Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прокълнатите крале (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Roi de fer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2007)

Издание:

Издателство на ОФ, София, 1980

320 с.

 

1965, Maurice Druon, Librairie Plon, Edition Dd Doca

История

  1. — Добавяне

V
ПЪТЯТ ЗА НОФЛ
Събуди го една ръка, която се докосна леко до рамото му. Тъкмо щеше да улови тая ръка и да я притисне до лицето си… когато отвори очи и видя надвесени над него буйните гърди и усмихнатото лице на господарката Елиабел.

— Добре ли спахте, месир?

Беше съвсем светло. Гучио, малко смутен, я увери, че прекарал великолепна нощ и сега ще побърза да се облече.

— Срамувам се, че съм така пред вас — рече той. Госпожа Елиабел повика куция селянин, дето беше прислужвал на масата; поръча му да разпали огъня и да донесе леген с топла вода и „платна“, сиреч кърпи.

— По-рано имахме в замъка хубава баня с потилия, но всичко се разруши, защото беше строено още от дядото на покойния ми съпруг, а никога не сме имали достатъчно средства да го възстановим. Сега там слагаме дървата. Ах, животът на село не е лесен!

„Започва да ме обработва за дълга си“ — помисли Гучио. Главата му тежеше от снощното пиене. Той запита за Пиер и Жан дьо Креси. Бяха заминали на лов още в зори. После се поколеба малко и попита как е Мари. Госпожа Елиабел отвърна, че дъщеря й трябвало да отиде в Нофл за някои домакински покупки.

— Подир малко и аз заминавам за там — рече Гучио. — Ако знаех, можех да я взема на коня си, за да не се мъчи пешком.

Той се питаше дали господарката на къщата не бе отстранила нарочно всички, за да остане насаме с него, още повече, че когато куцият донесе легена, като разля половината вода на пода, госпожа Елиабел остана да топли кърпите на огъня. Гучио я чакаше да излезе.

— Измийте се, измийте се, млади господине — рече тя. — Нашите слугини са толкова несръчни, че сигурно ще ви издращят, като ви бършат. А да се погрижа аз за това, е най-дребното нещо, което мога да сторя за вас.

Гучио измърмори едно благодаря и се реши да се съблече до кръста. Като избягваше да погледне домакинята, той обля с хладка вода главата и плещите си. Беше доста слаб, както се следва на неговата възраст, но с хубаво телосложение и тънък в кръста. „Пак добре, че не ми донесе някоя каца, та да трябва да се събличам съвсем гол пред очите й! Тия хора от село са твърде чудати.“ — Щом Гучио се изми госпожа Елиабел се приближи с топлите кърпи и се залови да го бърше. Младият човек си правеше сметка, че ако тръгне веднага и препуска в галоп, има надежда да настигне Мари по пътя или да я срещне в Нофл.

— Каква хубава кожа имате, месир! — рече неочаквано госпожа Елиабел с леко разтреперан глас. — Жените могат да ви завидят за такава нежна кожа… представям си колко от тях жадуват за тая кожа. Тоя кафяв цвят сигурно им харесва.

И докато говореше, тя го галеше с върха на пръстите си по продължението на гръбначния стълб. Гучио усети гъдел, засмя се и се обърна.

Погледът на госпожа Елиабел беше помътнял, гърдите й се вълнуваха и странна усмивка изкривяваше лицето й. Гучио бързо навлече ризата си.

— Ех, хубаво нещо е младостта! — въздъхна госпожата. — Като ви гледам, сигурна съм, че й се наслаждавате добре, че използувате всички облаги, които ви предлага.

За момент тя замълча, после подзе със същия тон:

— Е, любезни господине, какво смятате да направите с нашия дълг?

„Ха сега де!“ — помисли си Гучио.

— Можете да ни поискате всичко, което ви е угодно. Вие сте наш благодетел и ние ви благославяме. Ако пожелаете златото, дето накарахте този мошеник коменданта да върне, то е ваше, вземете го; сто ливри, ако искате. Но виждате нашето положение, пък се и показахте човек със сърце.

Приказвайки, тя го гледаше как си връзва обущата. Според Гучио обстановката не беше благоприятна за делови разговори.

