Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дизмъс Харди (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Oath, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Джон Лескроарт

Заглавие: Клетвата

Преводач: Нели Каракашева; Димитър Бърдарски

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Огняна Иванова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-93-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11105

История

  1. — Добавяне

15

Когато в дванайсет без петнайсет Харди влезе каталясал през външната врата на своята тъмна и тиха къща, той се запита дали му е останала сила да се качи по стълбите до спалнята. Може би трябваше просто да се просне на кушетката тук, във всекидневната.

Въглените в камината още просветваха. Той остави чантата си, натисна със замах ключа на стената за приглушеното таванско осветление, после се измъкна от шлифера и от сакото и прекоси стаята. На лавицата над камината новата (след пожара) колекция на Франи от стъклени слонове се простираше покрай няколко кактуса в саксийки. Беше придобил навика да ги пренарежда почти всеки ден — нещо като шахматна игра без правила или дъска, която му служеше като някаква форма на контакт между него и съпругата му. Безсловесен и някак си позитивен — а и най-малкото подобно нещо беше от полза. С грижите около децата, нейното училище и неговата работа понякога си мислеше, че трябва едва ли не да си уговарят срещи, за да си кажат „здрасти“. Ако не бяха официалните им вечери за срещи, напълно щяха да се изгубят от поглед един друг. Така че той направи няколко хода със слоновете.

Въглените се сринаха, хвърляйки малък водопад от искри. Харди постави ръка на лавицата и подпря главата си на нея. След малко се озова на кушетката с лакти на коленете, вторачен невиждащо в последните проблясъци на въглените.

— Стори ми се, че чух вратата.

Франи бе увита в белия турски хавлиен халат, който бяха купили в Напа при последния си уикенд, когато бяха успели да се измъкнат извън града, преди почти година. Тя прекоси стаята, седна на мястото, което той й направи, притисна се до него и потърка с ръка гърба му.

— Защо не спиш? — попита той.

— Моузес и Сузан си тръгнаха само преди няколко минути — каза тя. — Бях будна.

— Моузес и Сузан? Какво правеха тук?

— А също и Колийн и Холи. Очевидно си им казал, че ще им гледаме децата тази вечер, за да могат да излязат. — Това беше наполовина въпрос. — Разбира се, това е много хубаво за тях, но следващия път може би ще ме уведомиш. Особено ако самият ти не смяташ да си тук.

Главата му клюмна, той я поклати уморено.

— Как можах? Аз съм идиот. Извинявай.

— „Извинявай“ звучи добре. — Ръката й продължаваше да се движи по гърба му. Не бе ядосана, макар че вероятно би предпочела той да не забравя уговорките си, когато включваха и нея. — Е, няма нищо — продължи тя. — Мина добре. За щастие си бях вкъщи, това е всичко. А, Ейб се обади, между другото. И някаква жена на име Ребека. Каза, че може би е важно.

По-рано през деня може би щеше да почувства някаква искрица интерес. В момента това му се стори само още повече работа.

— Това е сестрата в „Портола“, с която разговарях днес. По новия случай. — Все още бе бесен, че Глицки беше разпитал зад гърба му неговия клиент. Опита се да не допусне този гняв в гласа си. — Какво искаше Ейб?

— Каза, че ти знаеш.

Харди се замисли за секунда.

— Излъгал е. — Имаше ли желание да се впуска в дълго обяснение? Но усещаше ръката й така добре върху себе си. Бяха заедно. Леко се притисна към нея. — Взел е показания от мой клиент, след като му казах да не го прави. С целия си екип и пълно бойно снаряжение. Може би е разбрал, че моят човек не е виновен и е искал да се извини. Но се съмнявам.

— Сигурно мисли, че клиентът ти е извършил нещо.

Това винаги създаваше проблеми. Откакто Харди беше започнал да работи като адвокат на защитата, тя постоянно се притесняваше от факта, че съпругът й общува не само с хора, обвинени в престъпление, но често и с такива, които наистина ги бяха извършили. Когато обвинението беше за нещо като някакъв вид кражба или измама, не беше чак толкова зле. Но когато ставаше дума за убийство, Франи се тревожеше поради нелишеното от основание предположение, че човек, който е убил веднъж, може да се ядоса на някой друг, да кажем на адвоката си, и да го направи пак.

