Джон Лескроарт
Клетвата (28)

27

Джакман разпрати до всички съобщение, че ги иска в кабинета си преди осем часа на другата сутрин. А когато областният прокурор искаше нещо, той го получаваше. До отворената врата в мъртво мълчание стояха Брако и Фиск. Уес Фарел и Харди седяха от двете страни на дивана и пиеха кафе, докато Глицки бе в приемната със съпругата си. Джакман пристигна две минути след уречения час, придружен от Марлин Аш и Джон Страут. След като поздрави сърдечно всички, областният прокурор мина зад бюрото си, седна и даде знак на Трея. Тя въведе Глицки в кабинета и затвори вратата след него.

Джакман не си губи времето с предисловия.

— Диз — започна той, — разбирам, че имаш още десет имена в онзи твой вълшебен списък. Ще го дадеш на Ейб, предполагам.

— Да, сър. Вече е направено. С копие и за доктор Страут. Говорих и с още един потенциален свидетел снощи — една сестра от „Портола“, тя ще разпита хората, с които работи. Доктор Кенсинг е започнал своя списък само преди шест месеца. Моята свидетелка, сестрата, може да има и повече имена.

— И това, без да се брои очакваното нашествие — вметна Марлин Аш. — Имам усещането, че всеки смъртен случай в „Портола“ ще започне да изглежда подозрителен на някого.

Джакман кимна в съгласие, но той беше помислил и за това.

— Ето защо ще помоля доктор Страут да възложи на някой от помощниците си преглед на очаквания поток от молби за ексхумация и аутопсия. Така поне ще бъдем сигурни, че ще има лекарско мнение за нещо нередно при някоя преждевременна смърт, преди да се захванем с нея.

— Желая ви късмет — обади се Фарел. — Искате да кажете, че някои от тези специалисти ще преразгледат заключенията, които тяхната собствена болница е приела. Няма да получите кой знае какво сътрудничество от лекарите, които работят там. А от страна на администрацията ще бъде още по-зле.

— Ще им се наложи, ако им наредим.

— Така е — съгласи се Фарел, — но не можем да накараме докторите и сестрите да изкажат подозрения, ако не желаят. Или ако ги нямат.

Джакман не изглеждаше притеснен от това.

— Не ме разбирайте погрешно. Аз не желая да се появят куп такива искания.

— Но вероятно ще се получат, поне от семействата, ако не от някой друг.

Аш се огледа из стаята.

— По-хубаво да сме готови.

— Добре. — Джакман изглеждаше готов да продължи. — Джон, би ли ни запознал накратко с твоите резултати от вчера, макар да мисля, че в основни линии всички сме наясно?

Съдебният лекар им поднесе своето изложение.

— Госпожа Лоринг е била убита от прекомерна доза павулон и суксинилхолинов хлорид. Това са два мускулни релаксанта, които — особено при човек, който е вече коматозен — могат да наподобят естествена смърт.

— Никакво „могат“ — прекъсна Фарел. — Никой не се беше усъмнил и за миг, докато Диз не ми даде името и не ми каза, че си заслужава да проверя. Аз дори смятах да съдя болницата за недобросъвестност и нямах никакво подозрение, че е била убита.

Страут продължи обяснението си:

— Тези лекарства са много силни и винаги се прилагат чрез система. Освен това, тъй като госпожа Лоринг е била прикована на леглото в интензивното, няма никаква реална възможност да е глътнала хапчета сама, в опит да сложи край на живота си. Тя не би могла да има достъп до тях.

В заключение Страут определяше това отнемане на живот като „смърт, причинена от друг човек“. С една дума — в някаква степен убийство.

— Но калий нямаше? — Глицки искаше да бъде сигурен.

— Никакъв. Не.

В стаята се възцари мълчание, което Джакман наруши.

— Струва ми се, че важната точка тук е не толкова типът медикаменти, които може да са били използвани при тези два смъртни случая. И не бих искал да правя някакви предположения за възможни бъдещи находки, на които можем да се натъкнем. Но независимо от различието в лекарствата, общата черта на тези две убийства е в това, че някой изглежда е знаел или е вярвал, че в „Портола“ се подхожда формално към аутопсиите, когато изобщо се правят, особено в по-очевидните случаи.

