така повече от час, изгубил представа за хода на времето. Ръката му автоматично се протегна към голямата чаша с кафе, която поднесе към устните си. Кафето беше изстинало. Изведнъж се изправи рязко, с почти физически тласък. Вдигна очи от папката и едва ли не с изненада видя познатата обстановка на собствения си кабинет. Известно време, докато още усещаше горчивите следи от кафето по езика си, затънал в анализа на документите, той отново бе обвинител, който представяше този случай, вместо да го защитава. Усещането бе неочаквано и малко смущаващо.

Изправи се и разтърси глава. Застанал пред бюрото си, хвърли няколко стрелички, после отиде до прозореца и се загледа към улица „Сътър“. Навън Сан Франциско изглеждаше както във всеки един работен ден след бляскавия и шеметен уикенд — приятният бриз откъм залива подмяташе отпадъците по улиците, мъгливото слънце от време на време пробиваше покривалото на облаците.

Даде си сметка, че въпросът не е само в мнемоничната реакция на чашата кафе. Истината бе, че започваше да приема нагласата на обвинителя. За да докаже невинността на клиента си, неизбежно следваше необходимостта да покаже, че някой друг е убил Тим Маркъм и евентуално също така и цялото му семейство. Това му оставяше една-единствена задача — да открие този човек, както и достатъчно данни за осъждането му.

Харди съзнаваше иронията на това, че поначало бе станал адвокат на защитата. По природа не го теглеше да брани обвинените. В неразделната двойка „справедливост срещу милосърдие“ той винаги клонеше към справедливостта. След като се бе измъкнал от военноморските сили и от Виетнам, няколко години даваше дежурства като полицай. След това бе започнал да учи право с мисълта да се издигне в професията, като изправя злодеите пред съда и ги праща зад решетките — това бе винаги неговата ориентация, в работата и в живота. Ако един предишен областен прокурор не го бе уволнил поради някакви кабинетни игри, не се съмняваше, че щеше все още да бъде в Палатата и да работи заедно с Марлин за Джакман. И макар че досега бе прекарал достатъчно дълго време в лагера на защитата, за да свикне с това, нещо в него все още копнееше за чистотата на обвинението.

Законът, както Дейвид Фрийман обичаше да казва, е нещо сложно и красиво. И никъде другаде, помисли си Харди, това не се проявяваше така ясно, както тук — докато оправдателната присъда невинаги означаваше, че клиентът ти е фактически невинен и не е извършил престъплението, за което е бил обвинен, от друга страна присъдата „виновен“ означаваше наистина това. Когато Харди като адвокат измъкваше някой свой клиент с добра аргументация или някакви юридически хитринки, той, разбира се, изпитваше известно удовлетворение, че си е свършил добре работата и е заслужил възнаграждението си. Но много рядко това можеше да се сравни с изпълващото душата му чувство за правота, когато бе осъждал някой истински злодей и го бе отстранявал от обществото.

Върна се на стола и пак отпи от студеното кафе. Погледът му се спря на документите.

Ето разпитите на няколко сестри от „Портола“. Бърз преглед му показа, че Брако и Фиск са свършили някои основни неща на терена, което можеше да му спести известно време. Но също така отбеляза, че те като че ли не бяха установили кой е присъствал по времето или приблизително по това време, когато Маркъм е умрял. Прелисти още няколко страници, но не откри нищо по тази съществена и важна информация.

Вдигна поглед отново, взирайки се гневно в празното пространство пред себе си. Челюстта му беше стегната, погледът — твърд.

Джакман спазваше своята част от уговорката. Наистина му беше изпратил папки с материали, но те очевидно не бяха пълни. Харди не мислеше, че това е случайно, но не смяташе, че ръката на Джакман се е намесила, за да укрие част от данните. Виждаше ръката на Глицки.

* * *

Брако и Фиск бяха пристигнали в службата късно през деня, защото, въпреки възраженията на Брако, Фиск настоя да се опитат да открият някакви следи, свързани с колата. Най-напред обиколиха отново квартала, врата по врата, засичайки неколцина души, които миналата седмица не са си били у дома, обаче приключиха с горе-долу същия резултат. Никой не бе видял произшествието, нито пък бе забелязал бързо отдалечаващата се кола. След това Фиск — който днес седеше зад волана, бе вбесил Брако с обиколките на някогашните си контакти по автопроизшествията: няколко автоработилници на „Ломбард“, „Ван Нес“ и Мисията. Бе ги уведомил миналата седмица, сега ги посещаваше повторно.

