Джон Лескроарт
Клетвата (25)

24

Малачи Рос седеше под ъгъл спрямо Марлин Аш на голяма маса в заседателната зала на полицейското управление, лице в лице с членовете на големия съдебен състав. Когато влезе в началото, Рос положи клетва и седна, като отклони предложението да свали сакото си. Това се бе оказало грешка. След като мина първоначалната възможност, друг подходящ момент не се появи. Не искаше да изглежда нервен. А бе точно такъв. И вече обилно се потеше.

В залите на Съдебната палата по правило бе или прекалено горещо, или твърде студено. Поради енергийната криза в щата екипите за поддръжка програмираха всеки един от различните термостати в сградата поотделно. Сега всички помещения, които преди бяха прекалено студени, бяха станали твърде горещи и обратното. В задушната стая температурата бе може би 27 градуса по Целзий.

Първоначалният план на Рос беше да сътрудничи изцяло за разследването за смъртта на Тим Маркъм. И в това отношение престоят му на свидетелския стол започна съвсем дружелюбно. Близо половин час тази привлекателна и компетентна жена го разхожда през многото години на неговите отношения с Тим, основаването на „Парнас“, социалните контакти, които двамата мъже бяха споделяли. Госпожа Аш търсеше човека, който бе убил Тим. Бе очаквал подобна биографична обработка, дори мислено се бе подготвил за нея.

Току-що бе отделил на големия съдебен състав две минути за естеството на професионалната му връзка с господин Маркъм. Беше казал на заседателите, че в продължение на дванайсет години помежду им са били налице много малко търкания, макар, разбира се, двамата да са имали взаимни несъгласия. Но като цяло между тях цареше уважение и доверие.

Марлин Аш използва този момент, за да стане и да направи няколко крачки към средата на залата. Именно тогава фокусът на нейното разследване започна да се измества.

— Доктор Рос — каза тя, обръщайки се с гръб към мястото, където седеше той, — какво е понастоящем финансовото състояние на „Парнас“?

Той предприе неудачен опит за известна лековатост.

— Справяме се горе-долу, колкото повечето здравни организации в страната, което не е кой знае колко. Но все още сме над водата, ако това питате.

Хладна усмивка.

— Не съвсем. Надявах се да ни разкажете с повече подробности. Човек може да е над водата и същевременно все пак да потъва, нали така? Не беше ли това цялата втора половина на „Титаник“? Нали сега вие сте действащият главен изпълнителен директор на корпорацията?

— Да. — Той се стегна и сведе поглед към сплетените си пръсти. Когато вдигна очи към съдебните заседатели, въздействието на трагедията, която бе преживял, бе очевидно. — След миналия вторник, след като Тим — господин Маркъм — почина, бордът ме назначи за временно изпълняващ длъжността.

— Значи сте отблизо запознат с финансовото състояние на компанията, нали?

— Е, минало е по-малко от седмица. Не бих казал, че съм овладял нещата така, както господин Маркъм, но съм прилично запознат с показателите, да. И, честно казано, това е от известно време насам.

— В такъв случай ще ви е известно дали „Парнас“ всъщност не е в някаква финансова криза.

— Да.

— Разглеждала ли е компанията възможността да обяви банкрут?

Рос разбираше, че финансовите затруднения на „Парнас“ очевидно ще изглеждат на областния прокурор като възможен мотив за убийството на Маркъм и бе очаквал по някое време инквизиторката му да стигне и до тази линия в разпита, но сега, когато това се случи, се почувства малко неподготвен. Той прекара два пръста по влажното си чело, размишлявайки дали да поиска разрешение да си свали сакото или просто да го направи. Накрая се въздържа и от двете.

— Със сигурност беше обсъждано. Това е една възможност, която сме разглеждали.

— Знаете ли дали господин Маркъм също я е разглеждал?

— Да. Въпросът стои пред нас от известно време.