— Направих известни проучвания — обади се Страут. — Изглежда, че ограниченията, които са им били налагани, са ги притиснали доста в тази област. Болничните аутопсии по правило така или иначе не са много задълбочени. Тези хора там са си вършили работата отгоре-отгоре. Вече дори нямат и щатен съдебен медицински експерт. Вместо това просто пускат основните сканирания в лабораторията си…

— Ако стигнат дори и дотам — вметна Фарел.

Страут кимна с глава.

— Съгласен съм, че понякога може и така да става.

— И какви са стандартните изследвания, Джон? — попита Харди.

— Различни — отвърна Страут. — В общи линии става въпрос за пари и за ниво на сложност. Първо, имаш изследване А, което е предназначено за алкохол и за някои от най-разпространените вещества — аспирин, кокаин и така нататък. Общо взето, ако се намери причина за смъртта или възможна причина на едно равнище — например намираш токсично ниво на кокаетилен, което е кокаин и алкохол, при изследване тип А — тогава преставаш да търсиш повече. Но ако искаш да продължиш работата, изследването Б е предназначено за набор от други вещества. Обаче всяко следващо ниво на изследване става все по-скъпо. Така че ако има причина за смъртта на първо равнище, повечето хора спират дотам.

— И смяташ, че точно така се е случило при госпожа Лоринг? — попита Джакман.

Страут кимна бодро.

— Това ми се струва най-вероятно. Никой не си е направил труда да погледне по-старателно. Ако бяха го направили, някой щеше да ги забележи.

— След като намери причина за смъртта, ти също ли спря, Джон? — попита Марлин. — Или продължи още?

— Да, госпожо. Можете да сте сигурна. Имаше някакъв хемоагент и малко морфин, заради болката. Получих документацията й, когато поисках тялото — тя е вземала сама морфин в болницата, но в никакъв случай не може да се говори за фатална доза от каквото и да е друго.

— Но щом си е прилагала сама лекарството — попита Фарел, — това означава, че се е контролирала доста добре. Нали така?

— Възможно е — съгласи се Страут. — Тя е чувствала, когато е започвало да я боли, и щом е ставало прекалено мъчително, е натискала копчето на дозатора, за да й се включи морфин.

— А той е предварително дозиран, нали не греша, Джон? — заинтересува се Аш. — Контролира се и времето на подаване?

— Точно така. Няма начин тя сама да си превиши дозата, ако това имате предвид.

— Значи не е била в нещо като кома? — Кой знае защо Харди си въобразяваше, че е било така. Фактът, че е била в съзнание някак си правеше смъртта й още по-тежка. — Искате да кажете, че е била будна? И някой просто е влязъл и я е убил?

— Това не мога да кажа, Диз. Може точно в този момент да е спяла. Но иначе за това дали по принцип е била в съзнание, бих казал определено „да“.

Всички изглежда бяха потънали в мислите си. Областният прокурор просто поклащаше глава непрекъснато. Накрая спря.

— Господин Фарел, искам да ви благодаря, че се отзовахте и дойдохте толкова рано. Надявам се скоро да имаме вести от вас. Благодаря ви за съдействието.

В първия момент Фарел не разбра, че Джакман му казва да си тръгне. Когато му прищрака, прие това много достойно, благодари на прокурора, че се е сетил да го покани, на Страут — за усилията му, както и на Харди.

Страут също заговори.

— Ако нямаш нужда от мен, Кларънс, имам усещането, че ме очаква напрегнат ден и най-добре да се захващам отсега.

След като двамата си тръгнаха, Джакман се изправи, заобиколи и застана пред бюрото си, после с подскок се намести върху него.

— Диз, ние споделяме информацията за Маркъм с теб и ти си човекът, чиято заслуга е да се привлече вниманието на всички нас към случая с госпожа Лоринг. Благодарни сме ти. Но продължаваме да очакваме твоят клиент да свидетелства обстойно пред големия съдебен състав. Особено в светлината на този списък, който той ни е предоставил и който е сам по себе си пълен с редица нови подозрения. — Той погледна към Аш и Глицки, към двамата инспектори на отсрещната стена. — Ако някой би желал господин Харди да излезе навън, сигурен съм, че той ще прояви разбиране.

Но никой не каза нито дума.

Джакман изчака още няколко секунди, после се обърна към Глицки.

— И така, Ейб, всички разбираме, че това поставя случая „Маркъм“ в съвсем различна светлина. Как смяташ да продължим?

* * *

Когато Харди влезе, Дейвид Фрийман вдигна поглед от несъмнено блестящото изложение, което пишеше на ръка в юридическия си бележник с жълта хартия.

