Морис Дрюон
Железният крал (31)

IX
ЕДНА ГОЛЯМА СЯНКА НАД КРАЛСТВОТО
В продължение на десетина дни кралят се луташе из душата си като заблуден пътник. Имаше моменти, когато, макар и да се уморяваше бързо, пак се заемаше с работата си, безпокоеше се за държавните дела, искаше да провери сметките, с властно нетърпение настояваше да му се дават за подпис всички писма и постановления. Никога не беше проявявал такава охота за подписване. После внезапно изпадаше в помрачение, рядко произнасяше думи, и то без връзка и без смисъл. Потъркваше челото си с отслабнала ръка, чиито пръсти трудно се прегьваха. В двора се говореше, че кралят не е на себе си. В действителност той започваше да се откъсва от света.

За три седмици болестта превърна този четиридесет и шест годишен мъж в старец с изпито лице, който живееше вече само наполовина, затворен в една стая на замъка Фонтенбло. И тази постоянна жажда, която го мъчеше и го караше да иска непрекъснато да пие!

Лекарите уверяваха, че той няма да прескочи трапа, а астрологът Мартен, подбирайки внимателно думите си, възвести, че някакво ужасно изпитание предстои в края на месеца на един могъщ западен монарх, изпитание, което ще съвпадне със слънчево затъмнение. „През този ден, пишеше вещият Мартен, над кралството ще падне голяма сянка…“И внезапно една вечер Филип Хубави усети пак под черепа си онова страхотно избухване, пропадането в мрака, което беше вече изпитал в гората на Пон-СентМаксанс. Този път нямаше нито елен, нито кръст. Само едно едро тяло се беше проснало в леглото, без да чувствува грижите, с които го обграждаха.

Когато изплува от този мрак, за който той не можеше да знае дали е траял час или два дни, първото нещо, което различи, беше една дълга бяла фигура с тънък черен венец, надвесена над него. Дочу глас, който му говореше.

— А, брат Рено — едва продума кралят, — познах ви, разбира се, но ми се виждате като обвит в мъгла.

И тутакси добави:

— Жаден съм.

Брат Рено, доминиканец от Поаси, накваси устните на болния с малко светена вода.

— Повикаха ли епископ Пиер? Пристигна ли? — попита тогава кралят.

Поради някакъв обрат на мисълта, какъвто често се среща у умиращите и ги връща към най-ранни спомени, кралят имаше натрапчивата мисъл в своите последни дни да иска до леглото си един от своите другари от детинство, Пиер дьо Латий, епископ на Шалон и член на съвета му. Недоумяваха защо е това желание и търсеха скрити причини, а то беше само случайно хрумване.

— Да, сир, пратихме да го извикат — отвърна брат Рено.

Той действително беше изпратил бърз куриер към Шалон, но доста късно, с надеждата, че епископът няма да свари краля жив. Защото брат Рено имаше да играе роля, която не искаше да отстъпи на никой друг духовник. В действителност кралският изповедник беше в същото време и велик инквизитор на Франция — на съвестта на двамата тежаха едни и същи тежки тайни. Всемогъщият монарх не можеше да изиска приятел по свой избор да му помага при голямото пътешествие.

— От дълго време ли ми говорите, брат Рено? — попита кралят.

Доминиканецът, с брадичка, потънала в тлъстини, и будни очички, беше натоварен сега, под прикритието на божията воля, да изтръгне от краля онова, което живите още очакваха от него.

— Сир — рече той, — бог ще бъде доволен, ако поставите в ред държавните дела.

Кралят замълча, после попита:

— Брат Рено, изповядах ли се?

— Да, сир, завчера. Хубава изповед, всички й се възхитихме, вашите поданици също ще бъдат възхитени. Вие се разкаяхте, загдето сте изтощили народа си и най-вече църквата с прекомерни данъци. Заявихте също, че не молите за прошка мъртвите, жертва на вашето правосъдие, тъй като вярата и правосъдието трябва да си съдействуват.

Великият инквизитор повиши гласа си, за да могат присъствуващите да чуват добре.

— Така ли казах? — попита кралят.

Той не знаеше вече. Наистина ли беше произнесъл тия думи, или брат Рено ги измисли, за да му припише такава поучителна кончина, каквато подобава на всяка велика личност. Само промърмори:

— Мъртвите…

— Ще трябва да ни известите вашата последна воля, сир — настоя брат Рено.

Той се поотмести и кралят видя, че стаята е пълна.

