Джон Лескроарт
Клетвата (1)

Тъпата й стара американска кола отново не работеше. Така че сега Лус Лопес седеше в автобуса и болният й син Рамиро дремеше до нея. По това време на деня, преди обед, не беше претъпкано и тя беше доволна от това. Така Рамиро, дребничък за единайсетте си години, можеше да се сгуши до нея с глава на скута й. Тя погали бузата му леко, с опакото на дланта си. Той отвори очи и немощно й се усмихна.

При докосване кожата му бе топла, но не пареше. Повече я тревожеше порязването на устната му, отколкото възпаленото гърло. Нещо не й харесваше във вида на раната. Беше се ударил в някакво желязо на детската площадка в понеделник и днес, четвъртък, мястото беше подуто, отпуснато и пожълтяло по краищата. Но когато се появи вчера възпаленото гърло, Рамиро се оплакваше не от порязаната устна, а от гърлото. Лус знаеше, че нейното момче не би се оплакало, ако не го боли наистина. Половината нощ той стоя буден с гаргари и тайленол, но сутринта й каза, че не се чувства по-добре.

Наложи се да си вземе почивен ден, за да го заведе на лекар. Отсъствието от работа винаги беше риск. Макар че когато напусна дома си, бе на половината път от получаването на степен по бизнес, сега тя работеше като прислужница в хотел „Осака“ в японския квартал, а там държаха много на присъствието. Лус знаеше, че дори когато причината беше основателна, всеки ден неявяване на работа се брои срещу нея. От клиниката казаха, че ще могат да го прегледат преди обяд — истинско чудо, така че може би щеше да успее да вземе рецептата му, да върне Рамиро в училище до обяд и след това все пак да отработи половин ден в „Осака“.

Тя живееше в Сан Франциско вече повече от десет години, но не можеше да нарече града „свой дом“. След като противниците на поземлената реформа в Салвадор бяха убили баща й, издател на вестник, а след това — и брат й Алберто, лекар, който никога не се бе занимавал с политика, тя, бременна, беше избягала на север. На съпруга й Хосе му трябваха почти три години, за да я последва тук, обаче миналата година „Ла Мигра“ го бе върнала обратно. Сега, неуспял да намери работа в родината си, той живееше при майка й.

Тя се размърда на седалката си на път за клиниката „Джуда“, която изобщо не бе на улица „Джуда“, а две пресечки преди да започне „Джуда“ — там, където същата улица се казваше „Парнас“. Защо не са я нарекли тогава клиника „Парнас“? Тя поклати глава, тези малки дребни неща й помагаха да отклонява мислите си от онова, към което те настойчиво се стремяха, а именно — към здравето на сина й.

И, разбира се, към парите. Вечните пари.

Малката ръчичка на Рамиро лежеше като мъртво птиче в нейната ръка, докато двамата извървяха пътя от автобусната спирка до клиниката, помещаваща се в пригодена за целта двуетажна викторианска къща. Когато отвори входната врата, Лус се раздели с всичките си надежди, че бързо ще им дойде редът. Покрай стените на чакалнята бяха подредени сгъваеми столове. Имаше и още, разпръснати произволно в свободното пространство по средата, и всички места бяха заети. На самия под пет-шест деца играеха със стари пластмасови кубчета или малки метални колички и камиончета, на които им липсваше по някое и друго колело. Зад прозорчето на рецепцията четири жени седяха пред компютърни терминали. Лус почака, после се покашля. Една от жените вдигна глава.

— Само минутка — каза тя и продължи онова, с което се занимаваше.

На гишето имаше звънец с упътване да се натисне за обслужване, но жената пред компютъра вече беше й казала да почака минутка (макар че досега бяха минали сигурно пет минути) и Лус не искаше да рискува някой да й се ядоса. Просто щяха да минат по-бавно. Но вътрешно изпитваше гняв и мъчително предизвикателство.

Най-после жената въздъхна и дойде до прозорчето. Тя изгледа Лус с израз на съвършено отегчение и протегна ръка.

— Здравната книжка, моля!

Вкара някакви данни в компютъра си, без да вдигне глава.

— Десет долара!

След като взе парите и ги постави в чекмедже, жената продължи:

— Лекар за първично медицинско обслужване на вашия син е доктор Уитсън, но той днес не приема. Имате ли други предпочитания?