През следващите четирийсет и пет минути Аш го поведе на мъчително пътешествие през счетоводните книжа на „Парнас“, през тънкостите на приходи, вноски, разходи, заплати, премии и възнаграждения на ръководството. Тази проклета жена изглежда знаеше достатъчно, за да проникне през неговото замъгляване и да се добере до истинския механизъм, по който функционираше организацията. Рос знаеше, че много други служители също са получили призовки, и правейки си сметка, че най-вероятно те ще говорят истината, нямаше друг избор, освен самият той също да се придържа към фактите.

— И така, господин Рос, доколкото на вас ви е известно, ще обяви ли „Парнас“ банкрут през следващите шест месеца? Ако не, моля, обяснете как смятате да задържите компанията в състоятелност.

Самата наглост на въпроса пораждаше у него желание да й отговори, че това изобщо не й е работа, но разбираше, че е в капан.

Сега започна една игра на котка и мишка, като той изложи колкото може в по-общи линии и неясно плановете си за „Парнас“, от които Аш, спокойна, съсредоточена и сякаш разполагаща с цялото време на света, измъкваше детайлите един по един, малко по малко. Чувстваше се така, сякаш бавно го смилаха на кайма.

Когато свършиха, каната с вода пред него бе празна, а той бе толкова плувнал в пот, че все едно бе излял водата върху главата си, вместо да я изпие. Единствената добра новина бе, че въпросите за лекарствения списък се бяха фокусирали върху доларите и центовете, върху подробности за цената на отделните единици и размера на предписанията. Аш всъщност не засегна въпроса как поначало се включват новите лекарства в списъка. Рос мъчително очакваше тази заплаха да се реализира — ами ако знаеха? Или дори само подозираха? Нямаше ли да са задължени да му кажат, че по отношение на него се води следствие? Трябваше ли да спре и да настоява за среща с адвокат?

Но всички тези страхове останаха напразни. Аш продължи към своите собствени приоритети.

— И така, доктор Рос, нека да обобщим. Дали сте под клетва показания, че не очаквате „Парнас“ да банкрутира през следващите шест месеца, независимо дали градската управа изплати сметката от тринайсет милиона долара, която компанията й е представила.

Рос се опита да изглежда уверено пред двайсетте граждани, седнали срещу него. Учуди го тяхното внимание, очевидният им интерес. Очакваха отговора му, макар да усещаше някакво насъбрало се нетърпение. Но може би, даде си сметка той, това идваше от самия него.

— Е, никога не казвай „никога“. Банкрутът защитава корпорацията от нейните кредитори, това е вярно. И ние наистина бихме могли да потърсим някакво облекчение в такова решение, ако градът не изпълни своите задължения. Но при групировка като нашата, когато най-големият ни клиент е градът и областта на Сан Франциско, това също така би се отразило негативно на доверието в нас, което и сега не е кой знае колко голямо. Както може би някои от вас знаят, към нас напоследък се отправят доста критики в пресата.

— Радвам се, че засегнахте този въпрос, доктор Рос. — Аш сякаш говореше сериозно. — Надявах се, че може да ни дадете малко вътрешна информация за разногласията, които сигурно са се появили в „Парнас“ в светлината на, да речем, случая с бебето Емилия. Мога да ви кажа, че съдебните заседатели вече са запознати в общи линии с тези събития. Може би бихте запълнили някои от белите петна? По-специално ролята на господин Маркъм и реакцията на различните хора от екипа. Моля, започнете с господин Маркъм.

— Искате да кажете, че според вас неговата смърт може да е свързана с бебето Емилия или нещо подобно?

— Това е темата на настоящото разследване, докторе. Смъртта на господин Маркъм. — Аш се бе приближила няколко крачки и сега, изправена, докато той седеше, се издигаше някак застрашително над него. — Някой е вкарал смъртоносна доза калий в неговата система. Като лекар не бихте ли се съгласили, че е много малко вероятно това да е било случайно?

Рос знаеше какъв отговор очаква Аш. Искаше му се да бяха разрешили да доведе адвоката си в залата. Сега трябваше да разчита на истината, а това го правеше неспокоен.