Един от тях наистина беше приел зелен корвер от началото на седемдесетте години, докаран в късния следобед вчера с повреда на десния преден калник и капака. Собственикът твърдеше, че спирачките му отказали по един от знаменитите хълмове на града, а той не се бил сетил да подложи нещо под гумите. Колата се спуснала десетина метра и се блъснала в дърво, а един от клоните след това паднал върху капака. Собственикът на работилницата Джим Отис смятал по някое време днес да се обади в отдела за автопроизшествия, във всеки случай преди да започне каквато и да било работа по ремонта на колата. Но едно бързо напръскване с луминол до голяма степен елиминира колата от кръга на предположенията. Луминолът бе почти безпогрешно средство да се разкрие присъствието на кръв — дори незначителни следи, дори след измиване — а по корвера нямаше нищо. Все пак Фиск старателно записа името и адреса на собственика. Нямаше да свърши с това, без да провери дали човекът има алиби за шест и половина, зарече се той.

Сега, след обяда и по указание на Глицки, най-после се бяха отправили обратно към „Портола“ за нови разпити. Лейтенантът бе разгледал работата им от петък и сега искаше да научи за двамата други лекари, които са били в интензивното отделение миналия вторник. Също така искаше точната хронология на това кои хора са влизали и излизали, доколкото сестрите от интензивното отделение можеха да си спомнят.

Но не се оказа толкова просто, колкото се бяха надявали. С новата седмица на дежурство бяха застъпили други сестри от интензивното. От двамата, които са били дежурни, когато Маркъм и Лектър бяха починали, Раджан Бутан бе преместен в родилното отделение и точно в момента бе на средата на тежко раждане. Кони Роу, която бе препратена към общо дежурство, бе излязла да обядва.

След като попита Фиск дали ще има нещо против да удържа крепостта за малко, докато той свърши някаква работа, Брако остави партньора си да чака и се върна горе. Когато се озова отново в сестринския пункт на интензивното отделение, представи се за втори път на сестрата, която седеше пред шкафа с медикаменти. Когато я попита, тя обясни, че другата дежурна сестра е с един от лекарите, който извършва визитации. Двамата щели да се върнат скоро, ако би желал да разговаря с някой от тях.

Но след като се увери, че лекарят не е нито Коен, нито Уолтрип, с които наистина искаше да говори, Брако й каза, че всъщност му трябват само няколко минути на тихо място и я попита дали би имала нещо против, ако се премести да седне в чакалнята малко по-нататък по коридора.

Мъж и жена на средна възраст седяха с нещастно изражение на една от кушетките и си държаха ръцете, като шепнеха. Брако зае тапицираното кресло близо до коридора, откъдето можеше да вижда както входа към интензивното отделение, така и сестринския кът. И наистина, след две минути другата сестра се появи заедно с лекаря. След кратък разговор насред коридора лекарят се раздели със сестрата и се обърна, за да тръгне в едната посока, докато сестрата се върна при колежката си в пункта.

Когато лекарят влезе в чакалнята, Брако стана и се върна обратно по коридора. Едната от сестрите — не можеше да разбере коя — все още седеше при шкафа с гръб към него и работеше на компютъра. Другата не се виждаше никъде.

Той прекоси залата и след десет крачки се озова на входа на интензивното отделение. През армираното стъкло ясно се виждаше в помещението. Нямаше нищо друго, освен легла. Хвърли един последен поглед към пишещата сестра, надзърна към чакалнята — не се виждаше никой. За секунда влезе.

Погледна часовника си и тръгна. Като се заставяше да върви почти небрежно, разхождайки се, той крачеше по периферията, маркирана от леглата, и спираше да преброи до пет — до повече не можеше да издържи — при всяко легло. Цялата обиколка му отне четирийсет и осем секунди.

През остъкленото крило на вратата отново провери обстановката, после бутна вратата, върна се в залата и затвори вратата зад себе си.

При сестринския пункт се позакашля и същата жена, с която първоначално бе говорил, отклони вниманието си от компютъра.