На Лус й се искаше да попита защо доктор Уитсън не приема, но знаеше, че няма смисъл да се оплаква. Ако доктор Уитсън го нямаше, значи го нямаше. Да пита за него не би го довело тук.

— Не. — Тя се усмихна, опитвайки се да установи някакъв контакт. — Но колкото по-скоро, толкова по-добре.

Жената направи справка с екрана на компютъра, натисна още няколко клавиша.

— Доктор Джадра ще приеме Рамиро след двайсет и пет минути. Седнете и ние ще ви повикаме.

Думите просто сами изскочиха:

— Но няма свободни места…

Жената хвърли един поглед към чакалнята през рамото на Лус.

— Някое ще се освободи всеки момент.

После погледна зад нея:

— Следващият.

 

 

Докато Рамиро дремеше унесено, Лус взе един брой от последния „Сан Франциско Магазин“. В стаята имаше много такива с все същата снимка на корицата — уверената физиономия на бял американец. Лус четеше английски добре и скоро разбра причината за многобройните екземпляри: статията беше за директора на „Парнас здраве“ — нейната осигурителна компания. Името на мъжа бе Тим Маркъм. Той имаше красива съпруга, три хубави дечица и куче. Живееше в голяма къща в Сийклиф и на всички снимки, които му бяха направили, се усмихваше. Лус огледа чакалнята. Тук никой не се усмихваше.

Тя се взира в лицето още известно време, после погледна към болното си момче и вдигна очи към часовника на стената. Върна се на усмихнатото лице на господин Маркъм и почете още малко от статията. Нещата в живота му вървяха добре. Наистина компанията му преживяваше някои трудности на растежа, но Маркъм се справяше с тях. А междувременно пациентите му продължаваха да получават отлично медицинско обслужване — и това бе най-важното. Това бе наистина най-важното за него. Страстта на живота му.

Най-после, най-после една сестра повика Рамиро. Лус прегъна списанието и го мушна в чантичката си. После двамата преминаха по дълъг коридор до една мъничка стая без прозорци, в която имаше кушетка за преглед, застлана с хартия, умивалник с плот, малка библиотечка и етажерка. Плакати с изгледи от планините и плажовете на Калифорния, които може би някога са били в ярки цветове, сега висяха избелели и полуразлепени на стените. Рамиро легна на масата и каза на майка си, че му е студено, затова тя го покри с палтото си. Лус седна на оранжев пластмасов стол, извади списанието и зачака отново.

В 12:22 Джадра чукна на вратата веднъж, отвори я и влезе. Дребничък и акуратен, напълно плешив, лекарят се представи, докато разглеждаше графика си.

— Напрегнат ден — каза той с тон на извинение. — Надявам се, че не ви се е наложило да чакате дълго.

Лус се постара да изглежда любезно.

— Не прекалено много.

— Днес сме малко притеснени. Двайсет лекари и някъде осем от тях са хванали от този вирус, дето обикаля наоколо. — Той поклати глава уморено. — Значи ти си Рамиро.

— Си. — Синът й беше отворил наново очи и се бе изправил.

— Как се чувстваш?

— Не много добре. Гърлото ми…

Джадра извади дървена пръчица от кутия на плота.

— Е, хайде да го погледнем. Изплези си езика колкото можеш повече и кажи „А-а-а“!

Този оглед отне около десет секунди. Когато свърши, Джадра постави ръка на вратлето на момчето и го опипа внимателно.

— Така боли ли? Ами така?

— Само когато преглъщам.

Пет минути по-късно Лус и Рамиро бяха отново навън. Бяха прекарали в клиниката над два часа. Това бе струвало на Лус десет долара — повече, отколкото изкарваше за един час, плюс заплатата й за цял един ден. Доктор Джадра бе прегледал Рамиро за по-малко от една минута и бе диагностицирал възпаленото му гърло като „вирус“. Трябвало да взема детски тайленол и лекарство за гърло от продаваните без рецепта. Той обясни, че с вирусите е така. Симптомите изчезват от само себе си най-много за четиринайсет дни или за две седмици, както се случи.

Това, предположи Лус, беше шега. Но тя не успя да я разсмее.

