Морис Дрюон
Железният крал (21)

XI
НАКАЗАНИЕТО
Зората настъпваше бавно за онези, които бяха прекарали нощта без сън, без надежда и без забрава. Легнали един до друг върху купчина слама в една килия на комендантството в Понтоаз, братята д’Оне очакваха смъртта. По заповед на пазителя на печата те бяха получили медицинска помощ, така че раните им вече не кървяха, сърцата им биеха по-равномерно и в премазаната им плът се беше възвърнала малко силица, колкото да могат по-добре да изпитат мъченията, на които бяха обречени.

В Мобюисон никой не заспа — нито осъдените принцеси, нито техните съпрузи, нито самият крал. Изабел също не склопи очи, непрекъснато преследвана от думите на Маргьорит. Затова пък Робер д’Артоа, след изминатите двадесет левги на кон, беше се стоварил на първото попаднало му легло, в отделението за гости, без дори да събуе ботушите си. Малко преди зори Лорме трябваше да го раздруса, за да не пропусне удоволствието да види как отвеждат жертвите му.

Три големи коли с черни чергила се бяха наредили в двора на абатството и в розовата светлина на зазоряването месир Ален дьо Парей строяваше шейсетте конници в кожени гамаши, ризници и железни шлемове, които щяха да ескортират конвоя най-напред към Дурдан, после към Нормандия.

Зад един прозорец на замъка графиня Мао стоеше и гледаше, опряла чело върху стъклото. Широките й рамене се раздрусваха от ридания.

— Плачете ли… госпожо? — попита Беатрис д’Ирсон с провлечения си глас.

— И на мен може да се случи такова нещо — отвърна остро Мао.

И като видя, че Беатрис е напълно облечена, с рокля, шапка и наметало, добави:

— Излизаш ли?

— Да, госпожо, ще отида да гледам екзекуцията… ако ми разрешите.

Площад Мартроа в Понтоаз, където щеше да се извърши екзекуцията на братята д’Оне, беше вече пълен с народ, когато Беатрис пристигна. Граждани, селяни и войници прииждаха още от зори. Собствениците на околните къщи получиха хубав наем за прозорците си към площада и гъсти редици от глави се притискаха по тях.

Глашатаите още вечерта бяха оповестили присъдата по всички краища на града… „въртени на колело, живи одрани, кастрирани, обезглавени…“ Обстоятелството, че осъдените бяха млади, че бяха благородници и богати, и главно, че престъплението им представляваше скандална любовна история в кралското семейство, възбуждаше любопитството и въображението на хората.

Ешафодът беше построен през нощта. Издигаше се на около два метра над земята и върху него бяха закрепени две хоризонтално поставени колела и един дъбов пън. Отзад се извишаваше бесилката.

Същите палачи, които бяха изтезавали братята, сега в червени дрехи и червени шапчици, изкачиха малката стълбичка към площадката. Двама помощници вървяха след тях, носейки сандъчетата с инструментите. Един от палачите завъртя колелата и те изскърцаха. Тълпата почна да се смее, както при номер на фокусник. Подхвърляха си закачки, мушкаха се с лакти; една кана вино мина от ръка на ръка и стигна до палачите. Те пиха и тълпата изръкопляска.

Когато каруцата с братята д’Оне, обградена със стрелци, се зададе, надигна се голяма глъчка, която се засилваше с приближаването на осъдените. Нито Готие, нито Филип помръдваха. Бяха привързани за каруцата, защото иначе не биха били в състояние да стоят прави. На коланите им върху скъсаните панталони блестяха скъпоценните кесии.

Придружаваше ги един свещеник, дошъл да изслуша измънканата неясно изповед и техните последни желания. Изнурени, треперещи, зашеметени, те, изглежда, не можеха вече да осъзнаят какво става. Помощник-палачите ги изкачиха на площадката и ги съблякоха. Като ги видя голи в ръцете на палачите, тълпата изпадна в транс и нададе рев. Чуваха се подигравки и неприлични думи. Двамата братя бяха сложени върху колелата и завързани с лице към небето. След това зачакаха.

Измина доста време така. Единият от палачите беше седнал върху пъна, другият опитваше с палец острието на брадвата. Тълпата проявяваше нетърпение, задаваше въпроси, започваше да се вълнува.

Изведнаж стана ясно защо е това чакане. Три каруци с вдигнати наполовина черни чергила се зададоха от края на главната улица. За да се постигне крайно изтъняване на наказанието, Ногаре, със съгласието на краля, беше заповядал принцесите да присъствуват на наказанието.

Вниманието на зрителите се раздвои между двамата осъдени, проснати голи под небето, и затворничките-принцеси с бръснати глави. Станаха няколко масови втурвалия, които стрелците трябваше да обуздават.

Като видя ешафода, Бланш загуби съзнание. Жана се беше вкопчила в ритлите на колата и крещеше на тълпата:

— Кажете на съпруга ми, кажете на монсеньор Филип, че съм невинна!