— Винаги е възможно да се даде неподходяща доза от някакво лекарство. Ако сърдечният ритъм на господин Маркъм е бил нарушен, бих могъл да си представя необходимостта да се приложи терапевтична доза калий. Също е възможно, макар и много рядко, концентрацията на едно лекарство в разтвора да се различава от обозначеното на етикета.

С известна изненада той откри, че Аш беше подготвена за това.

— Разбира се. Моля ви да приемете, че разполагаме с торбичката, която е съдържала калия в този случай, и че концентрацията му е правилна. Приемете също, че няма индикации да е имало смущения във функционирането на сърцето на господин Маркъм до поражението, нанесено от свръхдозата. Като имате предвид това, разполагате ли с някакво друго обяснение за този случай, освен че преднамерено е приложена свръхдоза?

Рос избърса потта от горната си устна.

— Струва ми се, че не виждам друга възможност. Имате ли нещо против да си сваля сакото?

— Ни най-малко.

След половин минута той отново седна. Аш не беше загубила нишката.

— И така, докторе, ако на господин Маркъм преднамерено е била дадена свръхдоза…

— Не съм казал такова нещо. — После се поправи: — Не разбрах, че сме стигнали дотук.

В този момент Аш потърси драматичен ефект. Направи пауза, като че ли потънала в мисли, и после изстреля надолу към него.

— Именно дотук сме стигнали, докторе. Имахте ли вие и господин Маркъм сериозни разногласия например по отношение на политиката на компанията?

Рос повдигна брадичката си в контролиран изблик на гняв.

— Шегувате ли се? — попита я той.

— За какво?

— Както разбирам, питате ме дали някакъв делови спор не е породил в мен желание да убия отдавнашния си приятел и партньор в бизнеса? Този въпрос ме изпълва с възмущение.

— Не съм задавала такъв въпрос — заяви Аш. — Сам направихте тази връзка. Но след като го зададохте, моля, отговорете.

Тя го изгледа с твърд поглед.

Той я изгледа също толкова втренчено.

— Отговорът тогава е „не“, нищо такова няма. Няма какво дори и в най-малка степен да ми е дало повод да си помисля нещо такова. — Говореше директно на заседателите. — Тим беше мой приятел, близък приятел.

Рос си наложи да се поуспокои. Беше се появила нова кана с вода — може би стоеше там от известно време. Наля си малко в чашата и отпи.

— Държа да подчертая, госпожо Аш, че медицинското решение за бебето Емилия, макар и да бе посрещнато крайно отрицателно, не беше толкова погрешно. Бебето Емилия все пак преживя прехвърлянето в Окръжната болница и в отделението за недоносени деца, където беше настанена до транспортирането й обратно в „Портола“. Аз в никакъв случай не съм я убил, дори не съм изложил на ненужна опасност състоянието й.

— Но как реагира господин Маркъм на всичко това?

— Отнесе се спокойно към случая, докато не се превърна в голяма новина.

— И вие двамата не сте се спречквали по този повод?

— Разбира се, че се спречкахме, след като всичко това ни се стовари на главите. Той смяташе, че е трябвало да се посъветвам с него, че не е трябвало да действам само с оглед на бизнеса. — Отново насочи думите си към заседателите. — Разменихме си някои остри реплики, това е вярно. Ръководим заедно голяма и сложна фирма. Нашите роли понякога се застъпват. Вършехме това в продължение на дванайсет години. — Потърси очите на хората отсреща и реши, че за нищо на света няма да удостои внушенията на Аш с повече подробности.

* * *

Докато сядаха на масата за традиционния обяд във вторник при Лу Гърка, Трея се извини за отсъствието на Глицки. Бил повикан в последния момент на местопрестъплението в Хънтърс Пойнт. Харди бе убеден, че това извинение е чиста измислица.

