Джон Лескроарт
Клетвата (31)

30

Брендън Дрискол просто не можеше да повярва, че няма какво да прави.

Стана, както обикновено, малко след седем и бе приготвил закуска за себе си и Роджър. След като Роджър замина за банката, той прекара още два часа с файловете от „Парнас“. Но даже те вече започваха да губят привлекателността си за бившия секретар. В края на краищата Джеф Елиът нямаше да използва всичко, или поне не сега. Нещо по-лошо, тази нова ситуация в „Портола“ с дамата, която са установили, че е убита, щеше да изглежда по-важна за Джеф от всякаква вътрешна информация за бизнеса.

И Дрискол изключи компютъра.

После, борейки се с прокрадващото се чувство на досада, реши да тренира два часа в залата за фитнес. Когато се върна вкъщи оттам, си взе душ и си направи за обяд наистина една прекрасна, добре аранжирана зелена салата — „месклун“ — с цвекло и сирене, която изяде сам в слънчевия заден двор. Но и това не го ободри. Потиснат, позвъни на Роджър в службата, но той се оказа зает с клиенти и му съобщи, че вероятно дори ще закъснее довечера, което изнерви Брендън. Човек никога не знае, разбира се, и сега, когато беше без работа, партньорът му… Е, просто се чувстваше несигурен и кой би го упрекнал за това? Никога не би си помислил, че Тим някога ще реши да го освободи. Хората се променят. Човек трябва да е нащрек, гъвкав, готов за всичко.

Следобедът се протягаше пред него, безкраен. Пусна си музика, отиде в задната част на къщата, хвърли някакви дрехи в пералнята, изми съдовете от обяд. Накрая, като реши, че причината е в къщата, която почти го подлудяваше, се облече, отиде в гаража, спусна капака на своята миата и я подкара навън.

Шофираше вече от два часа. Бе пресякъл моста „Голдън Гейт“ и отиде нагоре чак до „Новато“, после бе завил и се бе върнал обратно, спирайки за двайсет минути в „Корте Мадера“ за едно капучино. Не разговаря с никого и като че ли никой не го и забелязваше, дори и в неговата червена спортна кола. Бе сам, сам, сам, пресичаше отново моста, а океанът блещукаше отдолу в синьо и бяло.

Озова се на „Сийклиф Драйв“, зави и спря пред къщата на Тим. Компания за недвижими имоти вече бе сложила табела на поляната отпред. Слънцето зад него топлеше раменете му. Когато повече не издържа да стои в колата, излезе и се приближи до къщата, която като че ли трептеше в розово в следобедната тишина.

На входа се спря и без всъщност да се замисля, позвъни, вслушвайки се в кънтящия звук. Накрая се обърна и седна на горното стъпало. Не знаеше колко пъти вече бе поглеждал часовника си днес, но сега отново му хвърли един поглед.

Слънцето се спусна още един-два градуса надолу. Седеше неподвижен. Покрай него на улицата мина мерцедес. След още малко време мина друга кола — от нея хвърляха вестници към някои от входовете, но не и към входа на Маркъм. Една голяма врана кацна на пътеката до тротоара, направи няколко подскока към него и изграка шумно.

Това вече бе най-дългият ден в живота му, а все още имаше часове, докато залезе слънцето.

И той заплака.

* * *

Глицки, Брако и Фиск се срещнаха в кафето на болницата и седнаха на една по-отдалечена маса, за да сравнят записките си.

— Разговарях малко с господин Бутан — започна Глицки. Пред него имаше обикновен сух геврек и чаша гореща вода, която той се опитваше да превърне в чай. — Доста затворен тип е и изглежда няма много приятели нито в болницата, нито някъде другаде. Но ми се видя по-скоро покрусен, отколкото агресивен. Страданието на пациентите като че ли го измъчва твърде много за човек, който постоянно работи това.

— Искаш да кажеш, че може би е приложил към някои от тях евтаназия? — обади се Фиск, който наскоро сам бе стигнал до това заключение.

— Може би. Малко е рано, но може да се окаже, че си заслужава да бъде попритиснат леко с течение на времето.

Но Фиск бе привързан към своето обяснение.

— Бил е единственият от персонала, който е работил при всички от списъка на Кенсинг, разбираш ли?

— Да. Това, което не знам обаче, е колко от тези хора наистина са били убити. И дали не е имало други убийства, които не са в списъка на Кенсинг, при които Бутан не е бил дежурен?