До този момент тя се държеше, но силата й се изчерпи. Зяпльовците се смееха и я сочеха с пръст, сякаш беше някакъв звяр в клетка, махленките я хулеха.

Единствена Маргьорит Бургундска имаше смелост да гледа и застаналите по-наблизо се питаха дали не чувствува някакво жестоко, ужасно удоволствие, като гледа изложен пред очите на всички мъжа, комуто предстоеше да умре, защото беше я притежавал. Когато палачите вдигнаха големите чукове, за да строшат костите на осъдените, тя изрева: „Филип!“, но в гласа й съвсем нямаше страдание.

Нещо изхрущя и за братята д’Оне небето угасна. Най-напред строшиха краката им в пищялките и в бедрата, после палачите завъртяха колелата до половина и счупиха ръцете под и над лактите. Спиците и главините на колелата глухо кънтяха от ударите и дървото хрущеше, както хрущяха костите.

След това палачите, изпълнявайки наказанията по предписания ред, взеха железни инструменти с куки и одраха на големи парцали кожата на двете тела. Кръвта пръскаше и обливаше площадката, та единият от палачите трябваше да си обърше очите. Този вид наказание доказваше, че червеният цвят на дрехите на палачите отговаря на една необходимост. „… въртени на колело, живи одрани, кастрирани, обезглавени“. Ако все още беше останала искрица живот у двамата братя д’Оне, то всякакво усещане, всякакво съзнание беше вече изчезнало.

Когато палачите поеха от помощниците си дългите касапски ножове и кастрираха виновните любовници, вълна на истерия повлече присъствуващите. Блъскаха се, за да видят по-добре, жени крещяха на мъжете си.

— И на теб ти се пада същото, дърти развратнико!

— Виждаш ли какво те чака, ако ми погодиш такъв номер?

На палачите рядко се удаваше подобен случай — да изложат така пълно на показ всичките си способности, и то пред такава възторжена публика. Те се спогледаха и с точно пресметнато движение на жонгльори едновременно подхвърлиха във въздуха предметите на греха.

Един шегаджия се провикна, сочейки с пръст принцесите.

— На тях трябва да ги дадат! Тълпата избухна в смях.

Осъдените бяха свалени от колелата и завлечени до пъна. Острието на брадвата проблясна на два пъти. След това помощниците занесоха до бесилката онова, което беше останало от Готие и Филип д’Оне, от двамата красиви щитоносци, които само преди два дни бяха препускали по пътя за Клермон, занесоха двете разкъсани, кървави тела, обезглавени и кастрирани, повдигнаха ги и ги закачиха за мишците на бесилката.

Веднага след това по нареждане на Ален дьо Парей трите черни каруци, заобиколени от конници с железни шлемове, потеглиха и сержантите от комендантството започнаха да опразват площада. Тълпата се източваше бавно, защото всеки искаше да мине край ешафода и да хвърли още един поглед. Подир това хората на групички, като продължаваха да разискват, се запътиха кой към ковачницата си, кой към месарницата, дюкянчето или градината си, за да подхванат спокойно своята ежедневна работа. Защото в тия векове, когато половината от жените умираха при раждане, а две трети от децата — още в люлката, когато епидемии покосяваха зрялата възраст, а църквата подготвяше човека най-вече за неговия край, когато произведения на изкуството, разпятия, мъченичества, погребения, страшният съд непрекъснато изобразяваха картината на небитието, хората бяха свикнали с мисълта за смъртта и само някакъв изключителен начин на умиране можеше за момент да ги развълнува.

Неколцина най-страстни сеирджии зяпаха как помощниците измиваха инструментите, а двамата палачи си поделиха вещите на своите жертви. И наистина, обичаят им даваше право да вземат всичко, което намерят върху осъдените, от колана до краката. То съставляваше част от възнаграждението им. Така че изпратените от английската кралица скъпоценни кесии, рядка плячка, попаднаха накрая в ръцете на понтоазките палачи.

Една хубава черноока девойка в облекло на благородница се приближи до палачите и тихичко, с малко провлечен глас им поиска езика на единия от екзекутираните.

— Казват, че помагал при женски болести… — обясни тя. — Езика на когото и да е от тях… безразлично…

Палачите я погледнаха подозрително. Дали не й трябва за някаква магия? Защото кому не е известно, че езикът на обесен, особено на обесен в петък, служи за повикване на дявола? Но може ли и езикът на обезглавен да послужи за същата цел?

Беатрис д’Ирсон обаче държеше в шепата си една лъскава златна монета, затова, като се престориха, че прикрепят по-добре едната от набучените на бесилката глави, издърпаха онова, което девойката искаше.

— Само езика ли искате? — закачи я по-дебелият от палачите. — Защото за тези пари можем да ви дадем и другото.

Да, наистина в тая екзекуция всичко беше необикновено…

А по пътя за Поаси бавно се движеха три черни каруци. През всяко село, откъдето минаваха, от третата каруца неизменно се подаваше една жена с бръсната глава и крещеше към показалите се на протките селяни:

— Кажете на монсеньор Филип, че съм невинна! Кажете му, че не съм го опозорила.