Морис Дрюон
Железният крал (8)

VII
КУЛАТА НА ЛЮБОВТА
Нощта настъпи. Тих ветрец понесе дъх на влажна земя, на тиня, на плъзнала мъзга и подгони големи черни облаци по беззвездното небе.

Една лодка се откъсна от брега до Лувърската кула и заплува по Сена, чиито води проблясваха като добре излъскан щит.

Двама пътници, метнали през рамо краищата на плащовете си, седяха в задния край на лодката.

— Днес е дяволско време — говореше лодкарят, като натискаше бавно веслата. — Сутринта мъгла — нищо не виждаш на пет крачки. Сетне по пладне ето ти го слънцето — показа се и рекохме: иде пролетта. Докато издумаме, заваля лапавица, та чак до мръкнало. Сега пък излезе вятър и сигурно ще се засили… Дяволско време.

— Карай по-бързо, байно — каза един от пътниците.

— Карам, карам, колкото мога, само че съм стар, знаете, по свети Михаил ще сторя петдесет и три. Нямам вече сили като вашите, млади господа — отвърна лодкарят.

Беше облечен в дрипи и, види се, приятно му беше да се пооплаче.

На известно разстояние вляво, по еврейското островче, се движеха светлини, а по-далеч блестяха прозорците на двореца в старата част на града. Откъм тая страна имаше голямо движение на лодки.

— Е, господа, няма ли да отидете да погледате как ще пекат тамплиерите? — пак заговори лодкарят. — Казват, че кралят и синовете му щели да бъдат там. Вярно ли е?

— Изглежда — отговори пътникът.

— И принцесите също ли ще бъдат?

— Не зная… сигурно — каза пътникът и обърна глава настрана, за да покаже, че не желае да продължава разговора. След това пошепна на другаря си:

— Тоя приятел не ми харесва, много приказва. Вторият пътник вдигна равнодушно рамене, помълча и после пошушна:

— Как ти съобщиха?

— Чрез Жана, както винаги.

— Милата графиня Жана, колко много сме й задължени.

С всеки удар на веслата кулата Нел се приближаваше — висока черна твърдина, изправена срещу тъмното небе.

— Готие — заговори пак първият пътник, като тури ръка на рамото на другаря си, — тази вечер съм щастлив. А ти?

— Аз също се радвам много, Филип.

Така разговаряха двамата братя д’Оне, отивайки на срещата, която Бланш и Маргьорит им определиха веднага щом бяха разбрали, че съпрузите им ще отсъствуват нея вечер. И пак графиня дьо Поатие се постави в услуга на чуждата любов, като се нагърби с известието.

Филип д’Оне едва сдържаше радостта си. Тазсутрешните му страхове бяха се изпарили, подозренията му изглеждаха нелепи. Маргьорит беше го извикала, Маргьорит го очакваше. След няколко минути ще я държи в прегръдките си и той се вричаше да бъде най-нежният, най-веселият, най-пламенният любовник, какъвто можеше да съществува.

Лодката спря до наклона, в който се впиваха основите на кулата. При последното си разливане реката беше оставила тук дебел пласт тиня.

Лодкарят подаде ръка на младите хора, за да им помогне да слязат.

— Така, значи, байно, разбрахме се — му каза Готие д’Оне, — ще ни чакаш тук и ще гледаш да не те забележи някой.

— Цял живот, ако ви е угодно, млади господарю, щом ми плащате за това.

— Достатъчно ще бъде половината нощ — рече Готие. Той му даде една сребърна монета — дванадесет пъти повече, отколкото му беше таксата — и му обеща още толкова за връщането. Лодкарят ниско се поклони.

Като внимаваха да не се хлъзнат и да не се изкалят прекалено много, двамата братя изминаха няколко крачки и се озоваха пред една тайна врата, на която почукаха според условния знак. Вратата се открехна, една прислужница със запалена свещ в ръка ги пусна да влязат, залости здраво вратата и ги поведе по една вита стълба.

Влязоха в голяма кръгла стая, осветена само от пламъците на огъня във фуниеобразното огнище, чиято светлина се губеше в пресечките на островърхия таван.