— Който ни спасява, той ли ще ни погуби? — продължи госпожа Елиабел. — Вие, гражданите, не знаете колко е тежко нашето положение. Ако не сме се издължили още към вашата банка, то е, защото не сме могли. Кралските хора ни изсмукват, сам видяхте вчера. Крепостните не работят така, както в миналото. Откакто крал Филип издаде постановленията, с които ги поощрява да се откупват, мисълта за освобождение им човърка мозъците. Не можеш вече нищо да поискаш от тях, тия селяци са готови да се смятат равни с вас и с мен.

Тя поспря малко, за да даде възможност на младия ломбард да прецени колко ласкателно за него звучи това „вие и аз“.

— Прибавете и двете лоши години за посевите. Но стига да даде бог следващата реколта да бъде добра…

Гучио, който мислеше само как да се отскубне и да догони Мари, се опита да отклони въпроса:

— Не зависи от мене, вуйчо ми решава. Но знаеше, че вече е победен.

Можете да обясните на вуйчо си, че у нас парите му са сигурни, пожелавам всичките му длъжници да са такива. Дайте ни още една година, ще ви платим лихвите. Напра вете го заради мен, ще ви бъда безкрайно благодарна — замоли се госпожа Елиабел, като го улови за ръцете. После с леко смущение добави:

— Знаете ли, драги месир, че още щом дойдохте вчера… може би една жена не бива да приказва така… но аз почувствувах симпатия към вас и съм готова да направя всичко, което зависи от мен, за да ви доставя удоволствие.

Гучио не се сети да каже: „Добре де, изплатете си дълга и ще ми направите удоволствие.“ Очевидно вдовицата изглеждаше повече склонна да плати чрез себе си и човек можеше да се запита дали предлага да се пожертвува, за да отложи плащането, или използува дълга си, за да се пожертвува.

Като истински италианец Гучио си помисли, че би било забавно да прелъсти едновременно и майката, и дъщерята. Госпожа Елиабел беше все още привлекателна. Пълните й ръце не бяха лишени от мекота, а гърдите й, макар и внушителни, изглежда, бяха запазили твърдост. Но това би било само допълнително удоволствие, заради което не си струваше да изпуща другата плячка.

Гучио се отърва от ухажванията на господарката Елиабел, като я увери, че ще се помъчи да уреди въпроса, само че трябвало да побърза да отиде в Нофл и да се посъветва с чиновниците си. Излезе на двора, накара куция бързо да му оседлае коня и тръгна. Мари я нямаше по пътя. Гучио препускаше в галоп и се питаше дали наистина девойката е толкова хубава, колкото беше му се сторила вечерта, дали не беше криво разбрал обещанията в очите й и дали всичко това, което може би беше някаква илюзия в резултат на вечерята, заслужаваше толкова бързане. Защото има жени, които, като те гледат, сякаш са готови да ти се отдадат веднага. Но това е естественият им вид; по същия начин гледат някоя вещ, дърво и в края на краищата нищо не дават…

Мари я нямаше и на площада в Нофл. Той хвърли поглед по съседните улици, влезе в черквата, но само за миг — прекръсти се и веднага излезе. Отиде в кантората си и се скара на чиновниците, че са го зле осведомили. Собствениците на замъка Креси били свестни хора, напълно почтени и платежоспособни. Задължението им трябвало да получи отсрочка. Колкото за коменданта, той бил истински негодник…

Докато приказваше, Гучио не откъсваше очи от прозореца. Чиновниците клатеха глави, наблюдаваха тоя млад безумец, който вчера приказваше едно, а днес друго, и си мислеха колко жалко би било, ако банката изцяло остане в негови ръце.

— Може би ще идвам тук често, тази кантора се нуждае от надзор — им каза той вместо сбогом.

После се метна на седлото и камъните се разхвърчаха под копитата на коня му. „Сигурно е кривнала по някоя пряка пътека — мина му през ума. — Ще я намеря в замъка, обаче няма да е лесно да я видя насаме…“ Но едва излязъл от селището, той съзря една женска фигурка, която бързаше към Креси, и позна Мари. И изведнъж чу, че птиците пеят, откри, че слънцето свети, че е месец април и дърветата са покрити с нежна зеленина. Тази рокличка сред ливадите го накара внезапно да види пролетта, която от три дни не забелязваше.