— Върна ли се вече колежката ви? Забелязах, че един лекар току-що влезе в чакалнята и си помислих дали не е излязла с него.

Сестрата се усмихна.

— Мисля, че може за малко да е прескочила до тоалетната. Всеки момент ще се върне. — Тя също погледна надолу по коридора, където беше заминал лекарят. — Когато се появи, може би ще е подходящият момент за онези въпроси, които казахте, че искате да ни зададете.

— Точно по това работех там. — Той махна към чакалнята. — Всъщност може би няма и да е необходимо, в крайна сметка. Но благодаря ви за вниманието. Извинете, че ви обезпокоих.

— Няма нищо — каза тя. — Пак заповядайте.

На долния етаж Брако научи, че Кони Роу се е върнала от обяд и че тя и инспектор Фиск са отишли до кафето, където можеха да говорят без много прекъсвания. Когато ги откри и седна до тях, Фиск беше вече започнал. Двамата седяха на ъгъла един до друг и мъничкият касетофон беше на масата зад тях. Молейки се Фиск да не е забравил да го включи, Брако притегли стол и седна.

 

 

Въпрос: Познавате ли инспектор Брако? От миналата седмица? Госпожа Роу тъкмо ми разправяше за нейния партньор, Раджан, нали?

Отговор: Раджан Бутан.

Въпрос: Какво можете да ми кажете за него?

Отговор: Ами, както казвах на инспектор Фиск, всъщност нищо особено. Както са разпределени смените, засичам се с него на работа в интензивното десетина пъти в годината. Но изглежда сякаш всеки път, когато е той, се случва нещо лошо.

Въпрос: Искате да кажете някой умира?

Отговор: Не, не просто това. Там хората винаги си умират, защото обикновено са в критично състояние още когато идват. Но не ми се е случвало да работя на смяна с Раджан, без да има някакъв инцидент, поне последната година. Не искам да кажа нещо лошо за него, но… Просто е наистина страшничко. Той самият е наистина страшен. Разхожда се така мрачен, никога с никого не говори.

Въпрос: Мислите ли, че има нещо общо със смъртта на господин Маркъм?

Отговор: Не бих могла да кажа това. Това е много тежко обвинение. Но когато всички вие дойдохте в петък и започнахте да ни разпитвате и да задавате въпроси, забелязахте ли, че Раджан не каза почти нищо? Не ви ли се стори така и на вас? А знае за работата на смените не по-лошо от всеки друг. И какво се е случило в онзи ден. Кой е бил там.

Въпрос: Госпожо Роу, извинете ме, че се намесвам, но когато инспектор Фиск ви попита дали имате предвид, че в интензивното отделение умират хора, когато Раджан е дежурен, отговорихте: „Не само това“. Какво имахте предвид? Не само какво?

Отговор: Не само че умират.

Въпрос: Но и това.

Отговор: Да, но както ви казах, седмица не минава без нещо такова. Обаче разни неща, исках да кажа санитарни материали, медикаменти, изчезват. А той дебне. Разбирате ли какво ви казвам? Спотайва се и дебне. Завиваш зад ъгъла и изведнъж се оказва там. Стои си там. Много е стряскащо. Никой не може да го понася.

Въпрос: Беше ли там миналия вторник? В интензивното отделение, когато господин Маркъм е умрял? Така ли да разбираме думите ви?

Отговор: И двамата бяхме там за двата сини кода. В това съм сигурна. Преди това бях до бюрото…

Въпрос: На компютъра ли бяхте?

Отговор: Май че да, сега ми е малко объркано. Мисля, че аз изпълнявах някакви поръчки, но не знам къде беше той.

Въпрос: Госпожо Рос, когато получихте сигнала — синия код? — и влязохте в интензивното отделение, той беше ли вече там?

Отговор: Да. До господин Лектър. Другият, който почина.

Въпрос: Имаше ли някой друг в стаята?

Отговор: Само доктор Кенсинг.

Въпрос: А той къде беше?

Отговор: С Раджан. До господин Лектър. Той беше първият син код.

Въпрос: С други думи, те не бяха до господин Маркъм.

Отговор: Не, не бяха. Неговият монитор изгасна няколко секунди по-късно.

* * *

В един часа Харди вдигна телефона на бюрото си и чу провлачения говор на съдебния лекар.