 

 

Два дни по-късно Рамиро беше още по-зле, но Лус трябваше да отиде на работа. Миналия път я бяха предупредили за отсъствията й. Имаше много други, които с радост биха заели нейното място, ако тя не желае да работи повече в хотела. Така че трябваше да заведе Рамиро в спешната медицинска помощ вечерта, след като се освободи.

В автобуса тя го притисна до себе си, обвивайки палтото си около треперещото му телце. Той се сви и незабавно заспа. Дишането му звучеше така, сякаш някой мачка хартиена торбичка в дробовете му. Кашлицата му беше като лай на тюлен.

Тази вечер клиниката не бе така пълна. Лус плати десетте си долара и след половин час — навън вече беше съвсем тъмно — чу да викат името на Рамиро. Тя събуди момчето и последва един як мъж към друг мъничък кабинет, подобен на този на доктор Джадра — с тази разлика, че нямаше картини по стените, дори и избелели. Рамиро не обърна внимание. Той се качи на покритата с хартия кушетка за преглед, сгъна коленете си към гърдите и затвори очи. Лус отново го покри с дрехата си и пак зачака. Пробуди се, стресната от почукване на вратата.

— И аз бих си подремнала малко — каза кротко жената на добър испански.

Тя носеше табелка, на която пишеше „Доктор Джудит Коен“. Прегледа папката, после пак насочи вниманието си към Лус.

— Така. Разкажете ми за Рамиро. Къде се е порязал така?

— В училище. Паднал. Но се оплаква от гърло.

Лекарката се намръщи и се пресегна към инструмента за притискане на езика. След по-продължителен оглед, отколкото беше направил доктор Джадра, доктор Коен се обърна към Лус.

— Гърлото не е добре, но повече ме безпокои видът на тази рана — каза тя на испански. — Искам да взема проба. Междувременно, в случай че не е вирус, ще предпиша антибиотик.

— Но другият лекар…

— Да? — Тя протегна ръка успокоително. — Няма нищо. Какво питахте?

— Другият лекар каза, че е вирус. Сега пък може и да не е. Не разбирам.

Доктор Коен, горе-долу на същата възраст като Лус, прояви съчувствие.

— Понякога вирусът предизвиква вторична инфекция, която се поддава на антибиотици. Тази прорезна рана ми изглежда инфектирана.

— А лекарството ще помогне за това?

Лекарката кимна, вече извадила рецептите.

— Има ли Рамиро някакви алергии? Добре тогава. Ако по някаква причина раната не се изчисти, можем да му предпишем и по-силен антибиотик. Но ще ви уведомя, когато получа резултатите от пробата.

— Кога ще излязат? Резултатите?

— Обикновено са готови за два-три дни.

— Още три дни? Не може ли да започнем с по-силния антибиотик още сега? Тогава няма да се налага да идвам отново за друг преглед.

Лекарката поклати глава.

— Няма да се налага да идвате тук. Мога да включа и другата рецепта, ако има нужда.

Лус изчака, после прошепна:

— А освен това разноските, две рецепти…

Доктор Коен тъжно каза:

— Съжалявам, но наистина не искам да предписвам на Рамиро по-силен антибиотик, отколкото му е нужно. — Тя докосна ръката на Лус. — Момчето ще се оправи. Не се тревожете.

Лус опита да се усмихне. Продължаваше да се тревожи. Рамиро не беше по-добре. Всъщност, тя чувстваше, че се влошава. Въпреки решимостта й, една сълза се отрони и потече по бузата й. Лус бързо и гневно я изтри, но лекарката я забеляза.

— Наистина ли толкова се безпокоите?

Мълчаливо кимване. И после:

— Страх ме е.

Лекарката бавно седна и се наклони към нея. Зашепна настойчиво:

— Всичко ще бъде наред. Наистина. Той просто има инфекция, нищо повече. Антибиотиците ще я изчистят за няколко дни.

— Но аз чувствам… със сърцето си… — Тя спря.

Доктор Коен се изпъна, но все още говореше внимателно.

— И двамата сте много изморени. Най-хубавото, което можете да направите сега, е да си отидете у дома и да поспите. След това нещата ще изглеждат по-добре.

Лус разбра, че няма друг избор, освен да се съгласи. За един дълъг момент срещна очите на лекарката, после кимна механично и й благодари. След това тя и нейният увит и треперещ син излязоха отново навън в студената и ужасна нощ.