— А, господин Харди! — каза зарадван той. — Влезте, влезте.

Половинка незапалена пура висеше в устата му. Най-горното копче на ризата му беше разкопчано, вратовръзката му бе така разхлабена, че едва се крепеше. Харди си помисли, че това може би е същата връзка, с която Фрийман бе вчера, същата риза. Щорите стояха все още наполовина спуснати, макар че работният ден вече отдавна беше започнал. Дали Фрийман не беше спал в кабинета си? Нямаше да е за първи път, но реши да не пита. В края на краищата по-добре да не знае.

— Искал си да ме видиш. Ако е за наема, не плащам повече и това е последната ми дума. Всъщност и без това плащам прекалено много.

Фрийман се покашля.

— Това с жената от „Портола“ е твое дело, нали?

— Може би.

— Това значи, че си или най-лишеният от късмет кучи син на планетата, или най-тъпият. Много съм любопитен да науча какво си смятал, когато си поискал от Страут да изкопае костите на тази нещастна женица.

— Откъде знаеш, че съм бил аз? А и, строго погледнато, не съм. Беше Уес Фарел, макар че, признавам, и аз изиграх някаква роля.

— Онези намеци вчера на обяд, които може би поради голямото си вълнение си забравил… Джон Страут спомена поименно както господин Фарел, така и госпожа Лоринг. А по една случайност ги забелязах отново във вестника тази сутрин. На първа страница, ако не греша.

— А пък сега се сещам и за автора на материала — Джеф Елиът. Трябва да му се обадя и да го накарам да ме черпи един обяд или нещо такова.

Фрийман се облегна назад, огледа го изпитателно.

— Не говориш сериозно.

Харди взе един тапициран стол и го придвижи така, че да се вижда с Фрийман, след това седна.

— Вземам го напълно сериозно. И при цялото ми полагащо се уважение към побелелите ти коси, това не е нито лош късмет, нито глупост. Проверих и съм сигурен, че моят клиент е отсъствал и е бил далеч, когато госпожа Лоринг е починала. Не е могъл да я убие.

— Да, може би не нея, но може би тя няма нищо общо с Маркъм.

— Формално погледнато, така е, но това не е приложимо в случая. Тя е напълно свързана с него.

— И как, моля? Доколкото разбирам, а даже и статията на господин Елиът го подчертава съвсем ясно, твоята госпожа Лоринг е умряла от различна свръхдоза, от напълно различно лекарство от лекарството на господин Маркъм. Това само по себе си посочва към различен извършител. Res ipsa loquitur, n’est-ce pas?^[1] Възможно ли е да не осъзнаваш това?

Харди започваше да се дразни от насоката, която пое Фрийман, но не можеше да не се възхити от човек, който се изразява на английски, латински и френски, и то свързано, с такава лекота и без предварително обмисляне. Такова нещо не чува всеки ден. Така че Харди отвърна полуусмихнат:

— Разбира се, Дейвид, осъзнавам го. Просто не виждам какъв е проблемът.

Фрийман се наведе напред, опря лакти на бюрото и извади пурата от устата си.

— Проблемът е, че този случай нито доказва, нито опровергава каквото и да е, свързано с твоя клиент по отношение на господин Маркъм. А ти си даваш вид, че е така. Всъщност единственият резултат е, че по този начин само се засилва натискът върху господин Джакман да задържи поне някого в „Портола“, а най-подходящият човек подръка може всъщност да се окаже доктор Кенсинг.

Харди поклати глава.

— По една случайност току-що бях при Кларънс. Той изобщо не разсъждава по този начин.

— Ще го направи. Дай му малко време.

— Не вярвам. Той ще търси човека, който е убил госпожа Лоринг и може би още няколко други пациенти в „Портола“. След това ще приеме, че същият този човек е убил и Маркъм.

— И защо мислиш, че ще направи това?

— Господи, Дейвид! Защото такава е логиката. Не си ли малко прекалено доверчив да допускаш, че двама отделни убийци обикалят залите в „Портола“?

Фрийман отпусна глава и въздъхна.

