Джон Лескроарт
Клетвата (37)

36

Когато Рос мина с колата покрай жилището, вратата отначало го стъписа. Къде живееше този човек? Ако се съдеше само по вратата и прозореца долу, почти на равнището на тротоара, апартаментът не изглеждаше по-голям от килер. Нямаше достатъчно място да погълне звука от изстрела. За щастие нямаше и фоайе. Можеше просто да почука и да влезе, да се погрижи да свърши работата и после да излезе с относителна безнаказаност. Въпреки всичко сърцето му тупаше силно, както когато бе отишъл да види Карла. Това бе необходима работа, но не можеше да потисне прилива на адреналин.

Накрая паркира пресечка и половина по-надолу, от другата страна на улицата, в последните минути на дневната светлина. Опита се да си представи Раджан Бутан. Сигурно го е срещал десетки пъти в болницата, разбира се, но не бе обръщал кой знае колко внимание, ако изобщо го бе забелязвал. Доколкото имаше някакво впечатление от него, то бе за кротък мъж с доста слаба фигура. Ако бе така, Рос лесно щеше да се справи с него, стига да запази елемента на изненада.

Но какво щеше да направи с етера? Раджан, като медицински работник, несъмнено познаваше много точно миризмата и би могъл да я долови веднага щом отвори вратата, ако Рос вече е излял шишенцето върху марлята и я е мушнал в джоба на сакото си. И как щеше да се промъкне зад него? Това изглеждаше решаващо.

Каза си, че не трябва да бърза. Обаждането бе преди не повече от час, след това Рос бе измънкал нещо, че петдесет хиляди долара е трудно да се намерят за толкова кратко време. Но Бутан не бе се поддал на това. Бе му казал да ги намери по някакъв начин и да дойде на адреса му до девет часа, иначе ще се обади на полицията.

Рос погледна отново часовника си. Беше осем без десет. Разполагаше с цялото време на света. Протегна ръце пред себе си и ги погледа известно време. Нямаше и следа от треперенето, което го бе измъчвало след случая с Тим, а после и след Карла.

Дори очакваше момента с известно нетърпение. Това планиране в последната минута бе даже малко като игра. Изглеждаше удивително колко лесно този човек му се бе предоставил. Едно телефонно обаждане, едно решително действие и с проблемите му щеше да бъде свършено.

И изведнъж, докато седеше там, както знаеше, че ще стане, както винаги ставаше, когато наистина бе нужно, решението му проблесна. Бе се опитвал да се прави на прекалено хитър. Няма да има нужда от етер, от изненада. Веднага, щом влезе, просто ще насочи пистолета и ще контролира събитията оттам нататък. Седнете, господин Бутан. Разтворете дланта си до слепоочието. Малко повече разстояние между пръстите, моля, за да мога да опра края на дулото точно до линията, където започва косата, където му е мястото. Благодаря. Довиждане.

Усмихвайки се на себе си, той извади бутилката етер от джоба си и я сложи заедно с марлята обратно в медицинската си чанта. Пистолетът бе в десния му джоб, малък и скрит. Пресегна се за куфарчето, отвори вратата и излезе на тротоара.

Навън вече бързо се стъмняваше. Иззад ниския прозорец идваше някаква светлина, но над вратата нямаше лампа, което бе добре. Спря и постоя неподвижен няколко секунди, после продължи нагоре до „Фредерик“, където уличката, по която бе тръгнал, завършваше. Прекоси откъм страната на Бутан. Сега от горния ъгъл можеше да види отвъд колата си, надолу по хълма, както и в двете посоки по пресичащата улица — „Фредерик“. Имаше няколко паркирани коли в двете посоки от едната и от другата страна на улицата, но не се виждаха никакви пешеходци.

Мина покрай прозореца веднъж, навеждайки се да хвърли поглед вътре. Бе закрит с евтина завеска, която прозираше, като се приближиш. И там вътре видя Бутан, чакащ сам до една маса. Спомни си го сега, с нищо незабележим човечец. Постоя още един миг до вратата, опивайки се от властта, която имаше.

Време бе.