— Все пак извършил ли го е твоят клиент?

— Той казва, че не — отвърна Харди простичко. — Но кой не би отрекъл?

— И ти му вярваш?

— Винаги. — Той я погледна в лицето. — Моят проблем е Ейб. Нямам представа какво върши.

— Може би затова ти се обажда? Да ти обясни.

— Сигурно. — Не е така, допълни мислено Харди и хвърли поглед на часовника си. — Изкушавам се да му се обадя ей сега и да събудя този нещастник. — Въздъхна уморено. — Какво беше другото обаждане? Ребека? Сестрата? Каза, че може да е важно?

Виждаше, че на Франи никак не й се иска да обяснява отново — вече си бе изпълнила дълга, като му го бе съобщила. Очевидно се надяваше той да забрави. Но не. Харди не забравяше неща, свързани с работата, забравяше само уговорки с роднини за гледане на деца. Франи на свой ред въздъхна.

— Каза: колкото и да е късно.

— Значи може и сега, а?

— Мислех, че може да си легнеш все пак по някое време.

— Ще се опитам да бъда кратък.

Харди почувства как нещо си отива от нея.

— Оставила съм номера й до телефона — каза тя, като се изправяше. — Ял ли си изобщо нещо?

Той поклати глава.

— Моят клиент най-после почна да си дава сметка, че е загазил. Но максималното, което можах да направя, бе да го накарам да ми се обади по телефона. Поначало се канеше да прекара тази вечер с децата си. Мислел, че разговорът с Глицки ще отнеме не повече от половин час. Попитах го кога според него може да отдели няколко минути, може би да поговорим за някои неща, за да не трябва да ги научавам от трети страни. Казва ми, че не знаел кога, този уикенд трябвало да се грижи за децата си. Работи по един милион часа на ден. Но сега го бях хванал на телефона. Не исках да отлагам за друг път. Казах му да се обади на бившата си жена, да промени плановете си, да й каже, че тази вечер няма да се видят. Трябваше да говорим.

Франи просто го наблюдаваше отгоре. Беше кръстосала ръце на гърдите си, позата й изразяваше всичко — разочарование, неодобрение. Тъга.

— Има останали спагети в хладилника — каза тя.

* * *

— Не знам дали изобщо е важно — започна Ребека Симс.

— Не се притеснявайте — отговори Харди. — Щом е нещо, което не ви оставя да заспите, вероятно си заслужава да се говори за него. — Седеше на масата за хранене, пред него бе жълтият му адвокатски бележник, слушалката на безжичния телефон бе до ухото му. Беше си налял чаша портокалов сок и изпи половината на една глътка. — Спомнихте си нещо за доктор Кенсинг?

— Не, не точно това. Всъщност, изобщо не е това.

Харди изчака.

— Чудех се как да ви го кажа, тъй като всъщност нищо конкретно не знам със сигурност. Просто се върнах на етажа, след като говорихме и може би цялото това обсъждане с вас… разбирате ли… цялата обстановка тук…

— Разбира се. Спомням си.

Линията пожужа празна още няколко секунди. После Ребека заговори отривисто:

— Работата е там, че всички тук, в болницата, знаят, че нещо наистина не е наред. Имам предвид, сестрите. Може би и някои от лекарите също. Но никой не говори за това. По-скоро едно усещане, като някакъв призрак, който витае над това място, или нещо такова.

Харди затвори натежалите си клепачи. Гласът й звучеше така, сякаш влагаше буквалния смисъл в думите си. „Страхотно!“, помисли си той. Макар на дневна светлина да му се бе сторила интелигентен човек, жената, която бе избрал случайно в болничното кафе, всъщност беше една откачалка и сега имаше домашния му телефон. Франи беше права — не би следвало да го слага на служебната си визитка.