— Дължиш ми хиляда долара. Видях, че си докарал тялото направо от опелото, та реших, че нещо си се разбързал, и работих вчера, неделя, цял ден, като взех и най-добрия си човек от лабораторията. Плюс още два часа тази сутрин. Господин Лектър е умрял, защото сърцето му е спряло да бие, и нищо друго.

— Няма калий?

— Нищо, Диз. Извърших всички сканирания чак до равнище C. В него нямаше нищо нередно, най-много някой и друг аспирин.

— Надявах се да не е точно така.

— Знам, ти се изрази достатъчно ясно. Но гледай на нещата откъм хубавата страна. Друго ако не, твоят клиент поне не е убил господин Лектър.

Това предизвика горчив смях.

— Благодаря ти, Джон. Това значително ме успокоява.

— Няма за какво. И знаеш ли, Диз…

— Кажи.

— Макар да си обичам работата, тя винаги ми е достатъчна. Така че повече зелен хайвер от теб не ми трябва тая година.

* * *

Раджан Бутан говореше с намръщена физиономия, а насечената и напевна официалност подчертаваше индийския му акцент.

— Тази жена е идиотка — заяви той сдържано. Беше сам в стаята на сестрите с Брако и Фиск. — Откакто е започнала работа тук, ми създава само неприятности. Защото е мързелива и е предубедена спрямо мен. А сега разбирам от вас, че ме обвинява, че съм убил тези господа? Това е наистина нетърпимо. Ще трябва да говоря с нея. И може би с администрацията.

Неопитният Фиск беше споменал, че са разговаряли с госпожа Роу и че името му е било подхвърлено. Сега, разбира се, Бутан беше ядосан на Роу и бе склонен да говори повече за нейните слабости като сестра и като човек, отколкото за това какво е правил миналия вторник вечерта. И, естествено, Бутан си представяше, че същите тези полицаи ще повторят всичко, което им кажеше, на неговите колеги. Това не бе най-добрият начин да се започне един разпит. Не бе даже и вторият препоръчителен начин.

Брако пое задаването на въпроси, опитвайки се да върне разговора на темата.

— Искате да кажете, че не сте били в стаята, когато мониторите на Маркъм са угаснали?

— Да. За неговите не бях. Дотичах в стаята за господин Лектър, който беше първи.

— А къде бяхте непосредствено преди това?

На лицето му се изписа израз на възмущение.

— Може да ми вярвате за това или не, но дори доктор Рос трябва да ме е видял, щом излезе от чакалнята, когато се обади първият монитор. Аз бях с едно от подвижните легла в залата, точно ей там. Мисля, че имаше две или три прибрани там. Това е непоносимо — повтори той.

— Нека да изясня въпроса докрай — продължи Брако. — Казвате, че когато синият код се е задействал за господин Лектър, в интензивното отделение не е имало никого.

— Само че още нямаше син код. Доктор Кенсинг тъкмо бе влязъл отново преди това и после, когато отидох до леглото на господин Лектър, ми каза да го погледна.

— Значи вие работихте за господин Лектър, когато мониторите на господин Маркъм започнаха да сигнализират по съответния начин?

— Те пищят непрекъснато. Да, така беше.

— Никой дори не е минавал покрай него?

— Поне аз не видях. Не.

* * *

Харди и Фрийман вървяха нагоре по улица „Сътър“. Слънцето така и не бе успяло да пробие пелената на облаците и сега игривият бриз от сутринта се беше усилил до постоянен вятър. Общо взето не беше прекрасен ден за разходка, но Фрийман бе казал на Харди, че може да му отдели време за разговор само ако го съчетаят с разходка до неговия снабдител с пури. Той почти ги бил свършил, което, както Харди предполагаше, значеше, че са му останали най-малко десетина.

Но какво друго можеше да направи?

— Проблемът е, че всъщност нямам никой друг — говореше Харди. — Карла, ревнивата съпруга, можеше да бъде добър вариант, но взе, че умря.

Фрийман изцъка.

— Това наистина създава неудобство.

— След това реших, че съм напипал нещо с другия човек, който е умрял по същото време, както Маркъм — с Лектър. Но Страут казва, че няма нищо и сега се чудя дали изобщо да карам Уес Фарел да си прави труда да получава разрешение за аутопсията на Лоринг.