* * *

Измина един дълъг час и малко отгоре. Раджан почувства, че малко остава да се разплаче от страх и тревожно очакване, когато чу почукването на вратата. Взе водата и отпи, за да може да е в състояние да говори, после остави чашата на масата, изтри ръцете си в крачолите на панталоните и каза:

— Влезте, моля, отворено е.

Почти очакваше Малачи Рос да изглежда някак си по-различен, но това бе същият човек, който бе идвал в болницата толкова често през последните две години. Висок и слаб, сдържан и властен, Рос излъчваше по коридорите на „Портола“ тиха, ужасяваща мощ. И още щом той мина през вратата, Раджан почувства тази физическа сила в стаята. Вътрешностите му се свиха и му се стори, че може би няма да успее. Че всичко това е една грешка. Че навярно няма да се справи.

Рос затвори вратата зад себе си и обгърна стаичката с пренебрежителен поглед.

— Тук ли живеете?

— Има още една стая — отвърна Раджан, сякаш оправдателно, и посочи към тъмната спалня през отворената врата. — Живея скромно.

— Личи си.

Рос още стоеше до вратата. Държеше куфарчето и Раджан посочи към него.

— Донесохте ли… — Гърлото му се стегна. — … парите?

— Това? — Вдигайки куфарчето, мъжът сякаш почти се забавляваше, което Раджан просто не можеше да си представи. — И колко трябваше да бъдат?

Разбираше, че Рос си играе с него, но не знаеше правилата на тази игра.

— Петдесет хиляди долара.

— И аз ви ги давам заради какво? Може ли да поосвежите паметта ми?

— Няма значение. Знаете защо. Затова сте дошли тук.

— Може и да не е затова обаче. Може да не е по причината, за която си мислите.

Очите на Раджан зашариха по стените на стаята. Пресегна се отново към водата и бързо отпи.

Рос прекоси стаята с две крачки и издърпа стол изпод масата.

— Изглеждате неспокоен, Раджан. Неспокоен ли сте?

— Малко, да.

— Не е съвсем същото, като да заплашвате по телефона, нали? Вие и аз тук заедно, един срещу друг?

Рос постави куфарчето между двамата, по средата на масата.

Бутан се опита да отговори, но не му дойдоха никакви думи. Бързо наведе глава надолу и се опита да преглътне. Когато вдигна поглед, Рос държеше в дясната си ръка пистолет, насочен към сърцето му.

— О, майко божия! — прошепна той едва доловимо.

Рос продължаваше да говори със същия нехаен тон.

— Знаете ли какво намирам за съвършено иронично в тази ситуация? Интересно ли ви е да научите? Мисля, че ще ви е интересно.

Раджан успя само да кимне. Очите му не се отделяха от оръжието. Рос продължаваше да бъбри почти закачливо:

— Защото, виждате ли, забавното е, че се страхувате да не би полицията да ви арестува заради всички онези бедни болни души в „Портола“, които според тях сте убили. И искате да избягате, нали така? Защото всъщност няма как да се защитите, освен да казвате, че не сте го направили. Представете си. Аз съм първият, който ще признае, че това изглежда много лошо за вас и не ви обвинявам, наистина. Но ще ви кажа нещо. Искате ли да го чуете?

— Да. Какво е то?

— Мисля, че ще помогнете на полицията да разкрие този случай, Раджан. Всъщност, сигурен съм.

— Но защо? Аз нищо няма да кажа. Каква причина мога да имам да проговоря?

— Обзалагам се, че можете да се досетите, Раджан. Отговорът е, че няма да има нужда да казвате нищо. Но голямата ирония е, че след тази вечер, след като се самоубиете, всички ще знаят, че не само сте убили онези пациенти — всички онези бедни пациенти, които ни струваха хиляди долари на ден — но че също така сте убили Тим Маркъм и семейството му.

— Вземете си парите. — Гласът на Раджан отекна в малкото помещение. — Оръжие! Няма нужда да използвате оръжие!

Рос бутна стола си назад и започна да се изправя.

* * *

— Не мърдай! Полиция! Пусни оръжието! — Глицки изскочи от тъмното и застана на входа на спалнята, стискайки своя пистолет в изпънатите си напред ръце. — Пусни го!