Двамата инспектори си размениха някакъв знак, после Брако призна, че вече е изтъкнал същото възражение преди малко. Той пиеше диетична кола от кутия и се заинтригува от мисълта да се намерят още истински убийства.

— Успяхте ли в тази посока, лейтенанте? — попита Брако. — Казахте, че имате още някои подозрения.

Глицки кимна.

— Една сестра на име Ребека Симс. Още не ми е дала имена на жертви, но подпитва. Трябва да ви кажа, че тя също конкретно спомена господин Бутан.

— На мен той ми хареса — каза Фиск.

— Така си и помислих, Харлен. На мен също за известно време, но после разговарях с него за вторник вечерта.

— Вторник вечерта?

— Когато умря Карла Маркъм. — Глицки изчака думите му да направят впечатление, после продължи: — Аз съм не по-малко заинтригуван от всички други по случая „Лоринг“ и за онова, което може да открием при останалите от списъка на Кенсинг. Но ще ви кажа и на двамата честно, малко ми е трудно да извърша този скок на мисълта и да повярвам, че става дума за свързани убийства.

Брако няколко пъти изщрака с капачката на кутията с газирана вода.

— Имаш предвид дали единайсетте убийства на Кенсинг изобщо са свързани с Маркъм?

— Точно така — отвърна Глицки. — Една нишка отвежда назад, към тези смъртни случаи, причинени от павулона, а друга води към калия. Но дали тези две линии се срещат? — Чаят му бе достатъчно потъмнял и той го опита, после отхапа от геврека, подъвка замислено и след това поклати глава. — Знам, че е възможно. Би могло даже да имаме тук точно това. Много ми се иска някак си да са свързани, но просто не мога да направя този скок.

— Не може да не са свързани — протестира Фиск.

— Защо да не може, Харлен?

— Ами, искам да кажа… Нали от Маркъм тръгнахме, за да стигнем дотук?

— Аз също си помислих така, когато най-напред чухме за Лоринг, но сега започвам да се съмнявам. Затова може би ти ще успееш да ме убедиш. Защо трябва да са свързани? Имаме ли някакви доказателства, които ги обвързват? Имаме ли сходен медикамент? Същия начин на действие? Нещо? Кажи ми, ще се радвам да чуя.

Глицки знаеше, че звучи малко грубо. Ядосваше се на себе си най-вече заради това, че първата му хипотеза бе обърната надолу с главата след добавянето на Лоринг към случая с Маркъм. Но щеше да използва Фиск като спаринг-партньор. Може би пък момчето щеше да предложи нещо, за което самият Глицки не се бе сетил.

След като поразмисли малко, Фиск заговори.

— Все пак имаме едно и също място на убийствата, лейтенант. Медикаментите са приложени по един и същ начин — през системата, нали така? Това вече е нещо.

— Да, наистина — призна Глицки и отпи малко чай. — Но достатъчно ли е това всъщност, за да свържем наистина Лоринг и Маркъм? Същият начин на действие, но различни отрови? Не знам. Проблемът са Карла и децата. Не мога да повярвам, че това не е свързано с Маркъм. Просто не мога да стигна чак дотам.

Брако имаше въпрос.

— Добре. А какво може да се каже за Бутан тогава? Казахте, че сте го питали за вторник вечер.

— Така е. Оказа се, че имал майсторска степен по бридж и същата вечер е бил на турнир в Сан Хосе, където е прекарал цялата нощ. Ако е вярно — а аз се обзалагам, че е така — това го елиминира от случая с Карла, а следователно и от Маркъм.

— Но не и от Лоринг или от някой от другите. — Фиск най-после схвана проблема на Глицки.

— Именно. То изобщо няма задължителна връзка с тях. Всъщност, ако Бутан е умъртвил Лоринг, те почти сигурно не могат да бъдат свързани.

Чули тази истина, те млъкнаха. Глицки хапна още малко геврек, Брако отпи от содата си. Фиск реши, че иска някаква закуска, избута стола си назад и се отправи към щанда. Другите двама мъже го наблюдаваха как отива.

— И така, какво искаш да правим сега, лейтенант?

Глицки разбираше какво пита Брако. В административен смисъл убийствата от списъка на Кенсинг нямаше повече да бъдат част от разследването за убийството на Маркъм — току-що в някаква степен бяха установили това. Двамата нови инспектори нямаха претенции да им бъде възложено нещо, което можеше да се окаже много тежък случай със серийни убийства.

— А какво искаш да правиш, Дарел?

Брако не се колеба.