Престъпление в Хънтърс Пойнт, как ли не, мислеше си той. Като че ли такива неща не се случваха всяка седмица. Харди знаеше, че администраторът Глицки нямаше нужда да бъде викан на „местопрестъплението в Хънтърс Пойнт“, освен ако банда гангстери не бяха изпозастреляли себе си и двайсет-трийсет случайни минувачи посред бял ден, включително деца, като се добавят още наркотици, рекламният цепелин „Гуд Иър“ и появата на серийния убиец Зодиак.

В съзнанието на Харди характерът на извинението даже придоби още по-дълбоко значение. Това банално обяснение, макар да изглеждаше съвършено правдоподобно на повърхността, бе в действителност толкова нелепо, че Харди го възприе като тайно, насочено лично към него послание „Майната ти!“. Оглед на убийство, как не, помисли си той. Това можеше достойно да се сравни с: „Баба ми умря“ или „Кучето ми изяде домашното“.

Бесен на повечето от тях, но особено на него, днес Ейб избягваше групата. Вероятно се беше настроил допълнително, когато беше научил тази сутрин, че Джакман е разпоредил на Страут да изпълни искането на Уес Фарел да ексхумира покойната майка на неговия клиент.

Преди да седнат, Страут каза на Харди, че се е обадил на Ейб от любезност, за да го уведоми за това решение. Бе изтърпял гневното излияние на Глицки по въпроса, после му бе благодарил и бе добавил, че все пак ще изпълни одобреното от Джакман искане.

Но никой друг като че ли не се притесняваше от неговото отсъствие. Едва бяха седнали и разговорът се завъртя на пълни обороти. Дейвид Фрийман започна с няколко коментара за ситуацията с „Парнас“ и каква прозорливост бяха проявили всички те миналата седмица. Не след дълго половината маса беше се включила с мнение по въпроса. В един момент стигнаха до първата колонка на Джеф Елиът за Малачи Рос, което накара Джеф да пита Марлин Аш дали вече е разговаряла с Рос и ако е разговаряла, как се е държал той в съда.

Тя се усмихна, погледна Джакман и отпи от ледения си чай.

— Съжалявам, без коментар, макар че тук сме извън протокола.

— Рос и Маркъм са били близки приятели, доколкото разбирам — обади се Харди. — Никога не са се спречквали. — Той хвърли поглед към Трея през масата насреща му. — Нещо като мен и Ейб.

Но Елиът смяташе, че знае къде е разковничето на историята.

— Чакай да те питам нещо, Марлин — започна той. — Диз смята, че са близки приятели, обаче аз съм чувал, че са имали разногласия едва ли не по всяко решение, което някой от тях е вземал през последните две години — бебето Емилия, „Синустоп“, лекарствените списъци — какво ли не.

Марлин Аш отпи от ледения си чай.

— Не мога да говоря за това, Джеф. Това е големият съдебен състав, разбери. Даже няма да кажа с кого съм разговаряла. Ако предпочиташ да смяташ, че е било с Рос — моля.

— Било е обаче днес, нали? Големият съдебен състав все така се събира във вторник и четвъртък, нали?

Джина Роук се включи.

— Още някой тук да иска да отменим Първата поправка? — Но думите й бяха невинна закачка, поднесена с лек тон. — Тя не може да говори за това, Джеф. Наистина. Даже пред топрепортер като теб.

— И аз съм много далеч от това да се опитвам да я убеждавам — поклати глава Елиът, искрено развеселен от игрите на тези юристи, които очевидно възприемаха хората сериозно. Той пусна една усмивка към присъстващите на масата. — Обаче за нашето собствено назидание трябва да кажа, че доктор Рос има секретарка, Джоан, която ми съобщи, щом се обадих, че той се намира именно там. Надявам се, че не е била осведомена за най-секретната част.

— Тя е говорила с теб? — попита недоверчиво Роук. — След това, което направи с нейния шеф миналата седмица?

Елиът кимна сериозно.

— Може да е останала с впечатлението, че се обаждам, за да се извиня или нещо такова.

Докато Фрийман и Джакман се впуснаха в по-сериозна дискусия за проблема от миналата седмица — възможните фалшификации на сметки за доболнична помощ, Харди се наведе и попита тихо Елиът:

— Откъде знаеш за синустопа?