— А бавното преследване с кола на О. Дж. Симпсън не изискваше ли прекалена доверчивост? А онази синя рокля на Моника, дето се оказа неизпрана, не изискваше ли прекалена доверчивост? Или повторното преброяване във Флорида — двеста и няколко гласа от шейсет милиона? Повярвай ми, Диз, хората днес са свикнали на безкрайно разтеглива доверчивост. Това, което виждам, е, че за жалост си изкушен да мислиш, че вече си спечелил, че си отървал Кенсинг. Казвам ти, че не е така. Единственото, което си постигнал, е да поставиш всички в „Портола“ под увеличително стъкло, включително и него. Не би трябвало да пренебрегваш това, но от думите ти разбирам, че точно такива намерения имаш.

Харди погледна гневно възрастния човек.

— И какво предлагаш?

Фрийман доволно се впусна в обяснение.

— Нещата вече доста се нажежиха, Диз. Ще им се наложи да закопчеят някого заради нещо много скоро, иначе ще има селски бунтове. Много е възможно да се хванат за твоя клиент заради Маркъм, после леко да намекнат, че става и за повечето, ако не и всички други, само дето не могат да го докажат. — Очите му искряха под гъстите стоманени вежди. — Може да си постигнал възможна защита на Кенсинг при процеса, но сега е много по-вероятно, че дело срещу него ще има.

Всъщност Харди беше заключил, че неприятностите на Кенсинг са практически свършили. В еуфорията, последвала правилната догадка по отношение на госпожа Лоринг, а след това и промяната в позицията на Глицки, той — както сега беше склонен да приеме — може би се бе поувлякъл в предположенията си за последиците от резултатите от аутопсията. Фрийман му напомняше, че клиентът му все още е изложен на опасност и е уязвим, може би сега дори повече от преди. За Харди бе по-добре да остане нащрек, докато цялата драма не приключи.

— Нека да ти задам един въпрос — каза възрастният мъж. — Ами ако някоя от следващите аутопсии покаже отново калий? Смяташ ли, че това ще помогне на клиента ти?

— Дейвид, нямало го е при госпожа Лоринг. Ясно ли е? Щом не е убил нея, значи не е убил никого от тях.

— Не е вярно. Просто така ти се иска. А сега започваш и да се ядосваш, което е съвсем разбираемо, защото виждаш, че логиката ти не издържа. Но не си го изкарвай на мен. — Той взе пурата си и замислено я подъвка. — Чуй ме, не искам да ти развалям настроението, наистина не искам. Съгласен съм, че си отворил една врата и тя може да те отведе там, където искаш. Надявам се да стане така. Надявам се, че имаме един сериен убиец, който ще си признае всичко преди залез-слънце. Но помисли за това — кой даде имената на умрелите хора? Кенсинг. Щом като е изпитвал съмнения толкова пъти, защо не се е обадил по-рано? Защо е чакал, докато бъде заподозрян за смъртта на господин Маркъм? Не е ли това малко удобно? И не е ли възможно да е действал в съучастие с някой друг от „Портола“, например някоя от сестрите, така че да не се е налагало да бъде там физически при всеки смъртен случай? Ти се смееш, но тези въпроси не са безсмислени. Разгледал ли си възможността Кенсинг с една или повече сестри да са получавали премии под масата от „Парнас“ за това, че са разчиствали леглата от залежали се безнадеждно болни пациенти без подходяща осигуровка? Подобни неща са се случвали, особено в организации, където парите не достигат. — Той замълча малко, облегна се на стола си и побарабани с пръсти по бюрото. — Не казвам, че всичко това е дори малко вероятно, Диз. Но съм обезпокоен. И ти би трябвало също да се безпокоиш.

Харди се размърда неспокойно на стола си. Фрийман бе негов неофициален ментор от много години и макар че понякога можеше да бъде непоносим, никога не се държеше глупаво. Струваше си да го изслуша човек.

А старият адвокат имаше и още един аргумент. От настойчивостта му си личеше, че може би е най-важният.

— Доколкото разбирам, Диз, десетината имена в списъка на твоя клиент са все хора с прогноза за продължително и безнадеждно заболяване. Не е ли така?

Кимване.

— Тъкмо затова Кенсинг започнал да ги забелязва. Умирали прекалено рано.

— Значи, ако това е вярно, не се ли появява тук едно друго заключение, особено по отношение на Маркъм?

Харди видя веднага проблема.

— Той не влиза в профила. Не се е очаквало да живее дълго.

— Точно така. — Най-после Фрийман изглеждаше удовлетворен. — Сега ако се окаже, че всеки от другите десет е починал от този мускулен релаксант, а не от калий, тогава Маркъм ще има не само различна прогноза, но и различно лекарство спрямо всички други. Това за мен може и да не води до категорично заключение, но все пак поражда своите въпроси, не би ли се съгласил?