— Все още бих искал да получа някаква насока за Маркъм.

— И как предлагаш да стане това? Занимаваш се с този случай повече от седмица. Имаш ли заподозрян, за когото не зная?

— Имам въпроси, които не съм задал, ако това имате предвид. Имам и две идеи.

— Хубаво. Дай да чуем едната.

— Нека да преместим фокуса от Маркъм. Там никой нищо не е видял. Но освен това ни остава Карла, а както сам казахте, който е убил нея, е убил и съпруга й, нали така?

— Малко ще се затрудниш да докажеш обратното.

— Обаче ако позволите, сър, ние даже не сме погледнали. Не сте го поискали от нас.

Глицки знаеше, че Брако е прав, че от самото начало им бе сложил юзди по тяхното разследване, като не ги допускаше до истинските главни участници, включително и до Кенсинг. Това бе създало вакуум там, където трябваше да има основна информация — алибита, кой къде е бил по часове, възможности. Брако продължаваше:

— Мотаем се вече седмица само с мотиви и женски клюки. Но ако някой е убил Карла, тук работим вече с много ограничена група заподозрени.

— Как стигна до това?

В очите на Брако пламтеше духът на преследвача.

— Най-напред забравяме сестрите. Както ми се струва, че току-що доказахме, връзка между някоя от тях и Маркъм е изключена. Никоя от сестрите тук не е убила Карла и децата й, за това залагам един милион долара.

— И аз също.

— Добре, тогава кой остава? Кой е бил там миналия вторник?

Той взе да сгъва пръстите на ръката си:

— Кенсинг, Дрискол, Рос, Уолтрип, Коен. Един от тях е.

— Един от кои?

Фиск се бе завърнал със сладоледен сандвич.

Глицки кимаше доволно. От Дарел един ден щеше да излезе полицай.

— Какво? — попита Фиск отново.

Глицки махна към Брако.

— Дарел ще ти каже след минутка, Харлен. Междувременно, момчета, спомняте ли си Харди? Адвокатът на Кенсинг? В кабинета на Джакман тази сутрин?

— Човекът със списъка на Кенсинг — каза Брако.

— Точно така. Както може да сте забелязали, той има уговорка с Джакман. Изпращаме му записи от разпитите и всякакъв доказателствен материал. — Недоверчивите им изражения го накараха да кимне. — Не ме питайте. Но на теория ние си разменяме информация, така че може да поискате да разберете какво е научил той, преди да започнете. С кого е говорил. Какво са му казали. Той наистина някога беше полицай и…

— Кой? — попита Фиск. — Харди?

— Много отдавна, Харлен. Той бе моят партньор, всъщност. Обикаляхме заедно в униформа. — Изчака ги да осмислят това, наслаждавайки се на физиономиите им. — Не е глупав и може да е разговарял вече с някои хора, което би ви спестило време. И ако само си помислите, че укрива нещо от вас, арестувайте го и го доведете при мен. Или още по-добре — застреляйте го и скрийте трупа.

Обаче нещо не устройваше Брако.

— Значи ако Харди е някак си с нас, Кенсинг го зачертаваме?

Глицки си позволи тънка усмивка.

— Не. Но няма да е най-лошото нещо на света, ако Харди остане с това впечатление.

* * *

За Харди хвърлянето на стрелички бе някаква форма на медитация, както свиренето на цигулка за Шерлок Холмс — така бе казал някога на Фрийман. Но Брако и Фиск не знаеха това. Бе се ровил в новите папки с материали от близо два часа, почти веднага след като се върна от срещата си с Джеф Елиът. Когато инспекторите дойдоха, току-що се бе изправил, протегнал и решил да помята малко стрелички, за да даде време на новите факти да се уталожат в съзнанието му. Двамата инспектори без съмнение си мислеха, че се забавлява в края на работния ден, а и той не сметна за нужно да ги освободи от това впечатление. Харди хвърли още една стреличка.

— Какво искате най-напред?

— Лейтенантът каза, че ще ни дадете онова, с което разполагате — отговори Брако.

— Само че повечето неща, които имам, са всъщност ваши. Може да стане малко досадно. — Последният изстрел от този рунд улучи двойното 11 и Харди се ухили доволно, отиде до дъската и прибра стреличките. — Е, добре, ето нещо, което може би не знаете. Спомняте ли си Франк Хусик?

— Съседът?

— Именно. Чул е изстрелите в единайсет без петнайсет. Погледнал е към съседната къща и лампите са светели. Един час по-късно все още са били запалени. Обаче два часа по-късно някой ги е изключил. Ето ви един жокер — не е била Карла.