— Е — Харди бе готов да сложи край на разговора, — не знам дали едно усещане…

— Не, не — прекъсна го тя. — Не е това. Работата е там, че… Искам да кажа, тук умират хора.

Харди бе вдигнал чашата със сока и сега я остави на масата. Умората му внезапно изчезна.

— Какво говорите? Какви хора?

— Пациенти. Хора, които не би трябвало да умрат.

— Какви пациенти?

— Предимно възрастни според мен. Най-вече в интензивното.

— Но не сте сигурна.

— Не, не сто процента. — Той можеше да долови отчаянието в гласа й. — Нали това ви казах в началото. Не съм сигурна.

— Спокойно — отвърна той, надявайки се да задържи мислите й в тази посока. — Няма нищо. За мен е интересно.

— Никой тук не е наистина сигурен или не казва, че…

— Ясно. Но мен повече ме интересува обстановката там като цяло. Не е нужно нещо конкретно — ниския ентусиазъм и така нататък.

— Да, всичко това също го има, парите не стигат, човек не е сигурен за работата си и така нататък. Истината обаче е, че когато говорихме, не можех точно да напипам къде е проблемът и едва тази вечер, като се прибрах вкъщи, ми просветна.

— Какво по-точно?

Сякаш го дърпаше от зъбите й, но хватката изглежда отслабваше.

Тя спря за миг.

— Изглежда глупаво дори да се каже.

— Поне опитайте. Аз няма да си помисля, че е глупаво, каквото и да е то. Обещавам.

По-дълга пауза.

— Амиии… — започна тя. — Ако хората постоянно умират, без да има причина за това…

Харди й помогна да завърши.

— Може би някой ги убива.

— Да — облекчението в гласа й беше осезаемо, — точно до това се опитвах да стигна. Точно това е.

— Имате ли някаква представа кой би могъл да бъде?

— Не. Всъщност, може би, не знам. Както ви казах, даже не съм сигурна дали е вярно. Първият, за който чух, беше преди около година. Един мъж беше получил удар. Но ситуацията беше… такава, разбирате ли, семейството се надяваше, че той ще се възстанови, прогнозата беше добра, в случай че излезе от комата, така че не искаха да изключат системата. И чакаха. Всички мислеха, че ще трае дълго, но само след два дни той внезапно умря.

— Разбирам — каза Харди. — Но не се ли случва това?

— Понякога. Случва се.

— Това не означава непременно, че някой го е убил.

— Не, разбира се, че не. Ако беше само този един случай, досега всички вероятно щяха да са забравили за него. Но той беше може би третият пациент, починал за около три месеца. Така че една от сестрите в интензивното го спомена в сестринската стая. Има един такъв странен тип, който работи там, всъщност като сестра. Казва се Раджан Бутан. Бил е дежурен във всички тези случаи.

— И някой смята, че може би убива пациентите?

— Не, всъщност не. Даже не знам защо казах това. Във всеки случай никой тогава не си го помисли, но после… нещата продължиха.

— Нещата продължиха — повтори Харди. — Колко често?

— Не зная. Наистина. Но доста често.

Чуваше я как издишва тежко, беше й олекнало.

Но Харди продължи веднага с въпросите.

— Знаете ли дали някой се е обръщал към полицията за това? За този Раджан.

— Не. Не знам. Ако някой го бе направил, нали щяхме да чуем?

— Може да се предположи.

— А и… — Тя пресече мисълта си.

А Харди веднага се хвана за нея.

— Какво?

— Нищо. — Пауза. — Наистина нищо.

— Ребека, моля ви. Искахте да кажете нещо.

Решението малко се забави.

— Ами… да кажем така — че би станало много трудно да се работи, ако някой се обърне към полицията или вестниците, или нещо такова. Защото, нали, вижте доктор Кенсинг и бебето Емилия. Представете си, ако се разчуеше, че в „Портола“ убиват пациентите си! Тук действа една нагласа на общността за… — Тя потърси думата. — … самозащита, бих казала.

— Повечето общности са такива — каза той. — Но не знам дали мога да го повярвам. Искате да кажете, че администрацията няма да е заинтересована да разбере дали някой от нейния персонал убива пациенти?