— Например кой е убил Маркъм и защо. Точно където сме в момента. — Харди се изправи. — А като си помисля, че само преди петнайсет минути се чувствах така добре, сякаш съм постигнал някакъв напредък!

— Ще се чувстваш много по-добре, когато наистина напреднеш, Диз. Ще видиш.

— Сигурен съм, че така ще бъде, Дейвид. Сигурен съм.

После се обърна да си тръгне, но Фрийман отново го спря.

— Сега, като се замисля, има един начин да използваш тази ситуация, за да помогнеш на доктор Кенсинг.

— Слушам.

— Щом, както разбирам, си успял да заинтригуваш Кларънс и Ейб с различните възможности, които разкритието ти за госпожа Лоринг предлага, навярно ще е възможно да се поровиш малко по-дълбоко в нещата, без да събудиш някакво подозрение. Езиците може да се развържат, може да падне някой и друг бисер.

Точно това Харди бе усетил донякъде тази сутрин в кабинета на Джакман, където сякаш се бе появила една първа вълна от интуитивна вяра, че може би Кенсинг не е убил никого. Но Фрийман навярно беше прав да смята, че това няма да трае дълго. Ако Харди искаше да се възползва от тази вяра, трябваше да действа бързо.

* * *

Глицки не смяташе този път да праща момчетата си сами. Той знаеше, че най-старшият му инспектор, ветеранът Марсел Лание, бе издържал лейтенантски изпит през януари, бе се изкачил в йерархията на държавната служба и сега жадуваше за възможност да покаже какво може да постигне като началник. Скоро щеше да бъде преместен от отдел „Убийства“, за да командва свое собствено отделение и искаше то да бъде добро. Това щеше да бъде неговата възможност за изява.

Така че докато Брако и Фиск се упражняваха да попълват заповеди за проверка на болнични архиви, Глицки остави Лание да командва и отиде с колата до „Портола“. Там заобиколи фалангата от коли на телевизионни репортери, скупчени на паркинга, и премина без никакъв коментар покрай навалицата репортери във фоайето на болницата.

Пред кабинета на административния директор секретарката започна да обяснява на Глицки, че господин Андреоти няма да се среща поотделно с репортери. След около половин час щеше да дава пресконференция. При тази новина лейтенантът извади значката си и попита дали директорът не би могъл да му отдели няколко минути още сега.

Андреоти излезе иззад бюрото си с усмивка като маска на мъртвец и грабна протегнатите ръце на Ейб почти отчаяно. Слаб, посивял, с хлътнали очи, облечен в сив костюм с вратовръзка в електрик, днес той изглеждаше съставен от равни части ужас и изтощение. Глицки си каза, че не би могъл да го обвини за това. През седмицата след убийството на Тим Маркъм проблемите на болницата се бяха увеличавали логаритмично, а тазсутрешната бомба бе кулминацията. Не само че аутопсиите, провеждани в „Портола“, се оказваха в най-добрия случай немарливи (а в най-лошия — престъпни), ами е било извършено убийството на най-малко един, а може би дори на десет души, докато са лежали в леглата си в интензивното отделение.

Още нямаше десет часа сутринта. Притеснен и объркан, Андреоти вече бе разговарял по телефона с „Тайм“ и „Нюзуик“, „Ю Ес Ей Тудей“ и „Ню Йорк Таймс“. Бе се срещнал с представители на профсъюза на медсестрите, лекарската група в „Парнас“ и самата компания „Парнас здраве“. Кметът искаше да го види в два часа.

Андреоти разположи Глицки да седне, после заобиколи бюрото си и също седна.

— Какво можем да направим, за да облекчим вашето разследване, лейтенант? — започна той. — Само кажете. Ние ще ви сътрудничим по всички възможни начини. Разпоредил съм същото на всички тук. Нямаме какво да крием.

— Радвам се да чуя това, сър. Моите хора ще дойдат тук много скоро и списъкът им за пазаруване ще бъде доста дълъг. Включително заповеди за проверка на документацията за интензивното отделение, при това и по времето, когато госпожа Лоринг е била хоспитализирана.

— Да, разбира се.

— Също така, както може би знаете, говори се, че и други пациенти може да са били убити тук. Имаме списък, по който работим…

— Да. На Кенсинг, нали?

— Да, сър, точно така.