— По същия начин, по който разбрах, че Рос е пред големия състав. Аз съм репортер. Питам. И представи си — хората ми казват.

— Не съм толкова изненадан, колкото си мислиш. И аз самият съм разговарял с тоз-онзи. Откри ли нещо за списъка на Кенсинг?

Елиът въздъхна високо и спря, тъй като се появи Лу и започна да описва днешния специалитет, който включваше патладжан, соев кашкавал, калмар и някакъв вид сладко-кисел сос със сусамово масло.

Наистина хубаво, обеща той, може би даже кулинарен пробив, макар това да не бяха точните думи, които употреби.

Когато всички бяха поръчали специалитета, тъй като нямаше друг избор, Лу се прехвърли на съседна маса и жуженето при Джакман се поднови. Елиът се наведе към Харди.

— А нещо за тези необяснени смъртни случаи? Едно нещо, знам, е вярно. Това безспорно е слух.

Лицето на Харди помръкна. Нима Джеф го бе изпреварил в проверката на имената от списъка на Кенсинг? Може би беше открил, че осем от другите пациенти са умрели, както Джеймс Лектър, от естествена смърт.

— Какво имаш предвид? — попита Харди.

— Май не се изразих добре. Успокой се. — Елиът сложи ръка на ръкава на Харди. — Не исках да кажа, че е само слух, един вид, няма никаква истина в него. Исках да кажа, че има такъв слух, че много хора говорят за това. Ако можех да намеря няколко други такива моменти, с удоволствие бих ги свързал, за да направя още една колонка, но засега нямам история. Говорих с няколко души в „Портола“, но никой не разполага дори и с едно-единствено фактче. Скапана работа.

— А нашият приятел Рос?

Той вдигна рамене.

— Вече писах за него, може би си спомняш. След това вече би било самба на една нота. Рос и Майка Тереза не споделят обща гледна точка за света, но освен факта, че е алчен, безсърдечен и богат, май не мога да измъкна и сантиметър повече.

— Може да имам нещо за теб. Внимавай.

Харди насочи вниманието си през масата.

— Джон — повиши глас, така че Страут да може да го чуе. — За малко да забравя. — Той извади един плик от джоба си и му го подаде. — Направи ми една услуга. Следващия път, когато заложа на нещо десет към едно, напомни ми за този случай.

Както Харди беше възнамерявал, това малко шоу привлече интереса на всички. Първоначално беше замислил този ход като начин косвено да повлияе на Глицки. Ако можеше да привлече групата в дискусия за аутопсията на Лектър, без специално да полага усилия за това, Ейб може би щеше да види, че позицията на Харди не обслужва единствено неговия интерес, че това не е и евтин адвокатски трик, че идеята има своя собствена стойност и си заслужава да се разгледа. Сега обаче той разбра, че би могъл да направи подобно впечатление на Трея и да се надява това да достигне до Ейб чрез нея. Защото истината си оставаше — ако не успееше да привлече Глицки да работи на негова страна, бе почти сигурно, че никога няма да успее да изчисти докрай името на клиента си.

Освен това, макар че гневът все още го измъчваше, не му се искаше да изгуби своя най-добър приятел заради работата си. Достатъчно жертви вече бе принесъл в името на кариерата.

На канонадата от въпроси Харди отговори, че това е просто изплащане на един дълг на честта.

— Бях убеден, че Джеймс Лектър е бил убит в „Портола“, както Тим Маркъм, макар и може би не точно по същия начин. И си плащам за думите.

Джакман и Фрийман не бяха на едно мнение дали това е благородно или идиотско, но разговорът наистина даде на Харди възможност да засегне ситуацията на Уес Фарел с госпожа Лоринг, което бе и другото му намерение през цялото време.

Елиът, забеляза той, започна да си води бележки.