И тук, както в стаята на Маргьорит, ухаеше на жасминова есенция. Всичко беше просмукано от нея — поръбените със злато тъкани по стените, килимите, многобройните кожи на диви животни, постлани върху ниските легла по ориенталски обичай.

Принцесите не бяха тук. Прислужницата каза, че ще ги предизвести, и излезе.

Младежите свалиха наметалата си, доближиха се до огнището и машинално протегнаха ръце към огъня.

Готие д’Оне беше двадесетина месеца по-голям от брат си Филип, с когото много си приличаше, само че беше по-нисък, по-набит и по-рус. Имаше едър врат, розови бузи и гледаше на живота весело, а не като Филип, който ту се терзаеше, ту се възторгваше от безумна страст. Беше женен, и то добре, за една Монморанси, от която имаше вече три деца.

— Все се чудя — каза той, като грееше ръцете си — защо Бланш ме взе за любовник и въобще за какво й е любовник. За Маргьорит е лесно обяснимо. Стига човек да види Вироглавия с неговия идиотски поглед и с хлътналите му гърди, а после да погледне и теб отстрани, и веднага би разбрал. А освен това, нали знаем…

Той намекваше за тайни на брачното ложе, за любовната немощ на младия Наварски крал и за глухата вражда между съпрузите.

— Но никак не разбирам Бланш — подзе Готие. — Мъжът й е хубав, много по-хубав от мен… Не, братко, не отричай. Карл е по-хубав, съвсем прилича на крал Филип. Обича Бланш и мисля, че каквото и да ми разправя, и тя го обича. Тогава защо? Аз се наслаждавам на успеха си, но не му виждам основанието. Не е ли само защото Бланш не иска да остане по-назад от братовчедка си?

Разнесоха се леки стъпки и шепот откъм галерията, която свързваше кулата със замъка, и двете принцеси влязоха.

Филип се спусна към Маргьорит, но изведнаж се спря; на колана на любовницата си забеляза кесията, която толкова беше го раздразнила сутринта.

— Какво ти е, красавецо мой? — попита Маргьорит с протегнати ръце, като му подаваше устните си. — Не си ли щастлив?

— Щастлив съм, госпожо — отвърна той сухо.

— Какво става пак? Каква нова муха…

— Това… за да ме дразниш ли? — Филип посочи кесията.

Тя се засмя сърдечно.

— Колко си глупавичък, колко си ревнив и как ми се харесваш! Не разбра ли, че се пошегувах? Та аз ще ти я подаря тази кесия, ако това може да те успокои.

И тя бързо откачи кесията от колана си. Филип направи движение на отказ.

— Гледайте го тоя лудньо как кипва само от една думичка.

И като правеше гласа си дебел, тя започна да представя ядосания Филип.

— Това е някой мъж! Кой е този мъж! Искам да го знам!… Робер д’Артоа… сир дьо Фиен…

И отново се понесе нейният хубав, кръшен смях.

— Една роднина ми я изпрати, невернико, щом като искаш да знаеш всичко — подзе тя. — И Бланш получи същата, и Жана. Ако беше любовен подарък, щях ли да ти я предложа? Сега вече тя е любовен дар, но за теб.

Засрамен, но и доволен, Филип д’Оне разглеждаше с възхищение кесията, която Маргьорит му тикна в ръцете насила.

Маргьорит се обърна към братовчедка си:

— Бланш, покажи твоята кесия на Филип. Аз му дадох моята.

И пошушна на ухото на Филип:

— Бас държа, че след малко и твоят брат ще получи същия подарък.

Бланш вече лежеше на ниското легло и Готие, коленичил до нея, покриваше с целувки шията и ръцете й. Тя се полуизправи и с глас, малко отмалял от копнеж по предстоящата наслада, каза:

— Не е ли твърде неблагоразумно това, което правиш, Маргьорит?

— Съвсем не — отговори Маргьорит. — Никой не знае, пък и ние не сме ги още носили. Ще трябва само да предупредим Жана. Освен това да подариш кесия не е ли най-доброто средство да се отблагодариш на милите благородници за тяхната любезност?

— Тогава и аз не искам моят хубав любим да бъде по-малко обичан и по-малко гиздав от твоя.