— Добре. Вие си знаете работата, сигурен съм, но тук се говореше… Бях чул, тоест че той е сред заподозрените от вашия отдел за убийството на господин Маркъм, нали?

Той формулира това като въпрос, на който Глицки не се почувства задължен за отговори. Вместо това го изчака да продължи.

— Така или иначе — завърши накрая Андреоти, — ако бях аз, щях малко да се почудя при такъв списък, предоставен от заподозрян в убийство.

Глицки кимна умислено и кръстоса крак върху крак.

— По принцип в една нормална ситуация бих се съгласил с вас. Но в този случай първото име излезе положителен. Госпожа Лоринг е била убита тук.

Андреоти промълви само на себе си:

— Боже мой, знам това.

— Но да се върна за миг назад. Казахте, че сте чули, че доктор Кенсинг е основният ни заподозрян за убийството на господин Маркъм. Това ли е общото настроение спрямо него тук?

— О, не. Искам да кажа… — Погледът на Андреоти се стрелна към вратата, после се върна към Глицки. — Нямам намерение да обвинявам когото и да било в убийство. Доктор Кенсинг беше доста популярен тук сред медицинския персонал.

— Медицинският персонал?

— Ами, другите лекари и сестрите. Той е много добър лекар, но малко… своенравен човек. Мисля, че много от колегите му се възхищават на неговите принципи, но с него може да е трудно да се работи. Той не играе в екип.

— Значи не се е разбирал много с администрацията?

— Не, наистина. Нито пък с господин Маркъм. Това не беше тайна.

— Така е. Чухме за това. Значи той е убил господин Маркъм? Така ли мислите?

— Ами, той имаше големи проблеми с този човек и е бил в стаята… — Андреоти разпери ръце умолително. — Признавам, че ми е минавало през ума, макар че не ми се иска да е така.

— Имате право да предполагате — успокои го Глицки. — Но днес не съм дошъл за господин Маркъм. Искам да разговарям директно с някои хора от персонала и се питам дали бихте могли да ми дадете имената на хората, които са били дежурни, по-специално в интензивното, по времето, когато госпожа Лоринг е умряла.

— Разбира се, че мога да проверя. Бихте ли ми дали две минутки?

Оказаха се по-скоро десет, но когато Глицки видя името Раджан Бутан, си го спомни от прочетените дешифрирани записи на разпитите, проведени от Брако и Фиск тук. После попита Андреоти дали Бутан още работи в болницата и ако е така, къде може да го намери.

* * *

Раджан беше учуден, че отново го викат да говори с полицията. Бяха идвали толкова често миналата седмица, говориха с всички. Когато се бяха обърнали към него, какво можеше да им каже? Беше с доктор Кенсинг, грижеше се за господин Лектър, когато започна писукането на мониторите за господин Маркъм. След това беше както винаги при син код, само че два пъти по-напрегнато. Не можеше да каже кой е влизал в стаята, кой е излизал. Изпълнявал е нарежданията на господин Кенсинг, опитвал се да ги предусети, но всичко е минало толкова бързо, че всъщност вече нищо не си спомня. Макар че, разбира се, е бил там.

Като влезе във фоайето, видя от пръв поглед, че този нов човек е по-възрастен от другите и по-суров. Кожата му беше тъмна, също като на Раджан, но очите му бяха сини и много уморени. Един белег започваше точно над брадичката, преминаваше през устните и стигаше до дясната ноздра. Нещо във външността на този човек го изплаши и Раджан усети как започва да трепери вътрешно. Внезапно усети дланите си влажни и ги избърса в престилката си. Мъжът го наблюдаваше през цялото време, докато болногледачът измина пътя от вратата до масата, където новодошлият седеше. Не мигна нито веднъж.

Раджан застана пред него и се опита да се усмихне. Той изтри отново дланите си и протегна дясната си ръка.

— Здравейте. Искали сте да ме видите?

— Седнете. Искам да ви задам няколко въпроса за Марджъри Лоринг. Спомняте ли си я?

Марджъри Лоринг, замисли се той. Да, разбира се, спомняше си я. Стремеше се да запомня по нещо за всеки от пациентите си, макар че през годините мнозина бяха потънали в мъглата на спомените му. Но Марджъри Лоринг не беше толкова отдавна в края на краищата. Все още беше с него. Можеше да си представи лицето й. Тя щеше да бъде още един такъв дълго страдащ умиращ болник, както Чатърджи.

Но съдбата я бе освободила рано.