* * *

Но Джакман нямаше намерение да пусне Харди без и известно предупреждение. Те стояха на ъгъла на „Седмо“ и „Брайънт“, току-що приключили обяда, и чакаха да светне зелено. Джакман беше задържал Харди под претекст, че ще му разкаже някакъв плосък виц за вазектомии в Арканзас. Те били доста често явление, както се оказа, и включвали кутийка бира, пиратка и неспособността да броиш до десет, без да си служиш с пръстите. Когато Харди спря да се смее, установи, че са се задържали достатъчно, за да останат сами на тротоара. Джакман бе много добър разказвач на вицове, защото никога не се смееше на ключовите реплики. И сега по лицето му нямаше и помен от смях.

— Исках да ти кажа нещо сериозно, Диз, ако можеш да отделиш още една минута.

Превключването в тона беше достатъчно рязко, за да бъде изненадващо, и това пролича в изражението на Харди.

— Дадено — отвърна той. — Разбира се.

— Като се има предвид характерът на нашата уговорка, аз действах под впечатлението, което приемах, че е вярно, но — Марлин ми спомена това снощи, тъкмо преди да взема решение за съгласие с молбата ти Джон да извърши втора аутопсия…

— Молбата не беше моя, сър — вметна Харди. — Беше на Уес Фарел. Във връзка с негов клиент.

— Диз. — Гласът беше дълбок, почти гальовен. Джакман най-доброжелателно положи на рамото на Харди ръката си, която според Харди тежеше десет-петнайсет килограма. — Хайде, остави това.

Тези няколко срички се сториха на Харди една от най-въздействащите и внушителни фрази, които някога бе чувал.

— Извинете — каза той напълно сериозно.

— Та, както казвах — Джакман отново бе бръкнал с ръка в джоба си и сега двамата се разхождаха по пешеходната пътека, — бях останал с впечатлението, че споделяме своята информация. Ние ти даваме нашия доказателствен материал, ти на свой ред ни осигуряваш сътрудничеството на твоя клиент пред големия съдебен състав, когато той стигне дотам. Но освен това, бих се радвал, ако ни даваш — ако даваш на Ейб, по-специално — всякаква информация, на която попадаш, стига тя да не утежнява положението на твоя клиент.

Двамата повървяха мълчаливо няколко крачки. Накрая Харди заговори.

— Той напоследък не е много склонен да слуша.

— Разбирам това, но ще съм ти благодарен, ако бъдеш все така настоятелен.

— Старая се. Но договорката беше, че клиентът ми ще говори пред големия съдебен състав, не пред двама полицаи в малка стая без видеозапис.

— Приемам забележката ти. Но Ейб изглежда се плъзга към погрешното заключение, че някак си всички ние сме се наговорили да спъваме надлежния процес. — Бяха стигнали до стъпалата на Съдебната палата и спряха на място. Джакман бе подчертано намръщен. — Аз съм крайно чувствителен по този въпрос. Дори само ако се създава подобно впечатление.

— Казал ли е Ейб наистина нещо такова?

— Не. Но не му харесва да му се нарежда да не арестува някого.

— С цялото ми уважение, Кларънс, ти не си направил нищо такова. Ти се съгласи, когато се договорихме, че най-вероятно не разполагаш с достатъчно основания за обвинение дори и при наличието на така нареченото „признание“. А сега му липсва даже и това.

— Което е най-новото му оплакване.

Харди кимна.

— Той е настроен да се оплаква, Кларънс. Смята, че съм видял възможност за емоционално изнудване и съм се възползвал от нея. Което, едва ли пък аз е нужно да изтъквам, направо ме обижда. Не съм направил такова нищо, не бих го направил и особено Ейб би трябвало да го знае.