Тя също откачи кесията си, която Готие прие без усилие и стеснение, тъй като брат му беше вече взел своята.

Маргьорит хвърли към Филип поглед, който означаваше: „Не ти ли казах?“ Филип й се усмихна. Не можеше никога нито да предвиди постъпките й, нито да я разбере. Това ли беше същата жена, която сутринта го накара с жестокостта, с кокетството, с вероломството си да обезумее от ревност, а сега му правеше подарък за двадесет ливри и стоеше в прегръдките му покорна, нежна, тръпнеща?

— Струва ми се, че те обичам така силно само защото не те разбирам — пошепна той.

Никакъв друг комплимент не можеше толкова да поласкае Маргьорит, както този.

Тя с благодарност свря лицето си в шията му, но изведнъж се отдръпна, ослуша се и извика:

— Чуваш ли? Тамплиерите… Водят ги на кладата. Очите й блеснаха, лицето й се оживи от нечисто любопитство, тя повлече Филип към прозореца — висока бойница, издълбана напреко в дебелата стена — и отвори тясното стъкло.

В стаята нахлу шумната глъчка на тълпата.

— Бланш, Готие, елате да видите! — извика Маргьорит.

Но Бланш простена блажено:

— О, не, не мърдам оттук; много ми е хубаво! Отдавна между двете принцеси и техните любовници беше изчезнал всякакъв свян; те бяха свикнали да се отдават на страстта си, без да се крият едни от други. И ако Бланш понякога отвръщаше очи и прикриваше голотата си в някой тъмен ъгъл, то Маргьорит, напротив — изпитваше по-голямо удоволствие, когато гледаше как се любят другите и когато излагаше на показ своята любовна игра.

Но в този момент, притиснала се до прозореца, тя беше погълната от онова, което ставаше на Сена. Долу, на еврейския остров, сто души стрелци, наредени в кръг, държаха високо запалени факли; и пламъците на всички тия факли се люлееха от вятъра, събираха се и образуваха осветена пещера, в която ясно се виждаше огромната клада и помощниците на палача върху купищата дърва. Зад стрелците се простираше ливада, където обикновено пасяха крави и кози, а сега нагъсто се тълпеше народ; по реката се точеше върволица от лодки, претъпкани с хора, любопитни да видят екзекуцията.

Една по-тежка лодка, пълна с прави въоръжени стрелци, бе потеглила от десния бряг и вече се доближаваше до острова. Два високи сиви силуета с чудновати шапки слязоха от нея. Отпреде им се очертаваше кръст. Глъчката на тълпата се усили, превърна се във вопъл.

Почти в същия миг ложата в една от кулите, наречена Водната кула, построена над самата дворцова градина, светна. Наскоро след това се очертаха сенки в тая ложа. Кралят и неговите съветници заемаха местата си.

Маргьорит избухна в смях; смях кръшен, буен, който сякаш нямаше край.

— Защо се смееш? — попита Филип.

— Защото Луи е там и ако беше светло, можеше да ме види.

Очите й блестяха, черни къдрици играеха по изпъкналото й чело. С рязко движение тя оголи красивите си кехлибарени рамене, смъкна на земята дрехата си, сякаш искаше през разстоянието в мрака да подразни ненавистния си съпруг, и притегли ръцете на Филип към бедрата си.

В дъното на стаята Бланш и Готие лежаха сплетени един в друг и тялото на Бланш проблясваше като седеф.

Долу сред реката грохотът се засилваше. Привързваха тамплиерите о кладата и след малко щяха да я запалят.

Маргьорит потръпна от нощния хлад и се приближи до огнището. Постоя така, загледана втренчено в огъня, като се грееше на жарта, докато горещината започна да й пари. Пламъците шареха кожата й с игриви отблясъци.

— Те ще горят, ще се пекат — издума тя задъхано с прегракнал глас, — а през това време ние…

Очите й, впити в огъня, търсеха адски картини, които да послужат за храна на удоволствието.

Внезапно тя се обърна с лице към Филип и му се отдаде права, както нимфите от легендата са се отдавали на фавните.

Върху стената се простря сянката им, огромна, стигаща чак до тавана.