— Аз бях там малко преди десет. — Брако седеше на канапето наведен напред, със стегнат гръбнак, с лакти на коленете, сплел дланите си отпред. — А лейтенант Глицки знае ли това?

— Смятах да му се обадя по-късно, така че вероятно не знае. — Харди хвърли поглед към Брако. — По кое време си тръгнахте оттам?

Дарел отговори спокойно:

— Няколко минути след вашия клиент, да кажем точно в десет.

— И той бе последният посетител?

— Колата му бе последна на улицата отпред, да. А и ми каза, че е бил последният, и че семейството се приготвяло за сън.

— След като си тръгна — Харди метна една стреличка, — отидохте ли до къщата?

При този въпрос Фиск, който небрежно разгръщаше страниците на едно от списанията на Харди, изведнъж спря и вдигна поглед.

— Не — отвърна Брако. — Вашият човек някак си ме убеди, че им се е струпало много през деня. Какво е правил той, след като си е тръгнал?

— Отишъл си е вкъщи и е легнал да спи. И, инспекторе — Харди хвърли отново, — не се е връщал.

— Може ли да го докаже?

— Можете ли вие да докажете, че се е върнал?

Фиск се изкашля, затвори списанието и го пусна на края на масата.

— Господин Харди, Дарел! Какво ще кажете да оставим Кенсинг извън играта, докато той сам не се намеси в нея? Как ви звучи това?

Харди бе отишъл отново на дъската и си събираше стреличките. После се върна до бюрото, сложи ги на него и си издърпа един стол отстрани.

— Добра идея, инспекторе. Доктор Кенсинг няма да се намеси отново. — После посрещна погледите им. — Извинявам се, ако съм малко докачлив по отношение на своя клиент.

Брако не бе помръднал и сантиметър, но раменете му се отпуснаха едва незабележимо. Когато заговори, тонът му също бе помирителен.

— Стеснихме кръга до пет души, които са били в интензивното онази сутрин, без двете сестри. Това устройва ли ви?

Харди бе малко смутен, но не и изненадан да види как предсказанията на Фрийман от тази сутрин се сбъдват толкова бързо. Ако сестрите се изключваха от разглеждане във връзка с Маркъм, тогава смъртта на Марджъри Лоринг не се свързваше по никакъв начин с Кенсинг. Но като си изкриви малко душата, той само кимна.

— Ако сестрите имат алиби за вторник вечер…

— И двамата имат — увери го Брако. — Раджан Бутан е играл бридж в Сан Хосе. Макар че лейтенант Глицки казва, че някои от персонала го смятали подходящ за Лоринг. Ако трябва да си признаем, Харлен и аз също не го намираме за много неподходящ…

— И той е бил един от дежурните при Маркъм? — прекъсна го Харди.

— Да. Но си има това алиби за Карла. А другата, Кони Роу, си е била вкъщи със семейството — мъж, две деца. Не е излизала.

— Ясно.

— Така че сценарият за къщата на Маркъм изглежда следния: някой идва между десет и десет и четирийсет и пет и Карла отваря вратата на този човек, който и да е той. После децата отиват да си легнат, докато Карла и Хикс разговарят. В някакъв момент Хикс се извинява и влиза в кабинета, където Маркъм си е държал пистолета.

— Кой би могъл да знае това? — попита рязко Харди. — Не просто, че е имал пистолет, но и къде го държи?

— Уместен въпрос — призна Фиск, — но ако този Хикс е бил близък на Карла, а изглежда, че е така, може и да е знаел.

Харди реши, че това е достатъчно смислено обяснение.

— Добре. Нека се върнем на останалите — продължи той. — Без моя клиент, разбира се.

Брако ги изстреля веднага.

— Дрискол, Рос, Уолтрип, Коен.

Харди беше срещнал името на Коен само преди час, по време на четенето — в доклада, написан от Брако и Фиск за онова, което бяха установили миналия петък вечерта, но бяха забравили да запишат на касетофон. Тогава то сякаш бе отскочило от страниците срещу него и бе пратило сърцето му в гърлото. Чувайки отново името й, той не показа никакво вълнение, даже си позволи да се засмее.

— Давам си сметка, че не съм говорил с нито един от тези хора. Кои са Уолтрип и Коен?