— А — рече Филип Хубави, — познавам всички ви.

Изглеждаше учуден, че може лесно да разпознава лицата.

Всички бяха се събрали край него: лекарите му, шамбеланът, брат му Шарл, изпъчен високомерно, брат му Луи, застанал малко встрани от другите с обърната яка, Ангьоран, Филип льо Конвер, неговият легист, секретарят Майяр, който единствен седеше пред една малка масичка… всички неподвижни и тъй мълчаливи, така мъгляви, че сякаш бяха замръзнали в приказната безконечност.

— Да, да — повтори той, — познах ви.

Този великан в дъното, с глава, щръкнала над всички други, беше Робер д’Артоа, размирният му родственик… Една висока жена малко по-нататък запретваше ръкавите си като акушерка. Видът на графиня Мао му припомни за осъдените принцеси.

— Избраха ли папа? — попита той.

— Не, сир.

Няколко въпроса се блъскаха, преплитаха се в изтощения му ум. Всеки човек е склонен да мисли, че светът е създаден едновременно с него и когато го напуща, страда, че го оставя недовършен. Това особено важи за един крал.

Филип Хубави потърси с очи първородния си син.

Луи Наварски, Филип дьо Поатие, Шарл Французки стояха изправени до възглавето един до друг като сраснали пред агонията на техния родител. Кралят бе принуден да извие глава, за да ги види.

— Преценете, Луи, преценете — пошепна той — какво значи да бъдеш крал на Франция! Проучете в най-къс срок състоянието на кралството.

Графиня Мао се провираше внимателно, за да се доближи, и всеки се догаждаше какви прошки и какви милости се готви да изтръгне от умиращия.

Брат Рено погледна граф дьо Валоа, сякаш го подканяше: „Монсеньор, намесете се!“ След малко Луи Наварски ставаше крал на Франция и всеки знаеше, че той е под пълното влияние на Валоа. Така че авторитетът на последния нарастваше пропорционално и великият инквизитор се обръщаше към него като към фактически господар.

Валоа препречи пътя на Мао и застана между нея и леглото.

— Братко — рече той, — няма ли да промените нещо в завещанието си от 1311 година?

— Ногаре умря — отговори кралят.

Валоа кимна със съжаление на великия инквизитор, който със същия израз на съжаление разпери ръце, сякаш искаше да каже, че е жалко, дето толкова са се надявали. Но кралят добави:

— Той беше изпълнител на моята воля.

— Тогава ще трябва да продиктувате една прибавка към завещанието си, за да назначите нови изпълнители, братко — опита се отново Валоа.

— Жаден съм — прошепна Филип Хубави. Пак му намокриха устата със светена вода. Валоа отново заговори:

— Смятам, че продължавате да желаете аз да бдя за изпълнението на вашата воля.

— Разбира се… И вие също, Луи, братко мой — каза кралят с очи, обърнати към граф д’Еврьо.

Майяр беше започнал да пише, като произнасяше полугласно обредните формули на кралските завещания. След Луи д’Еврьо кралят посочи другите изпълнители на завещанието си според това, кого срещаха очите му. Тези очи сега, когато бледността им бе леко помрачена, правеха още по-силно впечатление. Той назова също Филип льо Конвер, после Пиер дьо Шамбли, приближен на втория му син, а също и Юг дьо Бувил.

Тогава Ангьоран дьо Марини пристъпи напред, за да може снажната му фигура да се набие в очите на умиращия. Съуправителят знаеше, че от две седмици Шарл дьо Валоа повтаряше непрестанно пред изтощения крал своите оплаквания и своите обвинения: „Марини е причина за вашите тревоги, братко… Марини ограби съкровището… Марини направи нечестен пазарлък за мира във Фландрия… Марини ви посъветва да изгорите великия магистър…“ Щеше ли Филип Хубави да посочи Марини между изпълнителите, както всеки очакваше, за да му даде по този начин последно потвърждение за своето доверие?

Майяр гледаше краля с вдигнато перо. Но Валоа избърза:

— Мисля, че числото е попълнено, братко.

И направи повелително движение към Майяр да приключи списъка. Марини побледня, стисна юмруци на колана си и високо произнесе:

— Господарю!… Аз винаги съм ви служил вярно. Моля да ме препоръчате на вашия син.

Кралят за миг се поколеба между двамата съперници, които се бореха за влияние върху него, между Валоа и Марини, между брат си и своя пръв министър. Колко много мислеха за себе си и колко малко за него!

