Джон Лескроарт
Клетвата (14)

13

Кенсинг работеше в клиниката „Джуда“ и не изглеждаше склонен да отговаря на телефонните обаждания. Затова Харди реши просто да се появи там с надеждата, че неочакваното посещение ще му помогне да внуши това усещане за неотложност, което започваше да изпитва. И той смело се хвърли право в бурята и стигна в клиниката достатъчно рано, за да прекара още половин час в претъпканата чакалня, преди Кенсинг, в бяла престилка и със слушалка, да излезе да го види. Лекарят му заяви, че не може да се отдели от работата си и за няколко минути.

Лекарските му задължения били по-важни. Бил претрупан с работа тук, както Харди можел да види. А и бездруго нали имали уговорка за вечерта? Харди се опита да го накара да осъзнае реалността, пред която бяха изправени, но лекарят като че ли просто не можеше да я приеме.

— Не разбирам защо сега да е по-различно, отколкото вчера — възрази Кенсинг.

Той направи жест на безпомощност с ръцете си.

— Всичко сега е по-различно — обясни Харди с търпение, каквото не изпитваше. — Вчера никой не подозираше, че Маркъм е бил убит, затова нямаше значение, че сте го мразели. Сега има. И то голямо. Това означава, че имате и мотива, и средството, и възможността. Много лош късмет е човек да има всички тия три заедно при случай на отнет живот, повярвайте ми.

Но Кенсинг само поклати глава, за да отхвърли тревогите на Харди.

— Всичко това го обсъдихме по телефона тая сутрин, нали? — Той докосна ръкава на Харди. — Вижте, благодарен съм ви за грижите, но се налага да движа нещата тук, в клиниката, иначе може да нямаме случай да говорим даже довечера. Съжалявам, че е трябвало да се разкарате чак дотук, но просто няма да се получи.

Харди се приближи и сниши глас.

— Точно това ви казвам. Няма да има разговор тази вечер, докторе. Поне не с полицията. Отказах срещата.

Кенсинг реагира с леко раздразнение.

— Защо сте го направили?

— Защото съм вашият адвокат и работата ми е да ви защитавам.

— Нямам нужда от защита. След като чуят каквото имам да им казвам, още повече, като го правя доброволно, ще ме зачертаят от списъка си.

— Наистина? И сте сигурен в това поради огромния си опит в областта на наказателното право? — Харди погледна клиента си в упор. — Чуйте ме. Обещавам ви — най-тържествено ви обещавам — че няма да направят това. Не се заблуждавайте. Дали ви харесва или не, но сте заподозрян в убийство. Няма да търсят основание да ви пуснат. Ще търсят основание да ви хванат. Но няма да им дам възможност за това. Ние с вас трябва да отделим доста време да бъдем заедно. Доста повече време. Да кажем, по-голямата част от уикенда.

Кенсинг поклати глава.

— Не мога нищо да кажа отсега. Имам билети за мача на „Джайънтс“ в събота. Имам деца и трябва да ги заведа.

— Това е направо прекрасно — каза Харди. — Само че човек не може да заведе никого никъде, когато е в затвора. Затова ние с вас трябва да си запазим някакво време. Нещата са сериозни, не разбирате ли?

В чакалнята зад рамото на Кенсинг някакво бебе се разплака.

Кенсинг погледна часовника си, намръщи се и хвърли поглед към плачещото дете.

— Добре — каза той, сочейки към шума, — но това също е сериозно. Моята работа. — На лицето му се изписа професионална усмивка. — Може би в неделя тогава, какво ще кажете?

И като потупа съзаклятнически Харди по гърба, той се обърна и изчезна през врата, която водеше към лекарските кабинети.

Харди, който бе извървял пресечка и половина от паркинга до сградата на клиниката, чувстваше водата в прогизналите си обувки, хладината в панталоните си, влагата под коленете. След като Кенсинг си тръгна, той поседя минута на един от пластмасовите столове, после приглади влажната си коса с пръсти, изправи се и закопча шлифера си, готов за прехода през бурния дъжд до колата.

* * *

— Просто си наглеждам инвестициите — обясни Харди, когато Моузес Макгуайър вдигна изненадан поглед към него иззад барплота в „Шамрок“. Той бе единственият човек в заведението.

— Какви инвестиции? Изплатих ти твоята четвърт в оборот, в случай че паметта ти изневерява, която тя никога не прави. Ще пийнеш ли?

Харди не бе пил денем от шест месеца, но както се бяха насъбрали — неуспехът му да говори с някого в Съдебната палата, отношението на Фрийман, лошото време и накрая провалът му с Кенсинг, бе готов да опита каквото и да е, за да обърне късмета си.

— Имаш ли някакъв „Сафая“ на бара?