— Кой е бил там?

Фрийман стигна до вратата на „Ноб Хил Сигар“ и я задържа отворена, правейки път на Харди. Незабавно двамата потънаха в гъстата, влажна, ароматна прегръдка на едно от най-анахроничните места в града. Фрийман, спазвайки ритуала, който изпълняваше всеки път, когато си купуваше запаси от пури, изобщо не погледна към витрината на приземния етаж, а се отправи нагоре по стълбите. Харди го последва по петите. Това беше един до голяма степен викториански мъжки клуб, и макар, разбира се, в него официално да се допускаха жени, за повече от десет посещения тук Харди не беше видял нито една жена.

След няколко минути приказки на тема пури с Мартин, техния домакин, те се отправиха към две кожени кресла, почерпени с по чаша коняк — той не се продаваше, а и консумацията му не беше официално разрешена в заведението, но независимо от това се предлагаше. Мартин се появи отново след момент, поднесе им по една „Кохиба“ и им ги запали, след това се оттегли долу да изпълни поръчката на Фрийман.

Друг важен елемент от личния индивидуалистичен ритуал на Дейвид беше да се наслаждава мълчаливо на пурата си и да не проговаря, докато не падне първата пепел. Понякога това можеше да отнеме десет минути. Но Харди усети, че днес, макар да бе дошъл специално, за да почовърка мозъка на стария човек, му бе приятно да седи и да размишлява.

Останалата част от уикенда в Монтерей бе преминала превъзходно. Харди винаги откликваше на магията на морските неща и аквариумът като че ли възстанови нещо в душата му, по отношение на децата и съпругата му. Внезапно той се превърна в нещо повече от онова, което вършеше, за да изкара прехраната си. Всички онези дребни нещица, от които бе съставен, се разбъркаха, разтърсиха. Това го пробуди.

Следобедът си купи плувки и отидоха на плажа, пробваха басейните, пищяха от радост и лудост в мразовитата вода. Хапнаха превъзходно в „Старата къща“, разходиха се по осветения от луната кей, храниха тюлените. Като се завърнаха в хотела, успяха да преобразуват единичната стая, в която Франи и децата бяха останали предишната нощ, и когато децата заспаха дълбоко зад преходната врата и възрастните бяха получили малка усамотеност, любиха се два пъти — през нощта и на сутринта, като младоженци.

Сега тук горе, в салона за пушене, Фрийман изтупа пепелта от пурата си.

— Та кой е бил там? — попита той. — Мисля, че дотук бяхме стигнали.

Разбира се, бе прав. Харди вече рядко се удивляваше на това напоследък.

И все пак имаше същия отговор, както миналия път, който бе въпрос от негова страна.

— Къде, Дейвид?

— В болницата. Каза ми, че ти трябват хора с мотив да са убили Маркъм, но не познаваш никой друг, освен твоя клиент. Добре, нека приемем за момент, че не е той, макар че това продължава страшно да ме притеснява, обаче това, което ти трябва, освен мотив, е присъствие, с което искам да кажа, че който и да е бил, трябва да е бил там и това ни води обратно по кръга към самото начало.

— Давам ти един долар, ако можеш да ми разясниш последното си изречение.

Фрийман се опита за малко да се ядоса, но закачката не го хвана. Отпи малко коняк и всмукна от пурата си.

— Понякога — рече той — дарът на мъдростта пристига небрежно опакован.

* * *

Когато Харди се прибра в кабинета си, минаваше четири часът. Алкохолът бе забавил малко реакциите му, докато никотинът го бе напрегнал. Той отиде до прозореца, разтвори широко крилата, наля си голяма чаша вода и седна зад бюрото. Докато го нямаше, го бяха търсили три пъти по телефона.

Първото обаждане беше от Джеф Елиът, който искаше да знае докъде е стигнал Харди и има ли някакъв напредък по въпроса с Кенсинг. Работел върху нова колонка по темата „Парнас“ и може би двамата имат информация, която биха могли да си обменят с взаимна полза.

Във второто обаждане Уес Фарел го уведомяваше, че най-после е убедил семейство Лоринг да разрешат на властите да ексхумират майката. Сега обаче пък срещал доста силна съпротива от страна на Страут, с когото смятал, че Харди вече е уредил нещата. Какво ставало?