Настигна Мари и спря коня. Девойката го погледна не толкова изненадана от присъствието му, колкото очарована, сякаш й се поднасяше най-хубавият подарък в света. От ходенето по лицето й бе избила руменина и Гучио видя, че тя е още по-хубава, отколкото беше му се сторила вечерта.

Предложи й да я отведе с коня. Тя се усмихна в знак на съгласие и устните й пак се разтвориха като разпукнат плод. Гучио докара коня до една издатина, наведе се и й подаде ръка. Девойката беше лекичка, покачи се пъргаво и конят пое с бавен ход. Известно време мълчаха. Гучио не намираше думи; изведнъж тоя дърдорко не знаеше какво да приказва.

Усещаше, че Мари едва се допира до него. Попита я свикнала ли е да пътува така на кон.

— С баща ми и братята ми… само — отговори тя. Никога не беше пътувала така, облегната на гърба на чужд човек. Поокуражи се и се намести по-добре.

— Бързате ли да се приберете? — попита Гучио.

Тя не отговори и той насочи коня в една странична пътека.

— Хубава страна е вашата — обади се той след ново мълчание, — хубава като моята Тоскана.

Това не беше само комплимент на влюбен. Гучио очарован откриваше прелестта на Ил дьо Франс, извезаните й с гори хълмове, синкавите хоризонти, изправените като стена тополи, ограждащи сочни ливади, и зеленината на поникналата ръж, по-бледа, по-нежна от глоговите храсти, които разтваряха пъпки.

Какви са тези кули в далечината на запад, потънали в лека омара? Мари едва можа да отвори уста и да отговори, че това са кулите на Монфор д’Амори.

Тревога и щастие се смесваха в нейната душа и й пречеха да мисли. Къде отвеждаше тая пътека? Тя вече не знаеше. Накъде я водеше този конник? И това не знаеше. Подчиняваше се на нещо по-силно от страха пред неизвестността, по-силно от заучените правила и предупреждения на изповедниците. Чувствуваше се напълно подчинена на една чужда воля. Ръцете й се вкопчиха лекичко в дрехата, в гърба на мъжа, който в този момент, когато всичко се обръщаше с главата надолу, представляваше за нея единственото сигурно място в света.

Конят вървеше с отпуснати юзди, после се спря сам, за да опасе една млада тревица.

Гучио слезе, пое Мари на ръце и я свали на земята. Но не я пусна, а задържа ръцете си около кръста й, толкова тънък и нежен, че го зачуди. Младото момиче стоеше, без да мръдне, като пленница, неспокойна, но покорна на пръстите, които я притискаха. Гучио почувствува нужда да говори, да изрази любовта и на устните му дойдоха италиански думи:

— Ti voglio bene, tu voglio tanto bene.[1] Тя, изглежда, разбра, защото гласът му издаваше смисъла.

Като я гледаше така огряна от слънцето, Гучио видя, че клепките й не бяха златисти, както мислеше, нито пък косите й напълно руси. Тя беше кестенява с руси отблясъци, със светла кожа и големи тъмносини очи, очертани под извитите вежди. Откъде идеше тогава този златист блясък, който се излъчваше от нея? Всеки миг Мари ставаше за Гучио по-определена, по-действителна и в тази действителност красотата й беше по-съвършена. Той я обхвана по-плътно и плъзна ръката си бавно, нежно по дължината на бедрото й, после по корсажа, за да провери наистина ли съществува това тяло.

— Не… — прошепна тя и отстрани ръката му, но сякаш се уплаши да не го наскърби и обърна лицето си към неговото, със затворени очи и слабо открехнати устни. Гучио се наведе към устата й, този чудесен плод, за който толкова копнееше. Двамата стояха така дълго, наоколо птиците чуруликаха, носеше се далечен кучешки лай, цялата природа дишаше и сякаш повдигаше земята под нозете им.

Когато откъсна устните си от нейните, Гучио забеляза наблизо усукания зеленикав дънер на голяма ябълка и това дърво му се стори изумително красиво и свежо, каквото не беше виждал никога дотогава. Една сврака подскачаше в младата ръж, а отрасналият в града младеж стоеше съвсем смаян от тая целувка насред полето.