Макар че Макгуайър не одобряваше джина в каквато и да е форма, нямаше нужда да пита Харди как го иска. Пълна изстудена чаша с вермут и джин. Докато наливаше, попита:

— Добре ли си? А Франи?

Бе отгледал почти сам малката си сестричка, която днес бе жена на Харди, и все още се чувстваше неин защитник.

— Добре сме. Имах уговорена среща наблизо, която не се получи. Няма нищо общо с Франи. — Отпи от мартинито и кимна доволно. — Това — заяви той — е съвършено.

Моузес, чийто собствен скоч „Маккалан“, чист, бе постоянно зареден на рафта под барплота, повдигна чашата си, чукна се с Харди и я поднесе към устните си.

— Онова — уточни той — е джин, сух вермут и лед. А това — и вдигна собствената си чаша — е съвършено. Но аз приемам комплимента с благодарност и скромност. Защо не му каза да дойде в кабинета ти?

— На кого?

— На този, с когото си имал среща. Не знаех, че правиш посещения по домовете.

— Не правя. Това изглеждаше важно.

— Е, поне за единия от вас.

При тази истина Харди кимна тъжно.

— От друга страна, може би просто съм си търсил извинение да наруша своя обичаен ритъм.

Моузес издърпа табуретката, която държеше зад бара.

— Слушам те — насърчи го той. — Искаш да планираме пътешествие? Тръгваме сега и докато се стъмни, можем да бъдем в Мексико.

— Не ме изкушавай. — Харди вдигна питието си, отпи малко и заговори замечтано: — Може би бих могъл да измъкна децата от училище…

— Нямах предвид да влачим потомството с нас.

Харди усети нещо в тона му и се вгледа в измъченото лице от другата страна на бара.

— Вие със Сузан как я карате?

— Поне не се развеждаме, мисля — отвърна Моузес и отпи от скоча си. — Но понякога съм сигурен, че това е само защото се договорихме, че онзи, който пръв спомене думата с „р“, получава децата. Казват, че в Мексико по това време на годината е топло.

— Там винаги е по-топло, отколкото тук.

Двамата погледнаха през широкия прозорец, където проливният дъжд продължаваше да се лее. Кипарисите, които ограждаха парка, се огъваха наполовина под вятъра. Харди рязко се изправи и побутна недовършеното си мартини към края на бара.

— Тръгваш толкова скоро? — попита Макгуайър. — Току-що дойде.

Харди посочи питието си.

— Ако довърша това — което ужасно ми се иска — никога няма да си тръгна.

— За щастие не ти се и налага.

— Не, налага ми се. Имам работа, а дяволът се опитва да ми предостави извинение, за да не си я свърша. Но имам едно предложение за теб и Сузан. Защо не намерите някой да ви замества тук и да доведете децата довечера? Ние ще ги гледаме. Вие двамата излезте. Как ти звучи?

— Става — каза Макгуайър. — Макар че не е Мексико.

— Да, но кое е? — Харди удари приятелски Макгуайър по ръката. — Помисли по този въпрос.

* * *

Изправена пред Големия съдебен състав след работния обяд с Кларънс Джакман и Ейб Глицки, Марлин Аш беше в стихията си. Двайсетте граждани, събрани пред нея в заседателната зала на полицейското управление на петия етаж на Съдебната палата, един етаж над кабинета на Глицки и два над кабинета на Джакман, силно желаеха да възтържествува справедливостта. Може и да изглеждаха доста пъстра група от индивиди — днес тук бяха представени със сигурност двата пола и повечето от етническите общности на града — но Марлин знаеше, че тези хора, седнали сега пред нея, и другите като тях в съдебните състави, и не само в Големите съдебни състави из цялата страна бяха гръбнакът на правосъдната система, в която тя работеше. Без тях, без „средния добър гражданин“ правосъдието би било само празно понятие, социалната тъкан щеше да се разпадне. Така че тя играеше честно с тях и уважаваше тяхната интелигентност и опит.

— Дами и господа, членове на Големия съдебен състав — започна тя. — Във вторник, десети април, Тимъти Маркъм започва своя обичаен, винаги един и същ сутрешен крос. Когато стига до Двайсет и шесто авеню тук, в града, е блъснат от зелена американска кола, стар модел. Шофьорът е избягал от произшествието с автомобила си. Но катастрофата не е онова, което е убило господин Маркъм. Напротив, след като е бил донякъде стабилизиран в спешното отделение на болницата „Портола“ и е лежал безпомощен в болничното си легло, той е бил инжектиран от някого — или от някои, засега неизвестни, със свръхдоза калий. Калият е често използвано средство. Той редовно е в наличност в спешните отделения и в интензивните звена. Но калият може да убие, ако се приложи в големи дози. Именно такава доза е била дадена на господин Маркъм. Същата вечер съпругата му Карла и трите им деца умират, простреляни в дома си. Днес сме се събрали тук, за да се запознаем с данните за определяне на идентичността на убиеца — или убийците — в тази поредица брутални деяния.