— О, те ще искат да разберат, със сигурност. Просто няма да искат никой друг да знае. Както с лошите доктори.

— Какво значи „както с лошите доктори“?

Тя леко се засмя.

— Ами, нали общо взето такива няма.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че всички лекари от персонала са велики, докато не ги преместят, да кажем, в щата Илинойс. Получават чудесни препоръки, може би дори повишение на заплатата. Поемат им се транспортните разходи.

— И защо?

— Защото няма лоши лекари.

— А и никой не сигнализира.

Това бе отрезвяващо заявление и Ребека Симс реагира. Гласът й стана кух, почти недоловим.

— Аз не сигнализирам сега, господин Харди. Имам три деца и съпруг и всички те имат нужда да си запазя работата. Просто си помислих, че може да ви е от полза да разберете „обстановката като цяло“, както вие се изразихте. Знаем, че господин Маркъм е бил убит, нали? Може би това променя нещо.

— Може би някой ще се обади в полицията?

— Не вярвам, че това ще се случи. Какво биха могли да кажат?

— Ще кажат това, което вие току-що казахте на мен.

— Но всичко е толкова мъгляво. Няма никакви… Няма никакво истинско доказателство…

— Има трупове — опроверга я Харди с най-спокойния си глас. — Биха могли да аутопсират телата. Не е ли имало всъщност аутопсия? Поне при един или двама от тях?

— Не зная. Мисля, че семействата обикновено… — Тя се отклони, повтори, че просто не знае. — Във всеки случай вие не сте замесен. Искам да кажа, тук, в болницата. Може би можете да направите нещо.

Харди разбра, че това е най-доброто, до което ще се стигне, поне тази вечер.

— Може би мога. Поне ще опитам — съгласи се той и благодари на Ребека за обаждането. — Бяхте права. Беше важно. Мисля, че нямате каквато и да е причина да се страхувате. Ще ви държа настрани от всичко, което правя. Беше смело от ваша страна да ми се обадите.

Той долови признателността в гласа й.

— Благодаря ви — каза тя. — Вие сте добър човек. Извинявайте, че беше толкова късно.

Когато затвори телефона, Харди остана неподвижен до масата доста време. Не беше успял да направи разговора много кратък и без съмнение Франи вече беше заспала. А дори и да не беше, настроението щеше да си е отишло, вече си беше отишло, когато тя се качи горе. Ребека Симс го беше нарекла „добър човек“, но в този момент той съвсем не се чувстваше добър.

Накрая довърши сока си, изправи се и отнесе чашата в кухнята, където я изплакна в мивката. Подсушаваше я, когато чу някакъв познат шум зад себе си. Обърна се и видя на вратата сина си, опрял единия си крак върху другия, да го гледа изпод вежди.

— Ей, приятел! — рече Харди тихо. — Какво правим?

Винсънт още не бе напълно тийнейджър, но по-голямата част от малкото момче в него напоследък се беше изпарила. Сега косата му бе подстригана късо и ушите му стърчаха, докато тялото, което преди клонеше към закръглена мекота, сега бе източено, почти слабовато.

— Не можах да заспя.

Харди се доближи и наведе над него.

— Не си спал цялата нощ досега?

Момчето седна на коляното му и го прегърна през врата.

— Не. Сънувам лоши сънища.

— Какви сънища?

— Такива, в които ти непрекъснато изчезваш. Ние всички сме в една гора и ти отиваш само за минутка да свършиш нещо, и после чакаме, чакаме, докато мама не каже, че отива да те потърси, но ние я молим да не ходи, защото и тя няма да се върне, обаче после отива и двамата с Беки оставаме, и започваме да я викаме, и тогава се събуждам.

На Харди не му бе нужно да използва много въображение, за да разкрие основанието на този сценарий, макар че Винсънт положително не го използваше, за да събуди чувството му за вина. Надяваше се, че все още не е стигнал дотам. Ако беше сестра му, Харди нямаше да е толкова сигурен. Притегли го към себе си, което по това време на нощта синът му все още приемаше.