Доколкото Харди знаеше от докладите и разпитите, които бе прочел, инспекторите също не бяха разговаряли с никой от тези хора, но сега не декларираха това. Брако само отговори сдържано:

— Просто лекари, които също са били в интензивното през този ден — Кент Уолтрип и Джудит Коен.

— Но няма данни да са били и у Карла?

— Не — отговори Фиск. — Приемаме, че и двамата са познавали Маркъм, но извън това не разполагаме с кой знае какво за тях.

— Само имената, това е всичко — добави Брако. — Не смятам, че някой от тях е изиграл някаква роля тук, но ги включихме просто за да бъдем изчерпателни.

Харди кимна.

— Значи остават Дрискол или Рос.

Беше ред на Брако леко да се усмихне.

— В рамките на приетите тук правила.

Което означаваше, че той не изключва Кенсинг.

Харди си позволи дружелюбно кимване.

— А как е тяхното алиби? На Дрискол и Рос?

Очевидно смутени, инспекторите размениха поглед.

— Още не сме имали възможност да разговаряме и с тях.

— Може би имате желание да го направите — каза той дружелюбно. — Междувременно, просто за изчерпателност, аз ще се опитам да се свържа с Уолтрип и Коен.

* * *

Покойниците с номера две и три от списъка на Кенсинг бяха кремирани, което изключително силно ограничаваше възможностите за някакви допълнителни съдебномедицински анализи. Четвъртото име беше Шърли Уотръс.

Тя беше умряла в деня след миналата Коледа. Приета в болницата седмица по-рано с остър флебит, тя получава удар в леглото, който я парализира и я прави неспособна да комуникира. Преместена в интензивното за наблюдение и по-нататъшни изследвания, на петия ден тя умира, без да се върне в съзнание. Болничната аутопсия установява като причина за смъртта мозъчен кръвоизлив.

Този път Страут знаеше точно какво търси — коктейла павулон — и го намери. Госпожа Уотръс също е била убита.

* * *

Глицки, Аш и Джакман се бяха скупчили в кабинета на Марлин и провеждаха кратко съвещание. Нейният колега си бе излязъл в края на работното време и Джакман седеше на неговото бюро. Глицки си бе придърпал един стол и го бе яхнал с облегалката напред, гледайки към тях.

— Разбира се — казваше Глицки, — той няма представа какво е правил на дванайсети ноември — имаше предвид Раджан Бутан, — но за деня след Коледа може и да си спомни.

— Той християнин ли е? — попита Марлин. — Може би не празнува Коледа.

— Християнин или не, това е празник. — Джакман се обърна към Глицки. — Ейб, той чист ли е за Карла Маркъм?

— Разполага със сигурно двайсет души, които ще се закълнат къде е бил по времето, когато Карла е била застреляна. За мен това значи, че е чист както за нея, така и за Маркъм.

Джакман побутна някакви кламери по бележника пред себе си. Когато заговори, едва ли не сякаш си говореше сам.

— Изглежда повече от вероятно, че Кенсинг би могъл да бъде източникът на този проблем в „Портола“, ако това няма връзка с Маркъм.

Марлин добави своите разсъждения.

— Мисля, че е крайно време да го изправим пред големия съдебен състав и да разберем какво знае веднъж завинаги. Изключваш ли го за Карла, Ейб?

Глицки едва не се изсмя.

— Далеч съм от това. От моя гледна точка той си остава основна фигура. Всъщност ще се отбия у тях на връщане към къщи. — Глицки извади ужасяващата си усмивка, а после и лист хартия от джоба на сакото си. — Този път със заповед за обиск.

Марлин стана от стола си.

— Ако ми дадеш пет минути, мога да приготвя и призовката, която също да му връчиш. Става ли?

— Ехей! — възкликна Джакман. — И двамата забравяте нещо. Обещах на Харди, че ще дадем на Кенсинг трийсет дни отсрочка.

Това помрачи ентусиазма в стаята само за наносекунда, не по-дълго. Марлин беше приготвила отговора си едва ли не още преди да чуе възражението.

— Това се отнасяше за убийството на Маркъм, Кларънс, когато Кенсинг бе нашият заподозрян. Съвсем конкретно. Харди в никакъв случай не би могъл да възразява, ако съдебните заседатели желаят да изслушат Кенсинг за списъка, който сам е предоставил.

— И то колкото е възможно по-скоро. — Глицки се обърна към окръжния прокурор и добави с официален тон: — За да може нашите съвместни разследвания да продължат в дух на сътрудничество.

Джакман помисли известно време и накрая кимна.

— Добре, направете го.