Всички погледи бяха вперени в нея. Повечето от членовете бяха извадили бележници на масичките пред себе си, готови да си водят записки.

— Съдебният лекар се произнесе, че е възможно смъртта на Карла Маркъм от огнестрелна рана да е самоубийство. Но по този въпрос все още има известна несигурност. Лейтенант Глицки, началникът на отдел „Убийства“, ще свидетелства пред вас след малко. Той ще проведе едно успоредно разследване в този аспект на случая и може да стигне до заключението, че наистина госпожа Маркъм е убила семейството си и себе си, или пък може да арестува някой заподозрян, преди да сте събрали достатъчно данни, за да повдигнете обвинение.

Тя спря и срещна няколко погледа сред своите заседатели.

— Както се казва, ще минем по този мост, когато стигнем до него. Междувременно градската управа е получила сметка в размер тринайсет милиона долара за услуги…

* * *

Харди не бе съвсем сигурен какво всъщност го бе довело в „Портола“. Струваше му се, че има някакво неясно намерение да разговаря с някого от администрацията. Но никой не бе пожелал да говори с него. Нямаше уговорена среща — това започваше да става постоянна тема на деня. Всички бяха заети, всички специалисти и служители от здравеопазването се справяха с последиците от ужасите на седмицата в самата болница. Да не говорим за вълненията под шапката на корпорацията. Те нямаха време за импровизирани срещи.

Целият този ден би трябвало да го научи да сдържа момчешкия си ентусиазъм, упрекна се той, докато обувките му жвакаха по коридора, през фоайето и навън. Тъкмо се подготвяше за порива на вятъра, когато забеляза надписи, насочващи хората към различни посоки, една от които бе „Кафе“. Като си даде сметка, че ако не попита никой няма да го спре, той се обърна и тръгна по стрелките. Беше доста късно следобед и заведението, макар и не пусто, не бе и препълнено. Харди взе едно кексче и чаша кафе, плати на касата и застана в очакване да го посети музата. На маса до прозореца сама жена в сестринска униформа седеше и четеше книга. И той се отправи към нея.

Вече по-отблизо я прецени — някъде между трийсет и трийсет и пет години. Симпатична, носеше светлокафявата си коса подстригана късо, средна на ръст.

— Извинете! — заговори я той.

Тя задържа погледа си върху книгата и вдигна пръст. Едва след като дочете абзаца го погледна.

— Да? Какво обичате?

Добронамерени думи. Но Харди не знаеше дали изобщо очаква да открие нещо тук, разговаряйки с нея. Но и никога нямаше да научи, ако не започнеше.

— Казвам се Дизмъс Харди. Аз съм адвокатът на доктор Кенсинг. Имате ли нещо против да седна при вас за минутка?

Израз на недоверие се появи и бързо изчезна от лицето й. Тя вдигна рамене, отпусна ги и каза:

— Разбира се не, но защо? Застрашава ли ме нещо?

Харди издърпа един стол и седна срещу нея.

— Мисля, че не. Чувствате ли се застрашена?

Това я обърка.

— Не! Но понеже казахте, че сте адвокат… Нали обикновено адвокатите идват при хората, когато нещо ги заплашва?

— Сега като го казахте, си мисля, че наистина е така. Този случай не е такъв обаче.

Подаде й визитната си картичка и докато тя я разглеждаше, попита я как се казва.

— Ребека — отвърна тя. — Ребека Симс. И дъщеря ми се казва така. Викаме й Бек.

После кимна, малко поуспокоена, и се загледа отново във визитката.

— Дизмъс? Така ли?

Той кимна.

— Добрият крадец от Голгота. А също и светецът, покровител на убийците. Често се чудя какво ли са имали предвид родителите ми.

— Значи доктор Кенсинг е застрашен? — попита тя.

Харди изчака. Той духна кафето си и го постави недокоснато пред себе си.

— Краткият отговор е „да“.

— Заради Тим Маркъм? Защото са го обявили за убийство?

Харди си помисли, че е случил на маса.

— Именно.

Тя поклати глава възмутено.

— Но това е просто смешно. Убийство. Моля ви се.

— Какво имате предвид под „смешно“?

— Е, не казвам, че непременно е било случайност. Може някой и нарочно да му е дал погрешната доза. Ние постоянно използваме калий в спешното.

— Вие сте сестра в спешното отделение?

— Понякога — отговори тя. — Доста се въртим. Много пъти ми се е падало да съм там.

— Значи калият наистина е съвсем достъпен?

— Разбира се, за всяко медицинско лице. Там е, зад работното място на сестрите.