— Добре, ето ме тук — успокои го той. — А щом си се събудил, това означава, че си спял, нали? А това означава, че в края на краищата можеш да заспиш, нали? Пледоарията на адвоката, който доказва тезата си.

— Май че да — каза Винсънт.

— Хайде, ще те сложа отново в леглото.

Но леглото на Винсънт в стаята зад кухнята изобщо не беше оправено. Винсънт посочи задната част на къщата, към стария кабинет на Харди.

— Аз съм в стаята на Бек. Мама каза, че може.

Стигнаха до свързващата врата и Харди забеляза купчината одеяла до леглото на дъщеря си.

— Какво правиш там?

Харди си помисли, че няма нищо чудно, че синът му не може да спи добре на твърдия дъсчен под.

— Нали я знаеш Бек? Страхува се — прошепна Винсънт.

Харди знаеше. Подклаждани от различните „подготвителни програми“ в нейното училище, дълбоките и произволни страхове на Ребека — от смъртта, от детските самоубийства, от отвличане от непознати, СПИН, наркотици и много други — преди около година бяха достигнали до размерите на криза.

— Мислех, че сме се справили с повечето неща. От какво още се страхува?

— Просто от тъмното, най-вече. И понякога — да е сама.

Изтълкувал тежката въздишка на баща си, Винсънт побърза да я защити, добавяйки:

— Не е всяка вечер. Много по-добре е, отколкото беше.

— Хубаво. Така си и мислех. Нямаш ли някакъв дюшек или нещо друго да си подложиш под одеялата?

— Не. Спя добре направо на пода.

— Виждам — каза Харди. — Само дето имаш лоши сънища и се събуждаш в дванайсет и половина. — Но тонът на Харди бе съзаклятнически, не критичен. Двамата мъже в къщата си имаха свое общуване, трябваше да се подкрепят. — Хайде да ти намерим нещо, все пак, какво ще кажеш?

И двамата награбиха възглавници от столовете в стаята на Винсънт и ги сложиха на пода. Като го настани, Харди го зави с одеялото.

— Навярно сега би могъл да си легнеш в твоето легло и Бек няма да забележи.

Но синът му поклати глава, доволен, че е важен.

— Няма нищо. Понякога тя има нужда да съм тук. Момичетата са така, нали знаеш, татко.

Харди потърка с ръка късо подстриганата коса на сина си. Винсънт нямаше желание да забива ножа в сърцето му — той просто отработваше своите удари на малък мъж, които един ден, дай боже, щеше да използва по-добре от баща си.

— Знам — потвърди Харди. Ръката му поглади четинестата глава отново. — Даваме ли си все още целувки за лека нощ? — Този вечерен ритуал бе приключил само преди два месеца, веднага след Коледа, но от време на време, когато Винсънт се размекваше или наоколо нямаше други хора от семейството, той забравяше, че вече е твърде голям, за да целува татко си. Тази вечер Харди извади късмет и понеже знаеше, че това може да е един от наистина последните случаи, той задържа прегръдката една милисекунда повече. — Добре, поспи сега, Вин.

— Ще проспя. Благодаря, татко.

— Няма за какво.

— Може ли да ти разкажа една смешка?

Полуизправил се, Харди събра последната си капка търпение.

— Само една — съгласи се той.

— Какво получаваш, когато превърнеш слон в котка?

— Не знам.

— Не, опитай.

— Добре, опитвам. Гледай. Очите ми са затворени. — Той преброи наум до три. — Добре, предавам се. Какво?

— Наистина ли не се сещаш? Слон в котка? Помисли!

— Вин… — Той се изправи.

— Котка — каза Винсънт. — Като превърнеш слона в котка, получаваш котка. Загря ли?

— Добра гатанка — каза Харди. — Трябва да я зададеш на чичо Ейб. На него ще му хареса.