— Е, вие сте големи момчета и някой от вас ще трябва да намери начин да уреди разногласията ви. Междувременно Марлин, мисля, ще е много доволна да бъде държана в течение на всичко установено, независимо дали идва от Ейб, или не. Очевидно си подхванал някои неща. Тези аутопсии например. Казано в скоби, от чиста учтивост и в духа на нашето взаимно сътрудничество, нямаше да е зле да ги беше поставил на нашето внимание малко по-рано. — Той отмахна с ръка извинението на Харди преди още да е започнало. — Все едно. Това е минала работа. Но не забравяй, че съм поел някакъв ангажимент тук, особено спрямо началника на отдел „Убийства“, с разрешението, дадено на Страут да продължи. Надявам се, че тези… необичайни занимания имат смисъл и че твоят клиент няма да направи нещо глупаво, да свърне встрани и да откаже да говори пред големия съдебен състав. Това би ме поставило в глупаво положение.

— Такова нещо няма да се случи, Кларънс. Наистина не мога да ти кажа, че имам друг заподозрян, който е по-подходящ от Кенсинг. Добрата новина е, че имам няколко, които не са по-лоши кандидати.

Джакман прие новината спокойно.

— Тогава трябва да убедиш Ейб да ги разследва.

— Това е най-голямата ми мечта, Кларънс. Честно. Освен желанието аутопсията по молбата на Уес Фарел да даде резултат.

— Какъв например?

Притеснението на Харди се изписа по лицето му.

— Към този момент, Кларънс — какъвто и да е.

Двамата си казаха довиждане и Харди проследи как гърбът на Джакман потъна в сградата.

Човешката навалица изпълваше стълбището: някои излезли да палнат по цигара, други — да изтръгнат в последната минута някакъв юридически съвет, трети просто влизаха или излизаха от самата сграда. Две огромни ловджийски хрътки бяха завързани за един от металните парапети. Всички минаващи заобикаляха животните, заспали на топлия камък — поради неотдавнашната смърт на млада жена, нападната от куче, популярността на най-добрия приятел на човека в града беше спаднала рекордно ниско. В далечния край на стълбището млада двойка китайци обядваха от двете страни на високоговорител, от който бумтеше азиатски рап.

Ароматът на бао — тези вкусни кифли от лепкаво тесто и сочно печено свинско, го накараха внезапно да осъзнае колко е гладен. Днешният специалитет на Лу може и да беше някакво кулинарно откритие, но повечето от гостите на масата не бяха стигнали до момент, в който биха били в състояние да го оценят. Самият Харди не беше сложил в уста повече от три хапки.

След като остави на Джакман достатъчно време да се отдалечи, Харди влезе в сградата и се изкачи с асансьора на четвъртия етаж. Глицки не бе в кабинета си. Харди излезе в коридора и набра един номер на мобилния си телефон.

Две позвънявания, после мелодични звуци.

— Глицки.

— Как е Хънтърс Пойнт?

— Кой е?

— Ха познай.

Пауза.

— Какво искаш?

— Пет минути. Къде си всъщност?

— Двайсет и втори отдел.

Това бе съдебна зала на третия етаж. Ако там въобще се случваше нещо, Глицки щеше да е изключил телефона си — да не направи това би предизвикало гнева на съдията Лео Чоморо. Така че съдебната зала бе тъмна или в почивка и Глицки просто се криеше там.

Ако Харди искаше да обвини Ейб, че е укрил доказателствен материал от него — а той го искаше — смяташе да направи това открито, лице в лице. Лейтенантът седеше на задната редица на най-отдалеченото от централната пътека място. Хвърли бегъл поглед, когато Харди влезе, но не си направи труда да го пресрещне. Другият също.

— Току-що говорих с Кларънс. Той смята, че трябва да си сътрудничим. — Гласът на Харди отекваше в празното и кухо пространство. — Можех да му кажа, че за танго са нужни двама, но не го направих.

— Много благородно от твоя страна.

— Чудех се обаче защо твоите инспектори така и не са проверили кой е бил близо до интензивното, когато Маркъм е умрял. Дали не си им казал, че Кенсинг вече го е направил и няма нужда те да се занимават с това?

Глицки извърна лице към него.

— За какво говориш?

— Говоря за Брако и за другия, неговия партньор. За това какво са правили през тази седмица.