Третото обаждане, най-после, беше от неговия клиент, с когото се бе опитвал да се свърже цял ден. Той го набра и Кенсинг започна да обяснява на Харди, че все още децата са при него, след като се скарал с жена си…

— Момент, Ерик. Задръж. Каква е тази караница с жена ти?

Той обясни случилото се доста подробно, след това премина към неочакваното посещение на Глицки у дома му късно вечерта.

— Останах с впечатлението, че мисли, че съм отишъл там с намерение да я нараня. Ако не и нещо по-лошо.

Харди си спомни предсказанието на Глицки, че Кенсинг ще направи точно това.

— Но не сте разговаряли с него отново, нали? Моля ви се, кажете ми, че не сте разговаряли.

— Не съм. Не го пуснах да влезе. Но си помислих, че е добре днес да се покрия.

— Може би идеята не е лоша. Какво правихте?

След като оставил децата на училище, Кенсинг решил да си вземе почивен ден, да пообмисли малко нещата, да си направи някакъв план. Беше се разходил по моста „Голдън Гейт“ и към отсрещната страна обратно, беше слязъл с кола до центъра и хапнал „дим сум“ в Китайския квартал. Отбил се да гледа един филм, после се върнал да вземе децата от училище. Също така току-що бе говорил с Ан. Вече била пусната от ареста и искала децата да се върнат у дома, но на него това не му звучало много добре. Какво мислел Харди за това?

— Смятате ли, че сега тя представлява опасност за тях?

— Допреди съботата бих казал „не“. Но никога не съм я виждал такава, а сме се сдърпвали неведнъж, повярвайте ми.

— Но не е имало никакво физическо насилие? Нали така? — Това бе изключително важен въпрос за уточняване. Щеше да бъде много лошо, ако големият съдебен състав установеше, че Кенсинг някога е упражнявал насилие спрямо жена си. По-добре бе да знае отсега. — Никога не сте я удряли, нали, Ерик? Нито веднъж?

— Щях да си спомням. Никога не съм я удрял, макар че тя ме е удряла няколко пъти.

На Харди и това не му хареса много, но за случая с Кенсинг бе по-добре така, отколкото ако той я бе удрял.

— Добре тогава. Какво точно се случи в събота?

— Мисля, че трябва вече напълно да се е убедила, че аз съм убил Тим.

— Това бях заключил и аз. Искате ли да поговоря с нея? Смятате ли, че ще разговаря с мен?

Долови облекчението в гласа на Кенсинг.

— Би било чудесно. Както и да се получи.

Това не бе всъщност отговор на въпроса му, но все пак очевидно беше разрешение. Харди се почувства свободен да продължи.

— Ерик, можете ли да ми кажете кой беше в болницата с вас миналия вторник?

— Къде? Имате предвид в интензивното?

— Някъде наоколо, всъщност.

— Разбира се. Мисля, че мога. Естествено, аз бях там. Сестрите…

Той продължи със своето изброяване, което беше по-съществено, отколкото Харди бе осъзнал. Това на свой ред му даде някаква надежда, макар че също така означаваше и много работа. Засега още не бе научил всички участници и това му се стори доста безотговорно.

Заля го нова вълна от гняв към Глицки. Какво, по дяволите, вършеше той? Може би бе решил, че уговорката на Джакман с Харди не се отнася до него, но всъщност бе точно така. Уговорката с Джакман не означаваше нищо без сътрудничеството на Глицки.

Мисълта премина, макар че гневът остана. Но Харди си водеше бележки през цялото време. Освен Карла, съобщи му Кенсинг, там са били Малачи Рос, асистентът на Маркъм Брендън Дрискол (когото Кенсинг изглежда не харесваше), две сестри и още двама лекари, включително Джудит Коен. Харди се улови, че се пита отново от колко време върви тази връзка на Ерик с Коен. Щеше да се наложи да се опита да разговаря с нея.

Но най-напред, след като приключи разговора с Кенсинг, идваше ред на Ан. Тя вдигна телефона. Да, разбира се, ще разговаря с него, каза му тя. Когато господинът пожелае. Искаше децата й да се върнат.

Оказа се, че къщата й е по пътя му към дома. Можеше да бъде там след двайсет минути.