— Луи — рече той уморено, — да не се оскърбява Марини, ако докаже, че е бил верен.

Тогава Марини разбра, че клеветите са хванали място. Пред такова явно изоставяне той се запита дали Филип Хубави някога го е обичал. Но Марини познаваше властта, защото я притежаваше. Държеше в ръце администрацията, финансите, армията. Той знаеше какво е „състоянието на кралството“и че без него няма да могат да управляват. Скръсти ръце, вдигна мощната си челюст и вгледан във Валоа и Луи Наварски от другата страна на леглото, в което умираше неговият господар, той сякаш предизвикваше на бой бъдещия крал.

— Сир, имате ли други желания? — попита брат Рено. Юг дьо Бувил закрепи върху един от свещниците готовата да падне свещ.

— Защо е така тъмно? — попита кралят. — Нощ ли е още, не е ли съмнало?

Макар че беше посред пладне, една бързо настъпила неестествена, обезпокоителна тъмнина обгръщаше замъка. Оповестеното затъмнение, което беше започнало сега, стана пълно и покри със сянка цялото френско кралство.

— Връщам на дъщеря си Изабел — рече изведнаж кралят — пръстена, който ми бе подарила, оня с големия рубин, наречен „Черешата“.

Той замълча за миг, после попита отново:

— Пристигна ли Пиер дьо Латий?

Тъй като никой не отговори, кралят продължи:

— На него оставям хубавия си изумруд. Продължи да завещава на разни черкви, на Булонската света Богородица, тъй като дъщеря му се беше венчала в нея, на Сен-Мартен дьо Тур, на Сен-Дени златни лилии, като уточни „по хиляда ливри всяка“.

Брат Рено се наведе над него и му пошушна на ухото:

— Сир, не забравяйте нашия манастир в Поаси.

По хлътналото лице на Филип мина сянка на досада.

— Брат Рено — рече той, — на вашия манастир давам хубавата библия, в която саморъчно съм направил бележки. Ще ви бъде полезна, на вас и на всички изповедници на френските крале.

Великият инквизитор, макар и да очакваше повече, не издаде разочарованието си.

— На сестрите от Сен Доминик в Поаси завещавам големия кръст на тамплиерите. И сърцето ми да бъде отнесено там.

Кралят завърши списъка на даровете си. Майяр прочете на висок глас прибавката към завещанието. Когато стигна до последните думи — „от краля“, Валоа дръпна към себе си престолонаследника и като го стисна здраво за ръката, каза:

— Прибавете „и със съгласието на Наварския крал“. Филип Хубави кимна почти незабелязано глава в знак на примирено одобрение. Неговото царуване беше свършило. Стана нужда да му държат ръката, за да подпише пергамента. Той прошепна:

— Свърши ли се?

Не! Последният ден на един френски крал не беше още завършил.

— Ще трябва сега, сир, да прехвърлите кралското чудотворство — каза брат Рено.

Той покани присъствуващите да се оттеглят, за да може кралят да предаде на сина си тайнствено свързаната с кралската особа способност да лекува живеницата. Проснат на възглавниците, Филип IV Хубави изпъшка:

— Брат Рено, вижте колко струва светът! Ето краля на Франция!

В предсмъртния му час искаха от него още едно усилие — да предаде на наследника си способността, действителната или предполагаема, да облекчава едно невинно заболяване.

Филип Хубави не можа да каже молитвите и чудотворните заклинания — беше ги забравил. Това стори брат Рено. И Луи Наварски коленичи пред баща си, сложи неестествено топлите си ръце в застиналите ръце на краля и прие тайнственото наследство.

След този обред отново допуснаха придворните в стаята и брат Рено започна да чете молитвите на умиращите. Присъствуващите повтаряха след него и когато стигнаха до стиха „In manus tuas, Domine“… „B твоите ръце, господи, предавам духа си…“, една врата се отвори. Пристигна Пиер дьо Латий, приятелят на краля от детинство. Погледите се отправиха към него, докато устата продължаваха да шепнат.

— In manus tuas, Domine — каза епископ Пиер; присъединявайки се към другите.

Обърнаха се към леглото и молитвата заседна в гърлото им. Железният крал беше мъртъв.^[1] Брат Рено се доближи, за да му затвори очите. Но клепачите, които никога не мигаха, се вдигнаха от само себе си. На два пъти великият инквизитор се опита да ги затвори, но напразно. Стана нужда да превържат с кърпа погледа на този монарх, който влезе с отворени очи във вечността.