* * *

По причини, които му се изплъзваха, той обходи къщата от край до край няколко пъти и отново подреди слоновете. После поседя малко във всекидневната, докато не реши, че Винсънт вече е заспал. Върна се отново в стаята на Бек, наведе се над възглавниците, после над леглото, за да погледа в мрака очертанията на лицата на децата си, спокойни и умиротворени в съня.

Най-накрая стигна до голямата спалня. Там отново провери будилника, за да открие, че той е все така — отново! — нагласен за четири и половина. Налагаше се да издаде домашна заповед, с която да забрани достъпа до будилника за всеки друг, освен него и Франи. Премести го с два часа напред. Вече в леглото, докато жена му дишаше равномерно до него, се позамисли за малко за цялото това подсъзнателно общуване, което протичаше в дома, сред семейството му. Той и Франи със слоновете, премълчаваните сега, но все още очевидно смущаващи Бек страхове, последната шега на Винсънт, очевиден опит да задържи баща си в стаята още няколко секунди, макар че никога не би го помолил направо. Динамиката като че ли внезапно се бе преместила и Харди поне се чувстваше в някакъв дрейф, носеше се сред останалите от семейството, свързан с някакво гравитационно привличане, но без нищо наистина солидно, което да ги придържа заедно.

Сега лежеше буден, като ехо от своя син, и не можеше да заспи въпреки изтощението си. Паметта му бе извлякла едно противоречие, което сега се зъбеше насреща му. По-рано през деня Ребека Симс беше отхвърлила с насмешка предположението, че някой е убил Тим Маркъм в болницата. Това е нелепо, трябва да е било случайност, беше казала тя.

Или пък той просто е умрял, което, както му беше напомнила, „се случва с хората“. Но до вечерта подобни смъртни случаи — необяснени и възможни убийства — бяха станали обичайни, постоянна характеристика на изминалите година и нещо в „Портола“. Искаше му се да й се обади и да изясни позицията й — може би бе разчупил тази бариера в отношенията в болницата, където критиката не се търпеше, беше я заставил да допусне немислимото в случая с Маркъм, а това бе събудило други духове.

Но фактите за смъртните случаи сами по себе си — ако това бяха факти, ако можеха да бъдат доказани — бяха разтърсващи със своите последствия, и не само за клиента му, макар че Кенсинг щеше да бъде в центъра на всичко, което щеше да се случи. За Харди това щеше да означава повече часове, по-голяма отдаденост, нарастваща заетост; по-малко време с жена му, по-малко връзка с децата, по-малко участие във всекидневния ритъм на дома му.

Това също означаваше, че наистина си слагаше главата в торбата. Ако някой, независимо дали беше този Раджан Бутан или някой друг в „Портола“, наистина бе убивал многократно, и ако Харди решеше да се намеси в разкриването на тези престъпления, той щеше да се окаже в полезрението на този човек.

Обърна се отново настрани и може би почти се унесе в някакъв полусън, плуваше в бурни води и няколко от акулите на Пико го наобиколиха и щракаха с челюсти все по-близо до него. В този миг нещо — някакво движение в къщата, някакъв случаен шум отвън — пръсна адреналина в тялото му и той отметна завивките и рязко се изправи в леглото. Дъхът му се връщаше на учестени тласъци. Това събуди Франи.

— Дизмъс, добре ли си? Колко е часът?

— Добре съм. Добре съм.

Но всъщност не беше добре. Онзи всеобщо непризнат и все пак всепроникващ страх, който Ребека Симс беше описала в „Портола“, като че ли преследваше и него. Дори познатата тъмнина на собствената му спалня изглеждаше някак зловеща, като че ли нещо ужасно дебнеше скрито в ъглите й.

Опита се да отхвърли със смях породените от въображението му представи, като си каза, че те не са нищо друго, освен ирационални страхове, последица от кошмар. Но те продължаваха да го държат в хватката си. Накрая, чувствайки се глупак, той светна нощната лампа за малко.

Нищо, разбира се. Нищо.

И все пак мина доста време, докато дишането му се успокои. Най-накрая легна отново и се покри със завивките. След минута се обърна и се притисна към гърба на жена си.

Преди мозъкът му да успее да заработи отново, сънят милостиво го покори.