Рос замръзна за миг, обърна глава, после бавно смъкна ръцете си до масата. На сантиметър от повърхността й той пусна пистолета, който глухо тупна върху дървото.

— Добре, сега го бутни на пода. Чак долу.

Рос не сваляше поглед от оръжието, насочено към него. Все още държеше ръцете си там, където бе пуснал пистолета си на масата, и протегна дясната си ръка, като че за да го бутне на пода.

Глицки видя движението му и може би не го разчете правилно или пък смъкна гарда си за миг и позволи посоката на собствения му пистолет да се отклони с няколко сантиметра.

Рос замахна с бързината на нападаща змия. Той грабна куфарчето и яростно го хвърли в лицето на Глицки. Лейтенантът стреля — страхотна експлозия в малката стая — и пръсна куфарчето, което го удари, изби пистолета от ръката му и разпиля пачки пари по пода. Парчета от мазилката на стената отзад се изсипаха върху пластмасовия плот.

Още една експлозия и още мазилка.

— Не мърдай! — Рос отново държеше в ръце своя пистолет и бе стрелял в пода, където Глицки се пресягаше за оръжието си. — Изправи се и го ритни насам, веднага!

Раджан се бе свил в ъгъла до хладилника. Рос му хвърли един поглед, каза му също да се изправи, после махна на Глицки да мръдне от вратата и да влезе в самата кухня. Медицинският директор дишаше тежко, но погледът му бе ясен и фокусиран. Сега държеше по един пистолет във всяка ръка. Устните му се извиха в тънка полуусмивка.

— Вие, момчета, ми скроихте номер — каза той. — Впечатлен съм. Особено от тебе, Раджан, добра работа. — Но след това устните му се свиха злобно и решително. — Обаче ми е ясно какво ще стане тук сега. Ти! Полицая! Дошъл си тук да арестуваш господин Бутан, а той е решил, че няма да се предаде без бой, така че изглежда тук ще има престрелка, в крайна сметка. И за съжаление никой от вас няма да оживее.

* * *

Притиснат там, където бе през цялото време, изправен зад стената в тъмната спалня, Харди нямаше избор. По никакъв начин не можеше да предвиди кога Рос ще отправи първия изстрел по единия или по двамата. Трябваше да действа първи — и бързо.

Ключът за осветлението беше до вратата, точно където бе той. Пресегна се и щракна ключа, потапяйки апартамента в пълен мрак.

И, както му се стори, незабавно — и в оглушителен тътен. Той се смъкна на пода и преброи четири изстрела в невероятна последователност, като че ли сливащи се в един, докато трае ударът на сърцето. После онзи звук, който свива сърцето и не оставя съмнение: когато едно тяло се сблъсква с друго и му изкарва въздуха — Хъъъъ! — удар в нещо неподвижно, придружен от трясъка на строшени неща. Още един експлозивен изстрел, после още борба и един последен удар, глух бумтящ звук, и гласът на Глицки, почти неузнаваем, но отчетливо негов, който крещи:

— Лампите, Диз, лампите!

Които той успя да щракне тъкмо навреме, за да се отвори с трясък външната врата и фигурата на Брако да се появи в нея с пистолет в протегнатите ръце. Изгасването и светването на лампите бе сигналът, който бяха договорили за подкрепление. После Брако нахълта в стаята, Фиск зад него, също вдигнал пистолет. Харди се бе облегнал с напълно изчерпан адреналин на рамката на вратата към спалнята.

Раджан Бутан бе все още свит в ъгъла си, плачеше тихо, с глава, клюмнала на коленете. Глицки, с пистолет във всяка ръка, се бе изправил на крака, и стоеше, олюлявайки се, над проснатата фигура на Малачи Рос, който кървеше от носа и устата. Като се обърна, Глицки подаде на Брако двата пистолета с дръжките напред.

После неловко отстъпи половин крачка назад и залитна, като че ли загубил равновесие. Харди направи крачка към него.

— Ейб, добре ли…?

Глицки се обърна към него и отвори уста да заговори, но излезе само струйка кръв, която очерта линията на белега му, преди да се строполи отново на пода.