От гледна точка на Харди това беше добра новина. Дори и само защото даваше на повече хора, освен на неговия клиент, достъп до медикамента.

— Значи според вас прекомерна доза калий не е непременно дадена умишлено? Или злонамерено?

— Не. Обикновено не става така.

— Често ли се случват грешки?

— Понякога. — Тя не изглеждаше много разтревожена от това. — Спомням си, че имаше подобен случай една съботна нощ, някъде в края на миналото лято. Бяха станали някакви престрелки в Западното предградие и май една-две катастрофи. Във всеки случай в спешното отделение беше лудница, както можете да си представите. Лекарят крещи нареждания наляво-надясно, един от простреляните кърви, сърцето му спира и трябваше да получи течности с калий. Така че получи една доза и преди лекарят да се върне при него, някой му даде втора, без да знае за първата.

— И какво стана? Той умря ли?

— Не. Лекарят разбра веднага какво се е случило, така че му направи дефибрилация, после му би инсулин и гликоза и той се съвзе.

— Тогава защо според вас не са приложили същото при господин Маркъм?

— Не зная. Не бях там. Би трябвало най-напред да се разпознае проблемът, нали? В случая, за който ви разказвам, с простреляния, лекарят беше там и поръча калий. Може би доктор Кенсинг не е знаел. Или не е съобразил достатъчно бързо. Той какво казва?

Харди бе малко разочарован.

— Бил е зает. Докато не го съобщиха в новините, е смятал, че Маркъм просто е умрял от травмите, получени при катастрофата.

— Ами това се случва. Хората просто си умират.

Кратко кимване. Той знаеше. Наближаваше рожденият ден на отдавна покойния му син Майкъл. С усилие той се изтръгна от хватката на спомена.

— Една от причините да дойда днес тук бе желанието да усетя мястото, да получа обща представа за условията тук. Дочух, че някои лекари не са доволни от администрацията. Пациенти биват отпращани. А и цялата онази история с бебето Емилия…

Очите й се разшириха в израз на съгласие.

— Това също беше станало с доктор Кенсинг, нали? Той я беше приел. Знаех си, че имаше още нещо, още когато за пръв път го споменахте. Това беше.

Харди се направи на умен, като че ли през цялото време е знаел това за Кенсинг, макар че го чуваше за първи път.

— Той нямаше ли по този повод доста неприятности?

Неочаквано Ребека замислено обърна глава, пренасяйки погледа си отвъд раменете на Харди към ъглите на стаята зад него. По тялото му пробяга лека електрическа тръпка и той осъзна, че въпросите му някак си са пробудили в нея защитна реакция.

— Какво има? — попита той.

Тя въздъхна тежко, огледа отново стаята, хвърли поглед към часовника и към книгата си. Накрая се обърна отново към него.

— Човек никога не знае при такива неща. Искам да кажа, какво наистина се е случило. Но нямате представа какъв шум вдигнаха всички тези доклади, тези глупави… — Тя изпуфтя още един път, после се овладя. — Както и да е. Всички говореха само за това седмици наред, разбира се. Ние всички, персоналът — а дори и лекарите, защото знаете, не много често се случва да сме на едно мнение по някакъв въпрос — всички смятахме, че е постъпил абсолютно правилно. Така де, ставаше дума за бебе. Какво се е очаквало от него? Да им позволи да ги отнесат в Окръжната без майката?

— А, доколкото разбирам, администрацията не е одобрила това.

Тя се изсмя рязко, после се наведе през масата и отговори шепнешком:

— Чух, че тогава всъщност са го уволнили, при което той отишъл при вестниците.

— Извинявайте. — Списъкът на нещата, които Харди не знаеше за клиента си, продължаваше да расте и да го удивлява. Той и клиентът му трябваше да си поговорят. Наистина. Но сега той не можеше да се занимава с това. — Казвате, че доктор Кенсинг е изнесъл тази история? На вестниците?

Тя кимна.

— Никога не си го призна, но всички знаят, че е той. Мисля, че сега е само въпрос на време, преди наистина да го уволнят, дори ако се наложи да измислят за това някаква причина. Не че е само той.

— Какво имате предвид?

Отново се увери, че никой не може да я чуе.

— Имам предвид, че повечето хора тук се боят да не си загубят работата. Като направят нещо или пък като не го направят, и така, и иначе. Наистина е много лошо. — Тя се намръщи. — Значи ще обвинят доктор Кенсинг за това убийство? Би било ужасно.

— Не знам — отговори Харди. — Може и да го направят.

— Защото господин Маркъм имаше намерение да го уволни?

— Това би могло да бъде мотив, да.

Още един, помисли си Харди. Но на глас запита:

— Сигурна ли сте, че господин Маркъм е този, който е искал да го уволни?

— Естествено — отвърна тя. — Той командваше тук целия парад. Кой друг?