Глицки скръсти ръце на гърдите си и поклати глава. Харди прие липсата на отклик като вид отговор.

— Защото ми е трудно да разбера причината, поради която не са разпитвали в болницата, където Маркъм е умрял. Не ти ли се струва странно това? Това изглежда логичното място, където да се разпитват свидетели, не мислиш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Убеден съм, че си им казал да отидат там. Това е първото място, където би ги пратил да разследват.

— Точно така. Наистина това е едно от първите места, където отидохме. И пак те питам, какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че в пълните доказателствени материали, които ти уж ми предостави, нямаше и следа от това. Уговорката беше да получа всичко, което имаш и ти, спомняш ли си?

— Получи го — отговори Глицки.

— Не получих нищо за никого в болницата. А сега ми казваш, че твоите хора са били там. Това според теб на какво се дължи?

Глицки като че ли се позамисли върху това за секунда-две. После хвърли поглед към Харди.

— Може би дешифровките не са били разпечатани.

— Може и така да е. Тогава къде са недешифрираните ленти, понеже имам и няколко такива? — Но Харди беше практикувал наказателно право достатъчно дълго, за да знае някои от триковете, използвани от полицията, за да се подобрят шансовете за успех на обвинението. — А може би — натърти той, — може би си им дал указания да забравят да пуснат касетофона.

Това бе популярна и често използвана техника, чието прилагане бе почти невъзможно да се докаже.

— Помислих си — продължи Харди, — че след като си сметнал, че не играя честно, може да си решил и ти да сториш същото.

Глицки сви устни. Белегът му изпъкна. Харди знаеше, че го засяга много дълбоко, но трябваше да намери начин да стигне до него.

— Като резултат от това ми трябваха четири дни, за да открия сам онова, което ти вече знаеше — продължи Харди.

— И какво е то?

— Че има още няколко души с възможност, а може би дори и мотив да убият Маркъм.

Но Глицки не отстъпваше.

— Ако не си могъл да го установиш, това е твой проблем. Моите инспектори отидоха и разпитваха. Имат пълна хронология за целия ден, от приемането на Маркъм до… — Изведнъж Глицки спря, хвърли бърз поглед към Харди, после се взря в някаква неопределена точка. Ноздрите му се разшириха и устните му се стегнаха.

— Какво? — попита Харди.

Изражението на Глицки неочаквано се промени. Нещо, което си спомни, го накара да си поеме бързо дъх и после изражението му стана още по-строго.

Харди изчака за миг.

— Слушам те — добави той и продължи да чака.

Най-накрая, излъчвайки възмущение и смут, лейтенантът започна да поклаща бавно глава от едната на другата страна.

— Забравиха да направят запис. Това са Брако и Фиск, нали знаеш. Първият им случай. Просто не са спазили правилата и…

Той спря отново, осъзнавайки, че е безнадеждно да се опитва да обяснява повече. Никой, най-малкото Харди, би му повярвал, а при тия обстоятелства разбираше, че и никой не би имал основание да го стори.

Първата реакция на Харди беше такава, каквато Ейб очакваше.

— Бих нарекъл това „обслужване на собствени интереси“ или поне така изглежда — отговори остро той. — Колко удобно, че точно сега, в момента, когато те притискам за това, обяснението ти изплува. И същевременно толкова удобно.

Сарказмът му бе доста очевиден.

— Обаче има едно нещо. — Харди направи крачка към вратата на съдебната зала, погледна приятеля си в очите и заговори най-искрено. — Работата е там, че те познавам, Ейб. Познавам те и ти имам пълно доверие. Щом ми казваш, че така се е случило, значи така се е случило. Край на темата.

— Точно така се случи.

Глицки нямаше сили да го погледне.

— Добре. В такъв случай може би някой ще напише един доклад за това, което са установили, за да мога и аз да бъда в течение. — Харди бутна вратата, но после се спря и се обърна, преди да е прекрачил навън. — А, моите поздравления. Трея се обади и каза на Франи.

След което излезе от залата, оставяйки Глицки на неговите демони.