— Вие дойдохте, най-после дойдохте — промълви Мари.

Сякаш го бе чакала от глъбините на вековете, от глъбините на мрака. Не можеше да откъсне очи от него.

Той поиска отново да я целуне, но този път тя отказа:

— Не, трябва да се връщаме.

Беше уверена, че любовта е навлязла в живота й, и душата й преливаше от щастие. Не желаеше нищо повече.

Когато отново седна на коня зад Гучио, Мари обгърна гърдите на младия тосканец, сложи глава на рамото му и се остави да я люлее ритъмът на движението, свързана с човека, който бог й бе изпратил.

Вярваше в чудото и в смисъла на безкрая. Не й мина нито за миг през ума, че Гучио може да има настроение, различно от нейното, че разменената помежду им целувка за него може да няма такова значение, каквото има за нея.

Едва когато покривите на Креси се показаха в долината, тя се изправи и зае прилична стойка.

Двамата братя се бяха върнали от лов. На госпожа Елиабел никак не й стана хубаво, когато видя, че Мари се връща заедно с Гучио. Колкото и да се прикриваха, двамата млади хора изглеждаха щастливи. Това ядоса дебелата господарка, поиска й се да се скара на дъщеря си, но не посмя пред младия банкер.

— Срещнах госпожица Мари и я помолих да ми покаже околностите на вашето имение — обясни Гучио. — Хубава земя имате.

После добави:

— Наредих да отсрочат платежа на задължението ви за една година. Смятам, че вуйчо ми ще се съгласи. Може ли човек да откаже на такава благородна дама!

Госпожа Елиабел хлъцна от радост и си даде вид на скромен победител.

Отрупаха Гучио с благодарности, но когато той заяви, че ще си тръгва, не настояха много да остане. Този млад ломбард наистина е много мил кавалер, направи им голяма услуга… но откъде да го знаеш какъв е все пак. Срокът за платежа е продължен, това е най-важното. За госпожа Елиабел не беше никак мъчно да повярва, че тук е помогнал нейният чар.

А онази, която истински желаеше Гучио да остане, не смееше да се обади.

За да разсеят настъпилата неловкост, настояха Гучио да вземе със себе си едно голямо парче от сръндака, който братята бяха убили, и го накараха да обещае, че пак ще дойде. Като гледаше към Мари, той обеща.

— Ще се върна заради лихвите, бъдете уверени — рече той шеговито, за да ги заблуди.

Натовариха багажа и Гучио възседна коня.

Господарката на Креси го погледна как се отдалечава към Молдра и като въздъхна дълбоко, обърна се към синовете си не толкова заради самите тях, колкото за да подхрани собствените си илюзии:

— Деца, майка ви все още знае как трябва да се разговаря с благородните млади хора. Надхитрих го тоя и ако не бях му поговорила насаме, нямаше да е така мек.

От страх да не се издаде, Мари беше вече се прибрала в къщи.

Докато препускаше към Париж, Гучио се опияняваше от мисълта, че е всесилен съблазнител и е достатъчно само да се появи в някой замък, за да завладее всички сърца. Образът на Мари в ябълковата градина до реката не излизаше от ума му. И той се вричаше да се върне в Нофл много скоро, може би след няколко дни.

На улица Ломбардска пристигна за вечеря и до късно през нощта разговаря с вуйчо си. Толомей прие без възражения обясненията му относно задължението на дьо Креси — други грижи занимаваха сега стария. Изглежда обаче, че се заинтересува по-специално от поведението на прево Портфрюи.

През цялата нощ Мари изпълваше сънищата на Гучио, но на другия ден той мислеше вече по-малко за нея. В Париж младежът познаваше две хубави двадесетгодишни жени, съпруги на търговци, които не се държаха безсърдечно с него. След няколко дни забрави завоеванието си в Нофл.

Но човешките съдби се създават бавно и никой не знае кои наши постъпки, хвърлени случайно като семена, ще поникнат и един ден ще цъфнат. Никой не можеше да допусне, че целувката на брега на река Молдра ще отведе хубавата Мари дьо Креси до люлката на един крал.

В Креси Мари започваше да чака.

Бележки

[1] Обичам те, толкова много те обичам. — Б. пр.